Спасяването на българските евреи: истината за една трагедия

Александър Йорданов

Ние, българите, спасихме своите сънародници евреи по време на най-страшната и жестока война през ХХ век. Успяхме, въпреки че част от българските политици разбираха националните интереси като заставане на антидемократичната страна на историята – имам предвид увлеклите се по нацистката и комунистическата идеологии, политици – и от дясно, и от ляво. Но парадоксите на историята са много. България се включва в Тристранния пакт (Германия, Италия, Япония) заедно с Унгария, Румъния и Словакия. Всички те, с логично изключение – далечна Япония, в наши дни са членове на Европейския съюз. Извън Европейският съюз днес е Русия, която много преди нас сключва приятелски договор с нацистка Германия – печално известният „Пакт „Рибентроп-Молотов“ със секретен протокол към него, скриван близо половин век от съветските граждани, защото това представлява договореност за подялба на Европа между нацистка Германия и „антифашисткия“ Съветски съюз. Хитлеристко-болшевишкото приятелство дава кураж на Съветския съюз да нападне независима Финландия, да окупира Литва, Латвия и Естония – все наши приятели днес в Европейския съюз. И заедно с  Германия да нападне коварно, в гръб, Полша на 17 септември 1939 г.  Същото прави и Германия седемнадесет дни по-рано – на 1 септември 1939 г. За историята седемнадесет дни са като един миг. Затова и с основание днес се приема, че нацистка Германия и болшевишкият Съветски съюз са  подпалвачи на Втората световна война. А това е престъпление, което светът винаги ще помни. За да не се повтаря. Впрочем и смачканата от нацистко-болшевишкото приятелство през 1939 г.  Полша днес е в нашето европейското  семейство, както и в нашия отбранителен съюз НАТО.  Всъщност именно начинът по който започва  Втората световна война е историческото докозателство, че СССР и Германия са управлявани от тоталитарни и авторитарни, антихуманни, правителства, че това са агресивни националистически държави, за които нападението срещу независими държави, тяхното анексиране, избиването на част от населението им, е нещо в „реда на нещата“, нещо нормално. И независимо от различните мотиви: за „жизнено пространство“ или за „победа над гнилия буржоазен свят“, антихуманната идеология на „фашизма“ и „комунизма“, политиката на Хитлер и на Сталин, хвърли света в най-кръвопролитната война в човешката история.

            Българските комунисти дълги години настояваха да ги приемам за „демократи“, заради участието им в т.нар. антифашистка съпротива. Но истината е, че

както  националсоциалистическата, така и комунистическата идеология и практика, такива, каквито ги позна човечеството през миналия век, бяха и си остават еднакво антидемократични.

Комунистическият „антифашизъм“ е само другото лице на фашизма. Защото и нацистите в Германия, и комунистите в СССР, създават антидемократични държави: тоталитарни, авторитарни, агресивни, изпълнени с омраза към демокрацията. С тази разлика, че нацистите, водени от човеконенавистническата расова теория, избиват „чуждите“, а комунистите унищожават и „своите“, народи.

          Още в края на 1940 г. и в началото на 1941 г., ЦК на Българската работническа партия (комунисти) взема курс на подкрепа на българското правителство и настоява то да подпише Тристранният пакт, т.е. да приеме съюз с Германия. Причината е елементарна. Получена е инструкция от Москва за съюз с нацистка Германия. Има договор за приятелство между Берлин и Москва. Едва в наши дни някои комунисти си освежиха паметта и си припомниха, че в този период партията дава указания  немските войски да бъдат посрещнати „не като враждебни, а като „приятелски войски.“ В „Неизвестни страници от миналото“ Върбан Ангелов излага и мотивите. Комунистите са вярвали, че

войната, която Хитлер започва с „буржоазния свят“ ще „приближи световната революция“.

