Талев: „Светлото преобладава в живота“

Андреас Талев*

–  Както винаги, Vater. Както винаги, на същото место, по същото време…

Така се обръщах към баща си, накрая и той свикна с това обръщение. Ние се срещахме един-два пъти в месеца в eдно берлинско кафене на шумната Schönhauser Allee. Мушнах мобилния телефон в горното джебче и се запътих с леки стъпки към „същото място“.  Беше ми радостно, септемврийското слънце грееше меко, топлината му – истинска ласка. Макар да живеехме под един покрив, предочитахме да идваме и се срещаме тук тук, където никой друг не ни търсеше, нито задаваше мили въпроси. Така оставахме съвсем сами.

Schönhauser Allee  в този час се бе превърнала в разбунена река, течеше с шум и грохот, човешките вълни се плискаха и преливаха по крайбрежните тротоари, пъстри и кресливи. Автомобилите се състезаваха по бързина, над тех  по уличния виадукт гърмяха жълтите вагони на U – Вahn, на подземната железница, която, по изключение, беше излязла под открито небе.

Баща ми поръча обичайното си Сafe francaise, аз – неизбежния джин-тоник. В този момент от горния край на булеварда се втурна с гръм и  писък на сирена бялата, украсена с червени кръстове, камионетка на бърза помощ, профуча край нас и бързо се загуби нататък, зад плътната стена на задръстената улица. Само острия й писък остана да виси дълго и да навява уплаха.

– Знаеш ли, Vater, че една импресия на Димитър Талев ми напомня много на сегашната обстановка – наруших мълчанието.

Tвоят баща или моят Großvater e в Париж. 1934 година. Седи на скамейка на булевард „Сан Мишел“, привечерната тъмнина се сгъстява, припламват уличните лампи, рекламите, витрините светят все по-ярко. По булеварда сноват гъсто един до друг безброй коли, омнибуси, трамваи, тропат с тежките си копита огромни коне. Метрото бълва на равни интервали тълпи от хора, а на него му се струва, че всички те са в добро настроение. Този, който е тъжен крие мъката си, отчаяният нахлупва още по-надолу шапката си, никой да не забележи страданията му. Ето насреща идва верига от млади хора, надали весели, необуздани крясъци и викове. Елегантна дама почуква с високите си токчета,  след нея крета дебела домакиня, претоварена с тежка чанта с покупки, последвана от лекомислен студент със смеещи се очи и развета връхна дреха…

– Vater, виж, погледни този поток на живота, на пулсиращия живот, който тече край нас. Може би не е същия, но е подобен. Баща ти, моят дедо, го е видел съвсем ясно, докоснал се е до него.

Моят Vater, разположен удобно в стола, почти полуизлегнат, ме слушаше внимателно, допиваше третото кафе, обилно разредено с френски коняк. Стори ми се малко безразличен, това ме засегна, дори обиди и аз побързах да спечеля отново вниманието му:

– В своята парижка импресия Димитър Талев скицира стар мъж,  все още с бодра стъпка,  да следи с алчен поглед младите жени. Виж го този на съседната маса, едва диша, но очите му изтичат, вперени в некое закръглено задниче.

– С, est la vie – oтговори баща ми равнодушно. След това се раздвижи и добави по-живо: – Аз не съм по-различен от този на съседната маса или от този, който дедо ти е видел на парижкия булевард.

– И слава Богу, че е така ! Жизнени сили течат в жилите ти – насърчавам го аз и виждам как проницателните очи на дедо наблюдават безспокойния, многолицев живот на улицата. Безброй хора се движат насам-натам припрени, възбудени в тези вечерни часове на парижкия булевард…Той дори пише, чуй, чуй добре… хората
се беха втурнали през глава в една безразсъдна игра, те искаха всичко да минава безгрижно и радостно … нека самозабравата да продължава безкрайно.

– Старо, вечно човешко желание – поема думата баща ми – Да избегаш от грижите си, от задълженията си. Но това е невъзможно! Говорили сме често с дедо ти на тази тема … особено когато той усещаше, че ме е налегнала леност или склонност към безгрижие, към веселие без край. Той беше строг в отношенията си с мене и с другите хора, беше много взискателен и високо организиран. Казваше ми истината в очите. Ясно, искал е да влеза в пътя час по-скоро.

– Затова Димитър Талев сменя настроението в импресията така резко – коментирам аз. Баща ми ме поглежда изненадан, но с радост, да, той е видимо доволен. Продължавам насърчен: – Писател с най-силна наблюдателност, познаващ и владеещ правилата, законите на живота. Той знае, че часовете на радостното безгрижие са броени. Грижи, страх, опасност нахлуват на уличната сцена изненадващо, без никакво предупреждение ! Най-напред тихо, едвам чуто, долита неясен плач, все по-отчетливо звучи и плач, и болезнен вик за спасение, отчайващ вик за помощ. Усещам, все едно, че съм там, описаната непоносима болка, чувам дори гласа на смъртта. Насам лети санитарна кола, надула сирена, нейния плач и пронизващ вой сковава изстиналите сърца.

Профучава линейка за бърза помощ, на светлината на уличните лампи трепти от ветъра на бързото движение малко знаме с кървавочервен кръст…Злополука !  Или пък убийство, тежко насилие ?…Некой умира, може би
е вече мъртъв. Бързата линейка отлита, изчезва в тъмнината, нейния сигнал предвещаващ смърт, заглъхва …

– О, човек си отдъхва, идва успокоение – прекъсва ме моят Vater.

– Да, да ! И авторът завършва. На сцената се връща предишното настроение, доброто, светлото надвива тъмните сили. Той вижда една нова, жива вълна да залива широкия булевард, вълната кипи, никой не може да спре натиска й, напора й, всичко е отново така, както преди.

Такъв е той, Димитър Талев, винаги уверен, че светлото е преобладаващо в човешкия живот.

_________________________________________

*Андреас Талев е внук на големия български писател Димитър Талев. Роден е и живее в Германия. В своето есе предава разговор със своя баща, също писател, Владимир Талев – син на Димитър Талев, който също от много години живее в Берлин, но не престава да полага грижи за паметта и творческото дело на своя баща.