Владимир Василев – самотен в своето време

Евелина Белчева 

Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух

                                                                          Не понасям героите, предпочитам мъчениците.

                                                                                                                          Атанас Далчев

„Самотни в нашето време” – текст под този надслов професор Петър Динеков обмисля в последните години на живота си. Трагичните въпроси за интелектуалеца и политиката, за писателя и властта в разделното време след 1989 година все повече тревожат мисълта му, терзае го съдбата на личности, живели винаги в междувремие и останали самотни – цял живот на ръба между отминалото и още недошлото време.

И може би първият от тази раса – на самотните хора, духовен емигрант – и в своето, и в нашето време, с когото го е срещал животът от 30-те години, та до смъртта му, е Владимир Василев. Трагична фигура в българската култура, превърнала се в литературен мит[1].

„Несъмнено голяма фигура в нашата литература. Силна, налагаща се, авторитетна, макар и много оспорвана…” – записва Динеков в деня на кончината му в дневника си.

Парадокси на поражението

27 декември 1963 година. „Пирогов”. Владимир Василев умира в резултат на лекарска грешка, причинила кръвоизлив в стомаха. Сам. Без ни една близка душа наоколо. В празничното време около Нова година – само санитарките около него. Самотен – и в живота, и в смъртта си. Най-страшната самота – да умираш сам. И това е не само дълбока екзистенциална драма. Това е културно-историческа драма – микромодел на едно общество, в което „зеят пропасти без мостове”[2].

„Една погрешно сложена инжекция срещу ишиас при неговата язва предизвика кръвоизлив и довърши останалото” – свидетелства приятелят му Владимир Полянов, следвал медицина в Софийския университет, в Грац и Мюнхен[3]. Вл. Василев страдал от  язва на стомаха, самият той пише за това в лични писма и документи. През 1962 г. Димитър Димов помолил проф. Александър Монов, тогава обикновен ординатор в „Пирогов”, да помогне на критика, тъй като язвата много се обострила. Със сигурност това основно заболяване е било отразено в медицинския картон на Вл. Василев и въпреки това той е лекуван с нестероидни противовъзпалителни средства, абсолютно противопоказни за неговото състояние. В резултат на това „лечение” болният получава масиран стомашен кръвоизлив, довел до летален изход за два-три дни само.

Градските легенди разказват, че в тези три дни, докато Вл. Василев бил в „Пирогов”, двама мъже влезли в жилището му и изнесли голяма част от архива, който бил в раклата под портрета на Цвета. Това твърди квартирантката му Ана Шопова, съпруга на починалия вече автор на драми Иван В. Шопов, бивш бранник, внедрен вероятно в квартирата му, за да го следи. По този повод винаги съм се питала: Кой би могъл да знае, че Вл. Василев няма да се завърне? Въпросът е риторичен.

Разграбването на Вл. Василев започва още по време на задържането му след 9 септември. „Неизвестни лица му били задигнали от къщи пишущата машина и един радиоапарат. За апарата му било много жал, защото му бил подарък от сътрудниците на „Златорог” и носел техните подписи”[4]. Племенницата му разказвала, че обискирали апартамента, тършували навсякъде, разровили дори въглищата в мазето им.

Невена Стефанова свидетелства, че и след смъртта му архивът бил преровен от литературни мародери и „те дори могли да се идентифицират”[5]. Никой обаче не си е направил труда. Нарочно търсих в Централния държавен архив история на фонда „Владимир Василев”. Задължително се описва по какъв начин е постъпил архивът. Няма история на архива, и там никакви следи.

Остава ми утехата, че историята се пише по дневници, не по ежедневници. На 15 април 1968 г. Борис Делчев е записал в тетрадките си: „След работа със С. Султанов у сестрата на Вл. Василев – да искаме негова снимка. Архивът на байчо Владо, както ни разказа тя, бил иззет по един наистина варварски начин. С една дума – Булгаристан”[6].

А в друг дневник д-р Илия Еврев[7] е записал думите на Зара Манчева, сестра на Вл. Василев. Ето историята на „изземването” на архива[8]: Незабавно, още същия ден, само час след като мъченикът склопил очите си, идва в дома му Веселин Йосифов[9] с прокурор и един милиционер. Заплашват сестра му да предаде ръкописите на Държавен архив: „Другарко, в този дом е починал самотен човек. Идваме да запечатаме апартамента, за да не се задигне нещо. При това имал архив с много важно за страната съдържание”. Сестра му казва, че тя има наследствени права върху този архив и ще го предаде, когато намери за нужно. Заплашват я чрез брата на Цвета, Борислав Ленков, че ако не го предаде, ще ги подведат под отговорност. Един ден идват и запечатват работния му кабинет.