       А и Адолф Хитлер е колкото „национал“, толкова и „социалист“. Тази политическа линия се променя едва когато Сталиновият стратегически приятел неочаквано сменя политиката и коварно напада СССР – „истинската родина“ на българските комунисти. Проблемът е, че докато те, българските комунисти се въртят като пумпали в зависимост от това накъде духа политическият вятър и каква инструкция ще се получи от Кремъл, българската държава и българските политици е трябвало да вземат изключително отговорни решения. Те са били изправени пред върховно изпитание. Трябвало е да спасят България и животът на милиони българи. Да спасят българския народ от ужаса на войната. Огромна отговорност, съдбовна мисия.

        На 22 октомври 1940 г. цар Борис III отказва включването на България в Тристранния пакт. Седмица по-късно Италия обявява война на Гърция. Следва „оферта“ към България за включване във войната срещу своя съсед за което ще бъде възнаградена с „освобождаване на българското Беломорие и Егейска Македония“. Но достойният цар Борис III отхвърля предложението. На 12 ноември 1940 г. в Берлин съветският външен министър Вячеслав Молотов прави опит да спазари включването на СССР в оста Рим–Берлин–Токио, в замяна на съгласието на Германия, Царство България да влезе в съветската сфера на „гаранции“. Така Москва дава ясен сигнал, че продължава старата руска имперска политика за „път към Проливите“. А България е пречката по този път. Непосредствено след това Хитлер отправя нова покана към цар Борис III за присъединяване към Оста. Царят отново остава непреклонен. Междувременно три държави приемат „офертата“ – Унгария (същата, която днес е член на ЕС, но гони „бежанците“, както нацистите и комунистите гонеха или „преместваха“ чуждите народи), Румъния и Словакия. Петстотин хилядна германска армия навлиза в Румъния. Паралелно с натиска от страна на Германия сеи усилва и натискът от страна  на СССР – т.нар. „Соболева акция“. На 25 ноември 1940 г. в България се изтърсва Аркадий Соболев, генерален секретар на Народния комисариат на външните работи на СССР, с предложение на съветското правителство за сключване на договор за взаимна по­мощ между СССР и Царство България. Москва обещава запазване на независимостта и политическата система в страната, и съдействие за защита на българските интереси в Западна и Източна Тракия, в замяна на което България трябва да предостави на СССР военни бази в Бургас и Варна. В наши дни е ясно, какво се случва с държава, която предоставя свои градове за „военни бази“ на чужда държава. Примерът с Украйна и съдбата на Крим и Севастопол, е пред очите ни. В т.12 от предложението на СССР се казва, че ако се сключи пакт за взаимопомощ, отпадат възраженията против присъединяването на България към Тристранния пакт, както и че СССР също най-вероятно ще се присъедини към него. И комунистите естествено подкрепят съветското предложение и дори започват да го пропагандират. За тях е важно, че идва от Москва, а не че е опасно за България. И не си дават сметка, че ако утре „съюзниците-разбойници“ се скарат помежду си, както впрочем се случва през юни 1941 г., България ще бъде практически унищожена или от нацистка Германия или от болшевишкия Съветски съюз – въпрос на „ези-тура“.

България наистина е била изправена пред съдбовен избор – да продължи да се противопоставя на включването си в Тристранния пакт или да приеме предложението на СССР, което е и приемане на риска земята ни в най-скоро време да се превърне в бойно поле, защото германската армия е вече на румънския бряг на Дунав. България е била изправена пред съдбовно решение: да подпише ликвидирането си като държава, както това става с Литва, Латвия и Естония. Царят и правителството е трябвало да решат: дали България да се  покрие с черни забрадки или да спасят животът на българите. Избират второто,  спасяването на живота. Те поставят човешкият живот по-високо от всички останали съображения на политиката и идеологията. Така до нахлуването в България на съветската армия в началото на септември 1944 г. и последвалата окупация чрез монтирането на марионетно правителство осъществило най-масовите убийства и репресии в българската история, нашият народ не дава жертви в най-страшната и жестока световна война.

