Владимир Василев – самотен в своето време

Евелина Белчева 

Продължение 

Неправдоподобно: сдвоен със съдбата си

Впоследствие разбирам, че вместо Анна Каменова „непроизнесено слово”[19] пост фактум е написал нейният съпруг, акад. Петко Стайнов – юрист, парламентарен оратор от 1923-та година до смъртта си, министър – два пъти, дипломатически представител в Париж. Има данни, че тъкмо на неговата намеса се дължи неправдоподобното спасяване на Вл. Василев от затвора. Веднага след Девети Стайнов става министър на външните работи в правителството на Кимон Георгиев. На 22 октомври 1944 г. заминава за Москва с делегация, Анна Каменова пътува с него като преводач.

Точно по това време, в тяхно отсъствие, Вл. Василев е арестуван. Явно Стайнов се е намесил след завръщането си, критикът е освободен на 5 януари 1945 г. Едва след смъртта на съпруга си през 1972 г. Анна Каменова е записала: „А колко политически противници на властта бе спасил от въжето! Малцина писаха за това. Мнозина, като ги срещна, тихичко споделят с мен това, което е направил за тях”[20].

Доброто не се афишира. И благодарността е тиха. И сподавена. Прерових купища архиви, за да намеря документ: нищо. Все се надявах, че по-късно някой, с памет за направеното добро, ще го е оповестил. Документите са голяма рядкост в първите месеци около Девети, времето на убийствата без съд и присъда. Талантливият критик Йордан Бадев е убит и едва след това съден – на 12 март 1945 г. Без прецедент в световното право. В архива на Тодор Павлов са запазени стотици писма от това време с молби за освобождаване на арестувани близки. За жалост, в архива на Петко Стайнов са оставени само официални документи. Злочинствата рядко оставят следи, а и цената на живота е била много висока…

Но ето – следите остават все пак: добронамерен човек, Димитър Лепавцов-Липен, е записал след първата си среща с Вл. Василев, на 4 юни 1952:

„Когато след 9 септември 1944 г. Владимир Василев бил изпратен в затвора, Тодор Павлов проявил жест и го освободил, “за да не кажели хората, че Вл. Василев е в затвора именно поради тоя му литературен спор с Тодор Павлов”. Това е в кавички, явно е споделено от самия Вл. Василев. Нататък Димитър Лепавцов разкрива тайната, която толкова търсих: „Както научих по-късно, Вл. Василев дължи освобождаването си главно на бившия регент Цвятко Бобошевски и проф. Петко Стайнов (съпруг на Ана Каменова)”[21].

Семейство Стайнови, благородници от рода на Михаил Маджаров, подпомагат самотния критик до смъртта му. През 1963 г. проф. Петко Стайнов е на 73 години и все още завежда Катедрата по административно право в Софийския университет. На 9 януари 1964, 13 дни след смъртта на критика, явно преследван от тежки угризения, Стайнов пише на Динеков, че бил болен на легло и не могъл да се прости, и прави уговорката: „Аз и да бях здрав тогава, пак не бих произнесъл слово над гроба му”.

Излишно е да привеждам аргумента, абсолютно несъстоятелен – нямал никакво „литературно качество”. Но след това изпаднал в размисъл за човешката съдба, искал да направи помен за приятеля, който, каквото и да говорят, не бил толкова черен, седнал и написал, каквото му е „на сърдцето”. „Нямам намерението нито да го произнасям, нито да го печатам някъде. Но може би при случай ще го дам – само за прочит – на някой отговорен другар.”

Праща го на Динеков уж да „изправи”, ако има някоя неточност, но то е, за да успокои съвестта си. Накрая изрично моли – два пъти: „Ще Ви моля, щом прочетете написаното, да го предадете на портиера да ми го изпратят, защото нямам друг екземпляр свободен”[22]. Не е за чудене. Има данни, че дори човек като академик Петко Стайнов след оставката си през 1946 г. е следен от Държавна сигурност заради независимото си поведение. Разработват го за връзка с няколко шпионски служби, дори е арестуван за кратко. Лично Молотов и Вишински няколко пъти занимават Георги Димитров с вироглавия български държавник.

