Това сме ние: Ботеви и Каравелови

Александър Йорданов

Преди 140 години  Христо Ботев завършва обръщението си към капитана на парахода „Радецки” Дагоберт Енглендер с думите:

„Да живее християнска Европа!” 

Защото вижда бъдеща свободна България като част от християнска Европа. И защото не може да гледа „турчин как бесней над бащино ми огнище“.  А и защото, година по-рано, във вестник „Знаме”, се е произнесъл и срещу имперска Русия осъждайки недвусмислено политиката й на репресии срещу бесарабските българи:

„Няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и не остави­ха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано… На мяста даже и кръв са пролея! Секи човек и секи народ тегли от умът си. Кой ни е крив, когато ние със своето воловско търпение в сяко едно отношение са стараем да докажем, че сме родени за тояга. „Трай душо, черней кожо!“ е девизата на нашият живот.” 

Философията „трай душо” осъжда след Освобождението и модерният български поет Пенчо Славейков, когото ще напише,

„че освободените имат много повече нужда от свобода отколкото робът.”

На 30 май  Христо Ботев и неговите другари стъпват на Козлодуйския бряг.  И поемат по пътя към своята Голгота – към Веслец, Милин камък, към безсмъртието. Тази история е известна. Но малцина знаят, че след боя на Милин камък, когато четниците търсят глътка водица и вечерна прохлада, още една „чета“, от близо 200 души, избира не пътя към Балкана, а пътя към Храма. Във Враца, в черквата „Вознесение“, се събират врачанските комити и там остават цяла нощ отправяйки молитви за спасение, а може би и в очакване на  Спасителя. А той ги е очаквал на…Балкана!

Страшна е тази картина. Защото и днес, ние българите, сме раздвоени между Балкана и Храма. В трагичния и последен за Войводата ден, Храмът на българската свобода е във величието на жертвения подвиг „там на Балкана“, а потърсилите утеха в Божия храм, ни показват и другото лице на нашата народопсихология.

Цялата ни история е белязана от раздвоеност и нерешителност,

от трагично сплитане на величието и срама. Затова и за голяма част от народа ни подвигът на Ботев и неговите другари изглежда като чудачество, като падане, както пише Захарий Стоянов „в такава една страна, гдето хората му не разбират от езика и той от техния, гдето слънцето се считало за зараза“. И всичко това, защото се е нарушавало спокойствието и „политическата стабилност“, казано на днешен политически език. Затова и Боян Пенев умно ни напомня още в началото на 20 век, че при нашето обръщане към Ботев, често забравяме, че пред нас е не белобрад мъдрец, а двадесет и седем годишен младеж, като тия, които и днес от време навреме протестират срещу „силните на деня“.

Христо Ботев избира смъртта и остава верен на поетическите си думи,

а не на уюта на домашното гнездо и съобразяването с „правилата“ и законите на страната. Но това, което иска Христо Ботев, не може да се постигне без нарушаване на правила и закони. Минавала му е сигурно мисълта, че всичко може да се постигне и по мирен начин, с „нежна революция“. Не може да не му е минавала. Имало е и такива идеи в Българския централен революционен комитет по онова време.  Имало е и горещи спорове.

А и Любен Каравелов  след като е написал, че „свободата не ще екзарх, иска Караджата“ изведнъж отправя друго послание:  “четете, учете се, мили птички”.  Или първо – знанието, а сетне борбата.  Може би е съзнавал, че само просветен народ може истински да постигне свободата си. Може би. Но младите – Ботев и Стамболов, са гневни, чувстват се предадени от тази „философия“.  Стамболов дори ще избухне в гневно подигравателна тирада:

„И аз, честит, ща си купа

файтон с два бели хата,

ще разхождам по Букурещ

с него мойта Ната!

Сръбкинята Наталия (Ната) е съпругата на Каравелов.  „Медиите“ от онази епоха са съхранили разправиите между нашите борци за свобода. Има остри нападки, обвинения, подигравки, сатири – мила родна картинка и до днес. Но в последна сметка всеки сам избира своя път. В спомените си един от Ботевите четници разказва за оттласкването на парахода „Радецки“ от румънския бряг. Последни прегръдки, целувки, сълзи и “Бог да ви е на помощ”!  Между изпращачите с насълзените очи е и Любен Каравелов.  Само след два дни Ботев вече не е между живите. Остава завинаги в безсмъртието. Каравелов продължава. Но дали това е…продължение? Продължение е. Защото такава е нашата народна психология – раздвоена между Балкана и Храма. Това сме ние – и Ботеви и Каравелови сме!