Цар Борис ІІІ избира национално отговорното и морално решение пред политическата конюктура и демагогия. Неговото миролюбие спасява българския народ. В Европа пет години бушува страшна война. Загиват милиони хора от всички раси и народи, но най-много загиват германски и съветски граждани – милиони, а в България се живее като на остров на спокойствието. Ние не изпращаме войски на Източния фронт и само терористичните действия вътре в страната на въоръжени комунистически групи смущават нормалния живот на народа. И днес се помнят думите на цар Борис III:

„докато съм жив България няма да воюва“. 

В края на 1940 г., след като Унгария, Румъния и Словакия влизат в Тристранния пакт и с цел да се отложи неизбежното, правителството внася в Народното събрание „Закон за защита на нацията“. Спор няма. Това е репресивен акт, но същевременно това е закон, който оставя въпросът за съдбата на еврейското население у нас в наши, в български, ръце. Този закон е последван и от други законодателни актове, които адаптират сходни норми приети в законодателството на Румъния, Унгария и Франция.

 „Законът за защита на нацията“ ограничава права, унижава човешката личност.

Затова и отношението към него днес може да бъде само едно – той е антидемократичен. Но парадоксът на историята е в това, че с този закон българските евреи са унижени от българската държава, но животът им е съхранен. Те са репресирани, но не са депортирани в „лагерите на смъртта“. Законът им отнема права, но им гарантира основното човешко право – правото на живот. Това е единствено възможният в онези страшни години „политически“ компромис. Това право – правото на живот, комунистите след 9 септември 1944 година не гарантираха на своите български сънародници. Унищожаваха ги без милост. Включително и тези от тях, които бяха спасители на българските евреи. Защото спасяването на българските евреи можеше да стане възможно само властта, благодарение на държавния глава – Н.В. Цар Борис III, на Българската православна църква, на правителството и политиците. Спасяването на българските евреи, за което казваме, че е „народно дело“ все пак не става от кварталната кръчма или партийния клуб в Ючбунар. Осъществено е това спасяване от институциите на държавата и от обществено значимите личности на времето, от политици и общественици, които могат да формират обществено мнение и да го отстояват.

Затова и когато днес оценяваме този период от историята трябва да разбираме цялата сложност и нееднозначност на политическите решения във време на световна война. В политиката към целта не води един единствен път. 

         Разбира се, нашият народ има пълното основание да се гордее, че спасява своите съграждани от еврейски произход. Да се гордее със своя Цар Борис III, със своите политици и културна интелигенция в този период, с народните си представители, както от управляващите, така и от опозицията, да вярва и благодари на Светия синод на Българската православна църква. Затова и днес в цял свят за народа на България се говори с уважение и възхищение като за народ постигнал морална победа в сблъсъка си с антихуманната доктрини на  нацизма.

НЯМА ВИНОВНИ НАРОДИ

Като посланик в Република Македония се налагаше неведнъж да отхвърлям обвинения срещу моята родина. Обикновено в навечерието на годишнината от Холокоста македонските средства за информация се задавяха от злоба срещу България и българския народ. Написаното и изреченото бе изцяло в духа на една отречена от времето пропаганда, целяща да вмени вина на българския народ.  Те обвиняваха за депортацията на 11 343 евреи, граждани на окупирани от Германия държави и територии, единствено България и българският народ.  Истината е друга.

Българската държава и българският народ са изградили през вековете традиция на етническа толерантност.

Затова и етническото прочистване и репресиите срещу турското етническо малцинство у нас осъществени от комунистическата власт през 80-те години на миналия век, не срещнаха подкрепата на българските граждани, независимо от огромната и вулгарна агитация осъществявана от функционерите на БКП и Държавна сигурност в този период. Тези, които тогава обслужваха тази антихуманна политика на БКП, наречена цинично „възродителен процес“, бяха само нейни партийни членове, при това не всички и послушният апарат на Държавна сигурност.  Българският народ помнеше, че в началото на ХХ век бе приел хиляди бежанци – „нещастници клети“ от арменския „велик и храбър народ-мъченик“. Помнеше и че в средата на века българите спасиха всички свои еврейски сънародници от лагерите на смъртта, нещо което не успяха да сторят останалите европейски държави. Затова и през 80-те години комунистическият „възродителен процес“ се обърна в бумеранг срещу самата комунистическа партия – идеолог на тази расистка акция.

