Владимир Василев – самотен в своето време

Евелина Белчева

Продължение

И най-малката съдба е голяма за оня, който я носи, казвал…

Унижението е част от издевателствата и наказание за таланта и елитаризма, част от страданието. Достатъчно е да се погледне една снимка от това време. Нека остане в папките на архива[39]. Не бих искала да я публикувам. Гордият благородник, естет и аристократ на духа е смазан – смачкан човек, безвъзвратно загубил прежното си достолепие. Недатирана, но без съмнение снимката е след смъртта на Цвета – така нечовешки скръбен поглед, че неволно отместваш очи. Надникнал си в бездната…

„Не очаквам и не искам от живота нищо” – пише в писмото до Червенков Вл. Василев, смирен пред превратностите на съдбата си.

Вероятно така е изглеждал и в очите на приятеля Петър Динеков тогава – беден рицар на честта и достойнството: един Дон Кихот, но без „сребърния си меч”. Какъвто е у Разцветников: …били с пръчки, били с хулна реч, счупили му сребърния меч, счупили му златното сърце…

 Но няма значение, че рицарят е изгубил златорожката си позлата, както пише Здравко Петров. Първожрецът не е изгубил достойнството си: „Не съм го чула никога да се оплаква – казва Блага Димитрова. – Не съм го видяла намръщен, озлобен, търсещ възмездие. Не молеше за помощ от никого. А сам бе помагал на мнозина…” [40]

Без съмнение така е изглеждало. Но – отстрани. Паметта обича патетиката: митологизира и преекспонира. Изгнаник в съсипните на живота си, духовен емигрант до смъртта си, какво друго му остава освен смирение пред превратностите на участта човешка. Истината не го принизява.

Нищо не е останало от достолепната му личност. „От няколкото ни разговора със самия Вл. Василев – разказва ми в писмото си проф. Лазар Цветков – съм получил впечатление за крайно уплашен – до парализа и загуба на ориентация човек.” Лекарската „погрешна” инжекция само „довърши останалото…”, констатира с хладна медицинска прецизност приятелят Владимир Полянов.

Диаболично – бележки на очевидците                                             

„И смъртта на Владимир Василев нищо не измени – записал е младият тогава критик Атанас Свиленов, когото редакторът на „Златорог” много харесвал. – И тя бе един неудобен факт, от който съюзните ръководители изпаднаха в паника”[41].

Никой не иска да се връща към диаболичния сюжет. Както обикновено, в спомените на всички, писали за това погребение, мигрират мотиви и персонажите сменят местата си.

Споменът на Тончо Жечев е пóтресен: „На гробищата се отзовахме не повече от десетина души – помня Цветан Стоянов, Лазар Цветков, Кръстьо Куюмджиев, Серафим Северняк, Здравко Петров, Симеон Султанов. Започнахме гузно да се въртим и оглеждаме, да се подканяме някой да каже нещо. […] И сега, като си спомня, преживявам един от най-големите срамове в живота си. В края на краищата тъкмо конфузните обстоятелства можеха да станат искра на вдъхновение. Ако не друго, то поне можеше един от нас да прикани съвременниците да се изчервят за дивите нрави в тая страна, които бяха направили така, че един от първенците й да си отива като престъпник. Гробарите почакаха, повъртяха се малко и като видяха, че никой не знае какво да прави, спуснаха ковчега. Буците пръст захлопаха. Разотивахме се по-гузни, отколкото дойдохме”[42].

     И мисълта ми се страхува

да се превърне в думи.     

                                                               Р. Ралин, 1961

Не мога да преглътна последното изречение в този спомен: „В крайгробищната кръчма не ни се услади нито виното, нито мезето”. Нима гузната съвест и срамът досягат само тези „високи” усети? Ето психологическото обяснение от днешна гледна точка на единствения жив от участвалите в драмата – професор Лазар Цветков, тогава млад критик, споделено в лична кореспонденция:

„Това погребение бе характерно с някаква „мълчалива гузност и конфуз“ на участници, раздвоени между почитта си към покойника и парализиращото със страх „партийно око“. От това всички, вероятно и покойника!, се чувстваха крайно неловко. И поливането на събитието с ракия в насрещната кръчма тъкмо с тази неловкост трябваше да се справи. Но и това не се получи. Гузността си остана…”

На всяко погребение достойнство запазва единствено покойникът…

А паметта на Любен Георгиев възпроизвежда друг, потресаващ с шекспировския си трагизъм детайл: „Стояхме нелепо около ковчега му десетина човека. Никой не каза нито една прощална дума. Докато най-сетне гробарите го спуснаха с въжетата и го затрупаха… На тръгване един от тях, нарамил лопатата, ме запита: „Какъв е бил?” „Критик, критикувал”. „Критик ли?” – недоумяваше човекът, защото за пръв път виждаше такова срамно погребение. Обърна се и прочете името: Владимир Василев”[43].

      Тъй станах аз човек без стойност –

една торба излишна плът.            

                                                           Ал. Геров, 1961

Сякаш за него е написано. Поругаването на посмъртния ритуал е кощунствен жест на оскверняване на личността на починалия. Отказът да се въздаде последна почит на отиващия си завинаги – това е смъртен грях, който жестоко се наказва в кармичното битие и съзнание на нацията.