Но в Словото думите превъзмогват „съображенията”. Те вероятно остават, но са споделени само в писмото до Динеков. Съзнавайки завършващия смисъл на този документ – епилог на един живот, юристът без „литературно качество” е намерил най-точните думи за културно-историческа присъда – по достойнство: за пръв път обективно е посочена заслугата на Вл. Василев като критик-селекционер на таланти, със „силен и ясен литературен усет”. Цялото слово е посветено на списание „Златорог”, отъждествено с редактора му – „най-първият, най-преданият и най-заслужилият майстор” в подпомагането на младите. Стайнов за пръв път изтъква, че там именно са се утвърдили имената на Йовков, Каралийчев, Багряна, Дора Габе, Фурнаджиев. И не само те: „Не по-малко от стотина поети, белетристи, драматурзи, есеисти, изкуствоведи, литературни критици и историци станаха известни именно чрез „Златорог” на българската публика”.

Това слово превръща смъртта на Владимир Василев в паметен факт на литературната история: едва в смъртта си Редакторът се слива – изцяло и завинаги, със своето творение – списание „Златорог”. За пръв път и най-после той е сдвоен със съдбата си, отъждествен с делото на живота си.

Друг е въпросът, че литературната му смърт е настъпила още преди 20 години. Но това посмъртно слово е началото на неговата същинска литературна биография.

Неизповедими

иронии на историята…

Макар Динеков да оценява в записките своето слово като твърде сдържано, (предназначено е за широка публика), то също издава дълбоко затаено преклонение пред големия благородник на духа, изразено в лични писма още през 1936 година, когато младият критик е поканен от редактора да сътрудничи на „Златорог”[23]. Всъщност заявената гласно в словото висока оценка за таланта и мястото на Вл. Василев в българската литература не се различава по същество от споделеното в „тайнописа” на личните размисли и бележки на Динеков:

„Прощаваме се с Владимир Василев, една от значителните фигури в развитието на българската литература през първите десетилетия на нашия век. […] Солидна литературна култура, ярък темперамент на литературен критик, дълбоко уважение към словото, индивидуален стил, взискателен художествен вкус, с който мъчно правеше компромиси.”

Но думите остават неизречени. Никакво слово! Само гроб му е разрешен. Мъртъв приживе: „Той си отива – 74-годишен е, няма вече за кога да го „спечелваме” – цинично го погребват предварително новите властници. Любен Георгиев е записал целия разговор дословно в Бележниците си:

ЦДА, ф. 1283, 28 март [19]58 – разговор с Ангел Тодоров: „Някои другари” били недоволни, дето съм настоявал да се помести статия на Вл. Василев. – А защо не? […] Вл. В. не бил критик, а полит. фигура, изпратен в Златорог… Няма никакво творчество. Едва ли има един том… Пишеше в годината по една колонка. Той не е критик, а политически деец. Сега ходи насам-натам, и понеже е остарял, буди съжаление. Но на времето той колеше и бесеше. Няма защо сега да се възкресява. Той си отива – 74-годишен е. Няма защо да го „спечелваме”. Иначе като човек е добър – и аз си пия ракията с него. /Той не пие./ Вл. Василев може да напише някои спомени – завършва А. Т. на бележката ми, че победителите трябва да бъдат великодушни. – Той не се е обезоръжил, не се е разоръжил и няма вече за кога… Когато има два окопа и от единия излиза противник, той трябва да вдигне ръце, да хвърли пушката, та тогава да го приемем в нашия окоп. Отговарям му, че окопи няма, противникът е победен. Възразява с международното положение.”

Арестуван от Държавна сигурност – заради идеите си, наистина – по чудо е останал жив. Какво повече? Новите варвари са му подарили благоволението да живее. В отчуждение и мизерия. В изолация – бягат от него като от прокажен. Сам казвал на Любен Георгиев: „Знаеш, че съм белязан”.

Още на 4 октомври 1944 г. в „Работническо дело” излиза злокобната статия „Фашизмът в нашата литература”[24]. Черният списък на посочените с пръст и по име фашизирани писатели започва с Йордан Бадев и Владимир Василев – сдвоени. Двамата са „изобличени” като писатели на фашизма, които изпълняват съзнателно една политическа поръчка. Вл. Василев е обвинен, че под маската на естетизма прокламирал фашистки идеи. Обнародвана в органа на управляващата партия БРП /к/, клеветата е сигнал, отправен към съответните служби: „Потърсете им сметка!” – така завършва „оня списък”. Не е за вярване как не го е сполетяла съдбата на Йордан Бадев, арестуван още на 9 септември и убит на 20 септември, без съд и присъда, или на Матвей Вълев, изпратен на фронта със заповед, равна на предизвестена смърт.