          През 1995 г. българският президент д-р Желю Желев бе отличен във Вашингтон със специален плакет в знак на признателност за приноса на българския народ за спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. В началото на 2000 г. бронзов бюст на народния представител Димитър Пешев, инициатор за спасяването,от управляващата партия, бе положен в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Малцина знаят, че този достоен български политик е осъден след войната от незаконния комунистически „народен съд“ като… „антисемит“. И умира в нищета през 1973 година. В знак на признателност към България днес в Йерусалим площад носи името на България. На 11 март 2003 г. Камарата на представителите на САЩ прие резолюция №77 „За отбелязване на 60-та годишнина от спасяването на 50 000 български евреи от Холокоста и отдаване заслуженото на българския народ за съхраняване и продължаване на неговата традиция на етническа и религиозна толерантност”. По време на официалното посещение на българския президент Росен Плевнелиев в Израел през 2012 г., неговият колега Шимон Перес и премиерът Бенямин Нетеняху признаха безпрецедентният български принос за спасяването на еврейското население по време на Втората световна война.

През 1943 г. България спасява цялото еврейско население живеещо в  нейните международно признати граници.

Като проучват различните участници и социални групи в този процес, някои изследователи правят извод за народно движение в защита на гражданите от еврейски произход у нас. В решителен момент цар Борис ІІІ успява да устои на натиска на Хитлер и като държавен глава има главна заслуга за този високо хуманен акт.

„Не беше тайна в България – пише в „Корона от тръни“  Стефан Груев, чийто баща Павел Груев, е началник на кабинета на Царя, за което е осъден на смърт от незаконния комунистически „Народен съд“ и ликвидиран на 1 февруари 1945 г., че Царският двор изобщо не одобрява антисемитските мерки, взети под натиск. Когато Борис приказваше частно със семейството си и с близки приятели, той говореше с дълбоко възмущение и отвращение за нечовешкото отношение на нацистите към евреите. Даже и без да подозира за съществуването на тайния нацистки план за пълно изтребване на еврейската раса, царят смяташе хитлеристкото антисемитско безумие за проявя на повредени умове.”

           Всички български евреи, независимо от техните политически и идейни възгледи, са спасени от лагерите на смъртта. Затова и  наследниците им винаги ще бъдат благодарни и признателни на България. Петдесет хиляди души са много хора. Това е един цял град, това са хиляди бъдещи семейства, деца, внуци. Благодарение на тази българска спасителна акция днес европейската цивилизация е по-добра, по-морална и достойна. По-уверена в своето бъдеще.

За съжаление българското правителство не е могло да спаси от депортация еврейското население от дадените му за временна администрация територии на Егейска и Вардарска Македония.

          Известно е, че присъединяването на територията на Вардарска и Егейска Македония към България през април-май 1941 г. не е било извършено с никакъв официален документ. Единственият международен документ е т.нар. Виенска спогодба „Доктор Клодиус”. Тя представлява писмо от представителя на германското правителство доктор Клодиус от 27 април 1941 г., в което се третират задълженията на българското правителство свързани с гарантиране правата на германците в окупираните от тях административни области на Югославия. Изрично се посочва, че статутът на тези територии ще се реши при „окончателното уреждане на положението на бившата югославска държава”. До тогава те са „германска окупационна зона, придадена за администриране на България”.

          Във всички документи от времето на Втората световна война, както и в германските медии, Вардарска и Егейска Македония се наричат „германска окупационна зона”, а не българска.

           През 1942 г., с Постановление на Министерския съвет се издава Наредба, според която всички югославски и гръцки поданици от български произход придобиват по право българско поданство, ако поискат такова в едногодишен срок. Поради политиката, която тогавашна нацистка Германия възприема спрямо еврейското население и задълженията, които България приема по силата на подписания на 1 март 1941 г. Протокол за присъединяване към Тристранния пакт, българското правителство е било принудено да запише отделен член 4 в Наредбата, в който се уточнява, че тя не се отнася до лицата от еврейски произход, както и за омъжените жени от еврейски произход. Това де факто и де юре е означавало, че България е нямала призната от Германия юрисдикция върху еврейското население от Вардарска и Егейска Македония и не е имала право да го третира като българско.