Ето дословно какво е записал д-р Еврев: „След известно време идва комисия от Държавен архив, в която участва някоя Филипова[10]. Разхвърлят цялата архива. Най-напред са търсили много грижливо и обърнали всички книги, върху които има автограф от страна на писателите за Вл. Василев. Отделили ги много грижливо[11]. Преди обаче запечатването на кабинета шуреят на Вл. Василев е прибрал скришом от сестра му много книги с автографски надпис и ги е върнал на заинтересуваните писатели. Всички се страхували да не би да им бъдат разкрити връзките с Вл. Василев, който минава като анатемосан буржоазен критик. […] От Държавния архив търсили всичко и най-много листче, на което е писано нещо. [Възможно е да са търсили писменото му завещание, което наистина намерих в архива – б.м.] Казали й, че Владимир Василев е такъв човек, че всичко, което е написал, трябва да се запази. „Аз се съмнявам в искреността им. Разбрах, че търсят повече, за да разберат с кои писатели и критици брат ми е поддържал интимни връзки. Вземаха книгите му за прочит и то тези, върху които има негови бележки. Търсят някакви папки и ме обвиняват, че съм ги скрила. Аз казвам “никакви папки, ако такива има, те са взети от шурея му”.

И тук прозира сянката на Тодор Павлов, разбира се. За него дори Джагаров, наречен от Радевски „гестаповецът”, казвал: „Вечно ще му тежи Владимир Василев, ще го потиска с огромния си талант. А и във философията приносът му е съмнителен…”[12]

Нареждането за арестуването на архива било на Тодор Павлов. Предали на Зара Манчева думите му, че ще им заплатят всичко, каквото са взели, по най-висока тарифа. Не успях да разбера дали обещанието е изпълнено. Най-вероятно мародерите са търсили папките с Яворов архив, оставен от самия поет у Владимир Василев, за тези папки той имал големи неприятности. Явно е, че дългата ръка на Ганка Найденова е посегнала и тук…

Друго свидетелство намирам в неиздадените мемоари на Любен Георгиев „Ходене по нервите”: „Като почина Владимир Василев, той [Иван Богданов – б.м.] проникнал в квартирата му и оплячкосал архива му. Там намерил и моята първа книжка с автографа, който съм му написал: „На моя учител в критиката” и пр. „Държавна сигурност разполага с този автограф!” – разтръбил той пред компания в кафене „България”, както ми казаха веднага очевидци. И наистина, следи от този донос има и в моето досие, и в досието на Владимир Василев”[13].

Иван Богданов много добре е съзнавал стойността на архива на Вл. Василев, отдавна имал аспирации към него, искал да го купи от брата на Цвета. Като юрист той сътрудничи на архивите по въпросите на архивното право още от 40-те години и правно обосновава изземването на лични документи като начин за попълване на Националния архивен фонд.

През лятото на 1960 година са иззети принудително документи от дома на Константин Стоилов, става публичен проблем. По този повод И. Богданов разработва въпроса за правото на собственост и наследяване на архивната документация, пише изложение до Тодор Павлов, председател на БАН. На 4 юли 1960 г. той предава в Главна прокуратура „Мнение за изземванията на архивни и документални материали”, не случайно документът се намира в личния архив на Тодор Павлов[14].

Тук Богданов поставя въпроса с какви средства разполага държавната власт да изземва архивни фондове от различни лица, особено архиви на хора на науката, техниката, литературата и изкуствата. Предмет на наследяване са само авторските права и имуществата. Архивните материали са особена категория ценности, те не могат да бъдат наследявани: „Държателите на архивни и документални материали трябва просветено да бъдат агитирани за доброволно предаване на материалите”. Богданов настоява, че при липса на добра воля, може да се приложи принудително изземване по административен ред.

Тъкмо тогава от Архивен отдел на МВР е издадено „Указание”, където изрично е записано: „Личните фондове на държавни дейци, хора на науката, литературата и изкуството постъпват в държавните архиви като дарение, по силата на правителствено или съдебно решение или на друго законно основание. Архивният отдел и държавните архиви осигуряват приемането на ценни документални материали от частни лица чрез широка разяснителна и агитационна работа, разясняват целесъобразността от предаване на такива материали на съхранение в държавните архиви”. В основата на това „Указание” стои разработката на Ив. Богданов и тъкмо то е било правното основание да се изземе и архивът на Вл. Василев, за зло или за добро. Добре поне, че тази част се е запазила.