По неведомите иронии на съдбата обаче, пак Борис Делчев е този, който пръв пише мемоарен очерк за Вл. Василев през 1967 година и пръв прави опит да реабилитира личността му, болезнено осъзнавайки трагичната си вина към него. „Отдал се всецяло на своята страст и своето призвание, той не проявяваше почти никакъв интерес към обществения живот – признава Делчев – и поне видимо остана вън от всяка политическа привързаност”[25].

Основният спъникамък той формулира още в началото на работата: „Трудността този път е друга: как да се каже истината за Вл. Василев, която е в разрез с официалната лъжа”, 16 август 1967. Всеки ден ходи в библиотеката да чете статиите на Вл. Василев и всеки ден се убеждава, че всъщност не го е познавал; че „очевидно, нещата са много по-сложни, отколкото си ги представя литературната ортодоксия”, че „догматизмът ни прави уязвими”, и че литературните въпроси трябва да се решават без партийни страсти и пристрастия. И с всеки ден угризенията му нарастват. Докато накрая, на 11 декември 1967, въздъхва с облекчение, сякаш е свалил воденичен камък от съвестта си: „Върнах се и след толкова месеци сложих край на очерка за Вл. Василев. Олекна ми”. Но ред преди това е отбелязано: „Сутринта отидох да си взема новия партиен билет” – сигурна индулгенция за потвърдена правоверност[26].

Книгата била посрещната с голям интерес тъкмо заради очерка за Вл. Василев. Намерих в архива поздравително писмо на Петър Динеков от 27 октомври 1968, в което той дава висока оценка на мемоарните очерци – авторът е успял да издигне спомена до характеристика на личността. Но Делчев имал доста проблеми с книгата – през 1969 г. не получава наградата на Съюза, тъкмо заради спомена за Вл. Василев.

Годините на неговите най-големи огорчения

бяха и години на неговата победа…

            На 22 ноември 1944 година Вл. Василев е задържан за следствие за два месеца и пет дни в една килия с Петър Горянски и Йордан Стубел. Освободен на 5 януари 1945.

Делчев: Вторник, 24. VI. 1975. „Горянски ни говори (бяхме с Йордан Василев) за своя престой в централния затвор след Девети септември и за своите колеги по килия – Вл. Василев, Й. Стубел, майор Стоянов и др. Много интересни подробности. Настоях пред Горянски да си напише спомените, но той категорично отказа – не искал да се занимава с полуистини. Казах, че на хартията може да се повери цялата истина, стига да не е за публикуване. Но той категорично отказа – явно е, не може да преодолее някои свои травми.”

Арестуван със заповед № 251 от 22 септември 1944 на Държавна сигурност по нареждане на Главния народен обвинител със следния аргумент: „Като редактор на „Златорог” е бил водач на литературния фашистки фронт. Бил е пръв приятел на Йордан Бадев и бил под опеката на реакционно-фашистката идеология на културния живот у нас. Същият е до последния момент сподвижник на Александър Цанков според […]. Окончателното положение на Вл. Василев ще се установи идната седмица от народния обвинител Никола Ланков, който се занимава с неговото досие”[27].

Важни уточняващи факти за престоя на Вл. Василев в затвора през ноември и декември 1944 г. намерих в приписка на Петър Горянски[28] към едно писмо до Петър Динеков. Горянски разказва, че Василев му имал доверие, тъй като се опознали непосредствено в общата килия на Софийския централен затвор през последните два месеца на 1944 година, задържани за следствие заедно с Йордан Стубел, поручиците Пангаров, Христов и още трима заподозрени във „фашистка” дейност.