           Спасяването на човешки живот обаче не е въпрос на бюрокрация, административни документи и разпоредби. Особено в години на война и насилие. Спасяването на българските евреи не е станало единствено и само по силата на административно-бюрократичната машина на държавата. То е резултат и на масова гражданска съвест, на обществен морал. Резултат от действието на много хора – политици, интелектуалци, общественици, духовници и на първо място – от умелата политика на държавния глава цар Борис ІІІ. Всички те, макар и от различни обществени позиции, застават зад една хуманна, справедлива и високо нравствена кауза.

Цар Борис ІІІ и българските политици, както и Светият синод на Българската православна църква, са били изправени пред изключително тежък избор,

пред какъвто дано никога повече историята да не изправя нашите държавници и духовни пастири: да спасят, колкото се може повече български граждани или опитвайки се да направят невъзможното – да спасят всички граждани от еврейски произход и в старите, и в „новите земи“,  да вкарат България в касапницата на войната и да я покрият с черни забрадки. Това е изключително тежък жребий.

              Затова е забележително единството, с което общественици от опозицията и властта, православната църква, дейци на религиозни секти и дори някои откровени привърженици дотогава на политиката на Третия райх,  застават единни зад позицията да не се допусне унищожаването на „нашите евреи“. Нещо повече. Български дипломати издават транзитни визи за преминаване на евреи от Унгария, Полша и Румъния. От наши пристанища тръгват параходи с бежанци за Йерусалим. Един от тях – „Струма“, е потопен от съветска подводница и това са единствените „масови жертви“ сред еврейското население. Затова историческата обективност изисква да се отдаде заслуженото на държавните и на политическите дейци от онова време, на българския цар Борис ІІІ като решаващ фактор в движението за спасяване на българските евреи.

Защото историята не е безименна, защото личностите правят историята.

           През ХХ век Европа преживя две антихуманни идеологически доктрини  и тяхната политическа практики – нацизмът и комунизмът. Вярващите в тях, последователите им,  взеха участие в унищожаването на десетки милиони добри и вярващи в Бога човешки същества. Затова и днес тези античовешки доктрини са осъдени от демократичния свят. България също е приела Закон за признаване на комунистическия режим в страната за престъпен. В мотивите към Резолюция № 77 на Камарата на представителите на Конгреса на САЩ конгресмените Джое Уилсън (Републиканска партия) и Том Лантош (Демократическа партия) специално подчертават ролята на парламента, на Българската православна църква, на цар Борис ІІІ, на правителството и на целия български народ изтъквайки, че България е „единствената държава, съюзник на нацистка Германия, която е спасила своите евреи и единствената, в която след края на Втората световна война техният брой е нараснал”. Това е истината.