Казвам това, защото по всяка вероятност в разграбването на Вл. Василев има и роднински пръст; изчезнали са почти всички ценни книги, картини и скъпи вещи от жилището скоро след смъртта му. Нищо чудно: с очите си видях две картини на мариниста Марио Жеков и три на Сирак Скитник, включително „огледалната”, подарени на Вл. Василев от приятелите художници, във вилата на Симеон Бучков, „родственик” по съребрена линия. Иначе представа няма кой е далечният му „роднина”. Ако наистина и досега крият на тъмно някакъв архив на Вл. Василев, това е престъпление.

Строят си къщи всичките поети… 

Поразен от парадоксите на поражението, които му разкрива обречената участ на Владимир Василев, ето какво е записал професор Динеков в тази трагична за българската литература нощ на 27 декември 1963-та, с дълбоко уважение, с благоговение към личността и таланта на големия благородник на духа, критик и естет:

„Годините на неговите най-големи огорчения, на неговия залез като литературен деец и критик, на безапелационно отричане на неговата дейност, на унищожаване на неговото участие в литературата, бяха и години на неговата победа – търсеха го поети и критици, вслушваха се в неговите думи, редките му статии или публични изказвания се посрещаха с огромен интерес, цитираха се, коментираха се. В известни моменти неговото влияние бе така нараснало, че се схващаше като опасност.”

Прошка няма за такива личности, дори при смъртта им. Публично разпънат на кръст – приживе, голготата продължава. Погребан като излишен човек. Не – като неудобен, вреден човек. „Опасен”. Без добра дума от приятел. Без оценка на делото му. Дори некролог, да извести смъртта му – забранен. Такъв човек няма. В свирепия зимен мраз и леден вятър до алея „Голгота” на Централни гробища го изпращат шепа осмелили се колеги, строго охранявани от нeколцина цивилни „литературоведи”. Смразяваща позорна тишина. Назидателна.

              И в нощната позорна тишина

              строят си къщи всичките поети…

                                                                                  Н. Фурнаджиев

„Почина Вл. Василев: никой не желае да произнесе надгробно слово” – е отбелязал Борис Делчев на датата 27 декември 1963 в непубликуван все още текст. В момент на откровения той разказва на д-р Васил Стефанов, че в края на краищата е бил „изготвен” некролог „по случай” смъртта на критика, дори посочва мястото на бюрото в издателството, където бил оставен некрологът, в очакване да се реши съдбата му. Но никой не смеел да го публикува[15].

В полза на справедливостта трябва да отбележа, че тъкмо по това време Б. Делчев е имал големи неприятности с Държавна сигурност по повод делото на Иван-Асен Георгиев, юрист, близък приятел на семейството, съден за „антинародна” дейност. Делчев бил много „угнетен”, както пише в дневника си. Иван-Асен Георгиев е научен работник в правния институт на БАН и представител на България в ООН. В този смисъл поведението на Делчев е обяснимо: точно в деня на смъртта на Владимир Василев радиото съобщава и за Иван-Асен Георгиев – осъден на смърт.

Все пак ръководството на секция „Критика” се заема да намери човек, който да каже няколко думи. Минават цели часове в увещания и консултации с шефовете на Съюза – без резултат. Нито един от поканените „отговорни” хора не се наема да поеме такъв риск. Накрая Симеон Султанов, директор на издателството, с помощта на Камен Калчев, председател на Съюза, получават съгласието на професор Динеков. К. Калчев му съобщава по телефона за смъртта на Вл. Василев и че не могат да намерят кой да говори на гроба. „Нека му благодарим” – пише Борис Делчев съвсем не случайно[16].

Не случайно 30 години по-късно в спомен за своя учител Йорданка Холевич отбелязва: ”Проф. Динеков имаше силата да говори, когато изпраща своите приятели. И от това ставаше някак си по-висок и достолепен”[17].