През цялото време разговаряли много човешки. Василев казвал на Горянски, че съжалява, задето не го е познавал по-рано отблизо. И затова през следващите години, до смъртта на Василев, били доста близки. По-късно критикът поверил на Горянски за съхранение препис от писмото си до Ганка Найденова във връзка с издаването на Яворовите съчинения[29]. Той считал това писмо за изключително важно. „И двамата с него бяхме освободени на 5 януари 1945 година, останалите бяха предадени на народния съд…” – пише Горянски[30]. Йордан Стубел е съден и остава да лежи в затвора една година, там се разболява от туберкулоза. Търсих в архива на Петър Горянски в ЦДА някаква следа от приятелството му с Вл. Василев. Ни дума не е оставена, всякакви следи са заличени.

На 23 ноември 1944 г. Вл. Василев е изключен от СБП – в негово отсъствие. По това време той е вече в затвора, протоколът за разпит е с дата 22 ноември. В списъка на изключените под номер 29 пише: „Владимир Василев – политик-организатор и проводник на литературната реакция у нас”. На решението на Управителния съвет остро се противопоставя единствен писателят Григор Чешмеджиев, министър на социалната политика в правителството на Отечествения фронт[31].

Това е описано от Константин Константинов, но е останало в архива му: „Чакайте, чакайте, искам думата! – вдигна бастуна си журналистът Григор Чешмеджиев, с парализирани крака, да ги освести: – Не бива да се изключва никой за това, че мисли различно от нас!” Той настоява дейността на всеки от „провинените” и вината му да бъде разгледана индивидуално. Но при гласуването само Григор Чешмеджиев и Константин Константинов не вдигат ръка. Решението за изключване е подписано от политкомисарите Людмил Стоянов и Младен Исаев, отдавнашни опоненти на Вл. Василев[32].

Забранено му е с честен  труд да изкарва прехраната си. Известно е, че големият стилист, критик и ерудит е принуден да бъде висококвалифициран коректор на хонорар на неграмотните писания на новите величия – хора, които стоят несравнимо по-ниско от него. Добре че не е загубил самоиронията си:

– Увлича ме неграмотността! – казвал, спомня си Елена Огнянова.

„Вината” му е неизкупима. Невинна вина – без давност и без право на обжалване: „По-добре да бях арестуван и съден. Щеше да има определен срок. Ще го излежа, после никой не може да ми пречи да работя. А сега? Докога? И за какво?” – потресаващи са тези автентични свидетелства на колегата му Любен Георгиев – отломъци от антична драма.

Дори като коректор скрива името си, подписва се с псевдоними. Принуждават го да проси помощ – в буквалния смисъл на думата. Документирано в унизителна молба до „другаря председател на Литературния фонд”. Заявявайки предварително, че никога приживе няма да бъде в състояние да върне подаянието, „продава” на Съюза правата за посмъртното си публикуване.

Този жест напомня жеста на Осип Манделщам, който в отчаянието си пише в молба до Литературния фонд: „От името на семейството си се отказвам от полагащите ми се за погребение пари в случай на моята смърт. Моля тези пари да ми бъдат изплатени сега”. Всъщност това е направил и Яворов: предоставил е на Ал. Паскалев правата за издаването му, за да отиде на преглед във Виена и после, за да плати бъдещото си погребение.

Вцепенен физически и духом, приведен за пореден удар – така го помни Климент Цачев в края на 40-те години – някак плах, като попаднал на чуждо място човек: „Смятах го за човек от администрацията на издателството или чиновник в някоя от канцелариите. Не се качваше в стаите, където главен редактор бе Никола Фурнаджиев и в отдела „Белетристика” при Илия Волен. Поздравяваше ги някак притеснен, когато се срещаха на стълбата, и все бързаше да напусне сградата. Един ден го заварих при директора Йордан Христов – свит на канапето и пак пушеше […]. Чух името Владимир Василев, но не съм и допускал, че това може да бъде някогашният редактор на „Златорог”. Той се оживи, каза нещо ласкаво по мой адрес, но тъй като аз бях не особено любезен, пак се сви на канапето”[33].

Диаболичният фарс продължава, особено след 1949 година: разнищваща стратегия на хули и обругаване – перфиден терор, обвинения – безпочвени и произволни. Редакторът осъзнава вече, че зад кулисите стои реваншът на салиеровците: „Десетки писателски честолюбия, неудовлетворени от неучастието си в „Златорог”, диреха своя реванш. Кой не си опита перото, какъв не ме изкарваха!… Това бе израждане на буржоазната критика в най-долни страсти, безсилие и пустота. Период на разцъфване на литературния пасквил. Просто се страхувах сутрин да купя вестник – да не срещна пак някоя мизерия срещу мене. Аз си знам как съм го понасял…”[34].