Като посланик в Р Македония, извън служебните си ангажименти, намерих време да проуча дали съществуват данни за масови организирани действия от страна на населението на Егейска и Вардарска Македония срещу депортацията на техните еврейски съграждани. Не открих такива данни. Няма документи, които да свидетелстват за протест и съпротива на населението от Скопие, Битоля, Щип, Кавала или Драма, срещу депортацията на еврейското население. Този факт също заслужава сериозен анализ. И той е нелицеприятен именно за историците от Скопие. Защото данните говорят за евреи спасени от българи в тези територии, а не от македонци. Така например Рафаел Моше Камхи, родом от Битоля, е спасен от българския офицер за свръзка Митков, доведен е в България през 1943 г. и избягва депортацията. Изследователят на Холокоста Мартин Гилбърт разказва за български лекар, който спасява 23 евреи от Скопие. Както свидетелства и Самуел Ардити, автор на книгата „Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи“: „Само българи спасяваха евреи  в Македония. Много евреи бяха предупредени и те избягаха в Албания, където на власт бяха фашистите на Мусолини. Цар Борис трети прати  в Солун своя личен адютант, за да спаси македонския войвода, един от водачите на Илинденското въстание, евреина от Битоля – Рафаел Камхи.“ Спасителите на Илеш Шпиц – треньор на футболния клуб „Македония“(Скопие), са българите инж. Димитър Чкатров от Прилеп и Димитър Гюзелев от Дойран. И двамата видни дейци на ВМРО, съдени от сръбските власти в Македония и убити след като властта в Македония вземат обслужвачите на Титовата политика. Така македонците унищожават спасителите на един известен спортен деятел от еврейски произход. И с цялото си историческо нахалство днес създават филм („Трето полувреме“), в който преиначават истината. Все пак, въпреки днешните манипулации на Скопие, всички сериозни изследователи изтъкват, че инициатор и пряк ръководител на депортирането на евреите е германската страна, която във всички големи селища във Вардарска Македония тогава е разполагала свои комендатури, които пряко организират и наблюдават депортацията.

             Затова и когато днес в Република Македония се повдига отново въпрос за отговорността и вината в този исторически период, е необходимо да се припомни, че след поемането на временното администриране на т.нар. Вардарска бановина на Югославия (окупирана от Германия), България инвестира колосални за онова време финансови средства за изграждане на инфраструктура (пътища, електрификация, канализация), за изграждане на културни, образователни и административни институции, като  тези дейности са добре известни, и едва ли биха били осъществени, ако държавата ни се е отнасяла към хората в Македония като към „врагове“. Затова и македонците по време на Втората световна война не възприемат България като „окупатор“,  както от десетилетия лъже нагло комунистическата македонска пропаганда, а като „освободител“. Затова дори и поетите им започват да пишат на чист български литературен език и бързо отхвърлят сръбският език. Македонската пропаганда днес, която нарича моята страна „фашистки окупатор“, пропуска да спомене, че световната история не познава друг такъв „окупатор“ – посрещнат с цветя, с хорá и песни. България освобождава българите в Македония от сръбска окупация. Това е истината. Тя е „окупатор“, който дава образование и възможност за житейски успех на всички македонски граждани. Те спокойно идват в България, учат и работят в България, създават семейства, живеят. И затова дори поетите от това време, родом от Македония, мислят за България като за родината на великите Паисий, Левски, Ботев и Раковски. И се идентифицират с тази родина. Пропускат също комунистическите скопски агитатори днес и факта, че т.нар. от тях „фашистка България” успява да спаси от германски плен близо 12 000 македонски младежи, които по това време са служили в югославската армия и чиято съдба сигурно би била трагична в германски плен.

            Като български посланик в Република Македония в периода 2001-2005  г. успях да преодолея стената от лъжи и клевети и да публикувам статии в македонската преса по тези въпроси и главно по въпроса за спасяването на еврейското население. Така на 22 март 2003 г. публикувах в скопския вестник „Дневник“ статия, която предизвика широк отзвук и много коментари. Очаквам и днешните български дипломати да не стоят безучастни и безмълвни.Защото спор няма:

българските политици носят отговорност за своите действия през този исторически период. Но българския народ не е виновен. България няма вина.

И много български политици платиха с живота си за своите решения в този военен период за Европа и света. Някои от тях, абсолютно без вина, бяха избити от комунистите, изпълнители на волята на съветските окупатори на България.  Затова и

не могат да бъдат морални съдници на историята тези, които унищожиха физически голяма част от политическия, духовен и интелектуален елит на българската нация след злокобния 9 септември 1944 г. Те не са демократи и историята им отне правото да съдят.

Затова и не приемам такива хора, които са налагали с насилие антихуманният комунистически строй, да се изживяват като защитници на българските евреи. Не приемам съдници и тълкуватели на тази човешка трагедия да бъдат комунистите, които също изграждаха концлагери и дамгосваха хората като „врагове“. Исторически невярно и несправедливо е моята родина да бъде обвинявана и да носи цялата отговорност за трагичните събития от преди повече от 70 години, както това се опитва да внушава част от днешния македонски политически и обществен елит. Не приемам и говорители по тази тема да бъдат доносници на комунистическата Държавна сигурност и наследници на комунистическите терористи преди и след Девети септември.