В тези злокобни милиционерски времена сравнително младият (и безпартиен, т.е. много уязвим) професор Динеков се е осмелил да напише надгробно слово за големия естет и благородник, съзнавайки добре, че случаят е „особен” – „невъзможно е да се изкаже мнение, различно от онова, което е официално утвърдено”. Чест му прави, защото Калчев му съобщава, че дори хора като Анна Каменова и Ангел Каралийчев отказват да направят това. А тe са автори с позиции в тогавашното общество: Каменова е член на Президиума на СБП, личен приятел и душеприказчик на Вл. Василев, а Каралийчев като редактор в издателство „Български писател” се допитва до него за линията на поведение към писателите. Илия Волен – тогава зам.-председател на СБП, също не се осмелява: имал дефект в говора. А аз сега не смея да спомена името на Фурнаджиев – мълвата говори, че дори той отказал, заминал…

За да стане ясно каква смелост е била нужна да застанеш зад Вл. Василев, ще цитирам страшното проклятие, което тегне над „Златорог” и неговия създател още от 1944 година: „Замлъкна завинаги гаубичното оръдие на реакцията и фашизма в литературата – сп. „Златорог”. […] Редакцията на „Златорог” – Владимир Василев и Николай Лилиев – освети с тези няколко думи пътя на палачите, народоубийците и инквизиторите. Владимир Василев теоретично оправда вандалските изстъпления на Кочо Стояновци, Дочо Христовци и т.н. Нещо повече: той ги сигнализира. Това е еволюцията на чистия естетизъм. Възмездието ще бъде Народния съд”. [18]

__________________________________________________Следва продължение______

Архивите не горят:  

[1] Василев, Сава. Литературният мит Владимир Василев. В. Търново: Слово, 2000.

[2] Трифонова, Цвета. Сянката на Златорога. Писатели и досиета. Политико-литературни очерци и документи, Фабер-В.Търново, 2004, с. 71.

[3] Полянов, Владимир. Срещи по дългия път, мемоарни импресии, С. 1988, с. 209.

[4] Делчев, Борис. Дневник, 20 ноември 1968  //Непубликуван текст. С любезното съгласие на редакторката на дневника Марияна Фъркова.

[5] Стефанова, Невена. Прощален чай при Цвета, Вл. Василев – личност, дело, съдба, С. 1997, с. 154.

[6] Делчев, Борис. Дневник // Непубликуван текст.

[7] Д-р Илия Еврев – близък приятел на Вл. Василев, завършил медицина в Париж и Женева, лекар от Ловеч. Тошко Еврев, тогава студент по медицина – син на Илия Еврев.

[8] Дойнов, Пламен. Краят на Владимир Василев: свидетелстват Зара Манчева, Борис Делчев, Петър Динеков, Литературен вестник, год. 20, бр. 29, 28.09-4.10.2011, с. 12-13.

[9] Веселин Йосифов-Кучето, по това време зам.-главен редактор на в. “Литературен фронт” (1952-1966), член на Управителния съвет на СБП (1964-1966); по-късно, от 1971, гл.-редактор на сп. Антени, издание на МВР; генерал от Държавна сигурност (не ми е известно откога).

[10] Величка Филипова, съпруга на Гриша Филипов, по-късно зам.-началник на Главно управление на архивите към Министерския съвет.

[11] Действително във фонд 373 се пазят около 500 книги, подарени с автограф, но не намерих книга с бележки на Вл. Василев. Но с очите си видях уникален документ: забрана да се дават за ползване книгите с автограф, за да не се „компрометират” писателите, които са поддържали връзки с Вл. Василев. Забраната е от 70-те години.

[12] Георгиев, Любен. Бележници, ЦДА, Запис без дата от 1973 г. За враждата на Тодор Павлов с Владимир Василев виж подробно у Василев, Сава. Литературният мит…, с. 66-72, 190-202 и др.

[13] Георгиев, Любен. Ходене по нервите, мемоари, машинопис, 1969, л. 98. //ЦДА, ф. 1298, оп. 1, а.е. 270а.

[14] НА-БАН, ф. 42, оп. 2, а.е. 566, л. 9-12.

[15] Д-р Стефанов, Васил. Пак за дълга към Вл. Василев, Лит. форум, бр. 27 от 2 юли 1991, с. 3.

[16] Делчев, Борис. Дневник, Народна култура, София, 1995, с. 73-75.

[17] Холевич, Йорданка. „Любен Каравелов” № 11, Език и литература, 1992, бр. 3, с. 68.

[18] Гуляшки, Андрей. Рицарят на чистия естетизъм. Лит. фронт, бр. 12, 1944 //Редактори от бр. 2 до бр. 14 са Ангел Тодоров и Андрей Гуляшки.