Това откровение е цитирано от Борис Делчев. Явно е, че Делчев е познавал текста на тайното писмо на Вл. Василев до Червенков, нарича го „непубликувано изложение”. Цитатът е скрит в бележките, в края на книгата. Какво благородство, и колко страдание и самота трябва да е понесъл човек, за да прости… И да сподели унижението и страха тъкмо с „палача” си…

В края на живота си критикът преживява поредното страшно унижение. От висотата си на редактор в „Септември” Андрей Гуляшки обещава да пусне части от студията за лирическата композиция, все отлага и отлага, най-после поставя условие: „Ако се покаеш, официално, на страниците на списанието”… И Вл. Василев сяда да плати цената: пише обяснение за „Златорог”, изброява колко писатели-комунисти са му сътрудничили. Намерих в архива му черновата на този надлежен опис на „комунисти – сътрудници на „Златорог” – повече от двадесет имена.

Но пак тези имена – самозвани съдници, го лишават дори от право на достойно мълчание. След речта на Вълко Червенков през декември 1955 г. той е насилван многократно да си прави самокритика и да се покайва за несторени прегрешения. Самият Караславов рисува този страшен образ на култа: „В оная обстановка на култа, когато всяка негова дума означаваше постановление… Сто писатели трябваше да падат на колене и да лазят пред него…”[35]

Целта на този инквизиторски ритуал на самооклеветяване е да бъде абсолютно сломен морално. Следва наказание за изтръгнатите силом „самопризнания” – езуитски похват на всички насилници, без оглед на партийна принадлежност.

От известното писмо до Веселин Андреев[36] става ясно, че той вече е изпратил своето изложение до „Хазяина” (Вълко Червенков): „Не знам дали е удобно и доколко стои във възможностите Ви да го запитате – Вие, или др. Радевски – счита ли изложението, което съм му пратил, за достатъчно…” Ужасен от угрозата за нова хайка срещу него, той моли Радевски за един предварителен разговор – да бъде „улеснен” в „тая крайно мъчителна стъпка” – самокритиката, „която тряба да направя и пред каквато не бих пожелал никому да бъде поставян”.

Стъпкал себе си и всяко самоуважение, старият критик умолява овластените за среща и „даване указания”, които уж му били „крайно необходими”: „Желал бих предварително да ми се посочат положенията, на които да се спра, защото не съм сигурен, че сам ще мога да обхвана всичко, което тряба…”

Наглед – ниско преклонена бяла глава, а всъщност: Кажете ми най-после, за какво точно искате да се покая!

Проблясва в тъмното счупено острие – студено и сребърно, познатата аристократична самоирония, но сега дълбоко трагична… Цялото „прошение” е издържано в модуса на крайното снизяване и самоунижение. Самоунижение, доведено до пароксизъм. Самокритика, доведена до такава крайност, че да се превърне в собственото си отрицание, известна като „китайска” самокритика. Така полюсите се преобръщат: унизени са всъщност насилниците от „отговорното място”.

В писмото до Веселин Андреев ясно се вижда по какъв начин юристът проницателно разнищва езуитските механизми на действие и ги изважда на показ. Жертвата дава съвети на палачите си как да я унищожат „по-убедително” – уж с нейно съдействие, но така, че да не се разбере, че екзекуцията е насилствена: „Важно е да не се получи впечатление, че съм бил принуден да си правя самокритика – това не би било добре, струва ми се, и за Вас”. Внушенията са дълбоко в подтекста. Адресатът едва ли би могъл да стигне до сугестиите, които съдържа споменатият модус. Но – sapienti sat, казвал. За умния е достатъчно. Умният ще разбере.

В словото си за Пенчо Славейков, произнесено в неговия музей и предвидливо записано от уредничката Стоянка Михайлова, Вл. Василев казва: трябва да се внимава при инцидентните изказвания на Славейков, ”какво всъщност мисли и кое е подигравка, кога говори сериозно и кога напук”[37]…

            И при Вл. Василев също много трябва да се внимава, защото иронията му е много фина и много дълбоко скрита.