Със сигурност в българския културен „некропол” има много подобни случаи, но аналогията със случая Жендов се налага. Творец от висока класа, художник, съизмерим с най-големите европейски имена, през 1950 г. той е принуден да се самооклеветява и в резултат обявен за шпионин на Запада, Трайчо Костов в изобразителното изкуство. След самоубийствената самокритика следва изключване от партията, той си тръгва сам. Скулпторката Васка Емануилова се оказва единственият „мъж” в залата, единствено тя се осмелява да тръгне заедно с прокаженика[44].

Александър Жендов заболява от рак и умира, сам и изоставен. Борис Ангелушев тайно му изпращал пари. Една драматична снимка е останала от погребението му през октомври 1953 г. Страхът е сковал неколцината стари приятели, някои от тях минали през ада на полицията– стоят безмълвни. Един младеж гневно извикал: “Не ви е срам! Няма ли кой да каже поне една дума?”, но веднага изчезва. Това бил младият Цани Цанев – художник от Перник. (И той вече е загубил паметта си, не успях да го накарам да проговори.)

Присъствували Борис Ангелушев, Васил Бараков, Найден Петков, Цанко Лавренов и Мара Георгиева. Вечерта по кухните се обсъждало, че Георги Караславов и Христо Радевски отказали да произнесат слово, записал го е Борис Делчев.

– Ние мълчахме – добавя горчиво Радевски в анкетата с Йордан Василев. – И наистина на погребението всички мълчахме – повтаря[45].

За Окръжната художествена изложба – 1953 г. Васка Емануилова представя релеф „Пред гроба на убития другар”, на антифашистка тема. В „убития другар” всички разпознават Александър Жендов.

Вината –

пред очи, които завинаги са се затворили…

Но все пак съществуват дневници. Потресен от варварството, дни след погребението на Владимир Василев, хронистът Петър Динеков е записал: „Общото мнение е, че се направи грешка; че мястото на Владимир Василев в развитието на новата българска литература не може да бъде заличено по този начин”.

И това изречение се оказва провидческо. Макар че цели 13 години по-късно, по време на погрома над известната книга за Багряна, официалната оценка е същата. „Изглежда, че на нищо ново не сме се научили. […] Печален белег на нашето време и тъжно предзнаменование за бъдещето” – записва Динеков през 1975 г. по този повод.

Но вината остава – най-тежката: Вината пред завинаги склопени очи…

Невинна вина. Петър Динеков тежко понася мълвата, разпространявана от Младен Исаев, Борис Делчев, Любен Георгиев и други, че е отказал да говори на гроба на Владимир Василев. Делчев дори записва в дневника си: „Като завършва, свещеникът спира и се оглежда в очакване да последва някакво надгробно слово. На отсрещната страна, където са повечето хора, се забелязва някакво раздвижване, но никой не излиза напред. Произнася се името на Динеков, някои започват да гледат към алеята, където се зададоха още двама-трима закъснели, очевидно в очакване на нещо. Но Динеков не се появи и отново настъпи тягостно мълчание. Като видя това, свещеникът поде още някаква треба и когато завърши при пълно мълчание, сестрата на Вл. Василев се приближи за прощаване. Последва я единствен само Ангел Каралийчев. И гробарите пристъпиха към работа”[46].

Това несправедливо обвинение преследва Петър Динеков до края на живота му. Затова в записките си той няколко пъти се връща към този случай, за да засвидетелства за поколенията истината за забраната на некролога и надгробното слово. Пет месеца преди смъртта си записва горчиво-лаконично по повод новата позоряща го публикация: „Текстът на моето слово се намира в тетрадка №16; не е печатан никъде”.

Написано в зловещата нощ след смъртта на Владимир Василев, това е последното „писмо” на критика до неговия редактор – пиета и покаяние.

А в личните си бележки Петър Динеков в няколко изречения е синтезирал поразително точно парадоксите на поражението в съдбата на тази голяма фигура в нашата литература:

„Годините на неговите най-големи огорчения […] бяха и години на неговата победа.”

Погледнато ретроспективно, разбирам с удивление, че всъщност оценката на Петър Динеков в това слово, каквото и да се говори, е най-високата и останала единствена оценка по достойнство на Владимир Василев, чак до известната книга за Багряна и до началото на 90-те години, когато всъщност бе възкресена личността му.

Специална роля за това възкресение има цитираната в началото монография на Сава Василев „Литературният мит Владимир Василев”. Подготвяна почти цяло десетилетие, книгата се появи през 2000-та година като литературно явление и остава и досега единствено по рода си изследване на делото на критика, разгледано в контекста на литературните полемики за четвърт век.

Макар и неизречено, словото на Петър Динеков е записано. Каквато и да е истината, записаното остава, вградено в историческата памет.

_________________________________________________________

Архивите не горят: 

[39] ЦДА, Ф. 373К, опис 1, а.е. 687, л. 18.

[40] Димитрова, Блага. Откривателят. Срещи с Вл. Василев, Разногласици, есета, С. УИ, 1996, с. 184.

[41] Свиленов, Атанас. Критически триптих за Вл. Василев, Вл. Василев – личност, дело, съдба, БАН, 1997, с. 253.

[42] Жечев, Тончо. Бележник на редактора, Летописи, 1992, кн. 3, с. 3.

[43] Георгиев, Любен. Литературни показания, пак там, с. 97.

[44] Николов, Калин. Неосъщественият музей, Изкуството и властта с техния подтекст чрез живота на едно поколение художници, посочено от Радой Ралин и  документирано от Калин Николов, неиздаден ръкопис.

[45] Василев, Йордан. Христо Радевски. Литературна анкета. Книгоиздателство Цвят, 1993.

[46] Делчев, Борис. Дневник, с. 74.