На 23 февруари 1993 г. като Председател на 36-то Народно събрание имах високата чест да приветствам в България моят колега Шевах Вайс – Председател на Кнесета на държавата Израел. Стенограмата на парламента е съхранила думите ми на благодарност, с които споменавам не само политиците и държавниците, които защищават нашите сънародници от еврейски произход. Споменавам и имената на писатели като  Тодор Влайков, Елин Пелин, Стилян Чилинчиров, Константин Константинов, Трифон Кунев, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Димитър Митов, Ана Каменова и други, които публично се ангажират с каузата за спасяване на българските евреи. Протести срещу германската политика провеждат от Съюза на българските адвокати, Лекарският съюз, Съюзът на пострадалите от войните, Съюзът на хлебарите и още много професионални гилдии в страната. Категорична е и позицията за защита на евреите на Светия синод на Българската православна църква и на първо място на митрополит Стефан.  Обърнах внимание и на емоционалната реч в парламента на лидера на Демократическата партия и бивш министър-председател Никола Мушанов, който заявява:

„Аз препоръчвам да не се отнемат от короната на народа двата най-ценни камъка – търпимостта и милосърдието.“

За съжаление след 9 септември 1944 г. комунистите, дошли на власт чрез  държавен преврат, се опитаха да отнемат точно тези „най-ценни камъка“ на българския народ. Лозунгите им бяха: „никаква търпимост, никакво милосърдие“.  И започнаха унищожение на  елита на нацията. Избиха и мнозина от онези политици и общественици, които преди това бяха спасили българските евреи. И това комунистическо престъпление е позорното петно, което те лепнаха завинаги на България.
В защита на българските евреи издигат глас народните представители проф. Петко Стайнов, една от водещите фигури на опозицията, Тодор Поляков и Любен Дюкмеджиев, членове на Българската работническа партия. А протестното писмо до министър-председателя на 43 депутати начело със заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев,  Петър Кьосеиванов, Андрей Лулчев, д-р Иван Вазов, Георги Кендеров и други, разкрива гражданското достойнство на политици, които само няколко години по-късно бяха репресирани от комунистическия режим.

Завърших словото си в Парламента през 1993 година  със следните думи:

„Съдбата на българските евреи е извор на една голяма поука за нашия народ. Чуждата зависимост и отнемането на демократичните права и свободи са били винаги източник на най-големи негови беди. Така е било по време на тези събития, така беше и по време на следвоенния комунистически тоталитарен режим, когато също загинаха хиляди невинни и когато дори някои от спасителите на евреите бяха избити без съд и присъда. ….Оказва се, че и днес човечеството все още не е скъсало с мрачното минало на расовата нетърпимост, на шовинизма и ксенофобията, в редица, включително и демократични европейски страни, отново се появяват расистки и ксенофобски движения и шовинистични идеологии, които застрашават правата на човека и накърняват основни ценности на демокрацията и на върховенството на правото.“

За нас, българите, поуката е ясна –

да не се допусне да се повтори такава човешка трагедия, да се осъди всяка проява на ксенофобия, на расизъм и антисемитизъм, на религиозна и етническа нетолерантност, на расистка омраза към  „бежанците“ спасяващи живота си от диктатори като Башар Асад или от Ислямска държава. Не трябва да допуснем днешното младо българско поколение да бъде победено от расизма и ксенофобията.

Не трябва да допуснем съзнанието на младите хора да бъде отровено от  крайния национализъм и комунизъм, от терористичните практики. Защото отговорността за бъдещето на Европа, на света е наша отговорност. И светът ще го бъде, ще бъде добър и хуманен. Ако и ние, българите, съхраним в сърцата си добротата и хуманността на нашите предшественици. Ако не позволим злото и омразата към „другите“ да ни завладеят.