Намерих листче в архива, където критикът си е записал част от писмо на Пушкин за „Горе от ума”, липсва дата[38]: „Всичко, което говори Чацкий, е много умно. Но на кого говори той всичко това? […] Това е непростимо; първи признак за умния човек е – от пръв поглед да разбере с кого си има работа и да не хвърля бисерите си пред Венетиловци и нему подобни”. Явно критикът е осъзнал цялата несъобразност на  усилията си, прозрял е невъзможността на своето съществуване, неуместността на каквито и да било думи: то е като да разхищаваш бисери за свинете, казано е…

На 13 март 1952 г. след пет години тежко боледуване умира Цвета Ленкова. Владимир Василев нямал средства да погребе съпругата си. Елена Огнянова си спомня, че Христо Радевски, тогава секретар на Съюза на писателите, отпуска 300 лв. от писателския фонд за погребението.

___________________________________________Следва продължение...

Архивите не горят: 

[19] Стайнов, Петко. Изкуството да създаваш майстори. Непроизнесено слово пред гроба на Вл. Василев, Владимир Василев – критикът, редакторът, естетът, ВТ, 2005, съст. и ред. Сава Василев, с. 197-200.

[20] Каменова, Анна. Откъснати страници /мемоарно-епистоларна хроника/, С. 2008, изд. Д. Яков, с. 238.

[21] Лепавцов-Липен, Димитър. Първа среща с Владимир Василев /1952/, в: Василев, Владимир. Писма до Ловеч, Чернат, 2011, с. 9.

[22] Писмото на Петко Стайнов е грижливо съхранено в архива на Динеков /ф. 1987К, оп. 1, а.е. 3515/, но словото е върнато обратно, както е пожелал подателят. Случайно разбирам и кой е бил приносителят – младата тогава Елена Огнянова, съхранила и публикувала това слово: // Лит. форум, бр. 50, 15-21 дек. 1993.

[23] Владимир Василев – Петър Динеков. 73 неизвестни писма /1936-1953 г./, Страница, 2011, кн. 3, с. 164-184.

[24] Делчев, Борис. Фашизмът в нашата литература. Раб. дело, г. 17, № 15, 4 окт. 1944, с. 4;

[25] Делчев, Борис. Познавах тези хора. Мемоарни очерци, С. БП, 1968, с. 173.

[26] Делчев, Борис. Дневници //непубликувани текстове.

[27] Архив на МВР, ф. №3. Цит. по Цв. Трифонова, пак там, с. 40. Немилостивата Цвета Трифонова тук е спестила името на Славчо Красински, съзнавал е поетът, че само дарбата му възпира редактора да го изхвърли и „да се измие след това с одеколон” /писмо от 1933 г./ …

[28] Петър Горянски е псевдоним на Петър Николов Матеев /1911-1990/. Редактор на опозиционния в. Свободен народ /1945-48/. Многократно арестуван, изключен от СБП и изселен.

[29] Белчева, Евелина. Петър Динеков: Портрет на критика като млад. Опит за реставрация по писма и спомени, Страница, 2011, бр. 4, с. 151-155.

[30] ЦДА, ф. 1987К, а.е. 4290, л. 8.

[31] Протокол от заседанието на УС при СБП, ЦДА, ф. 551, оп. 1, а.е. 4, л. 9-11.

[32] Константинов, Константин. БИА, ф. № 883, а.е. 1, л. 242.

[33] Климент Цачев. Вместо цветя на гроба. – Лит. форум, бр. 25 от 21 юли 1990.

[34] Цит. по Борис Делчев, Познавах тези хора, мемоарни очерци, БП. Бележки, с. 442.

[35] Георгиев, Любен. ЦДА, Ф. 1298, Бележници, 5 март 1958, сряда.

[36] Цит. по ЦДА, ф. 373К, а.е. 22, л. 1-3, чернова от 10 февруари 1956 г. Публикувано за пръв път от Цвета Трифонова, пак там, с. 77.

[37] Михайлова, Стоянка. „На синора на своите дни”, Владимир Василев – личност, дело, съдба, С. 1997, с. 218.

[38] ЦДА, Ф. 373К, а.е. 247, л. 192, гръб – Епигон аутодафе /Овс. Кулик. т. 7, с. 14.