Памет и почит за Мара Бунева

Даниел Александров 

Народната памет е съхранила много народни песни за жени. Още  видният фолклорист Стефан Веркович в своя световноизвестен сборник „Народне песме македонски бугара“, който излиза в Белград през 1860 година, включва 335 народни „женски“ т.е. лирични, песни.  Сам Веркович нарича тези песни  „венец на българската народна поезия”.

В българската народна култура българката е не само хранител на дома, тази, която дава живот  или оплаква съдбата на своите синове. Народната поезия е съхранила много песни за жени войводи, за българки, които са се жертвали за свободата на своята поробена земя – Богдана войвода, Бойка войвода, Боряна войвода, Ангелина войвода, Сирма войвода от Дебърско, Кичевско и Крушевско, която дори води своята хайдушка чета без хайдутите да разберат, че  войводата им е жена. И до днес се пее за Рада войвода и за Райна Попгеоргиева от Панагюрище. Но българката – майка, любима, всеотдайна в своето родолюбие,  е съхранена в народната памет не само като героиня от периода на османското владичество.  След трагичният край на Първата световна война, българите във Вардарска Македония остават под сръбска окупация. Тогава  една българка извършва чутовен подвиг, който остава в народната памет, съхранен и чрез народната песен.

Това е песента за „Мара Бунева баш българка”, която, както се пее в песента: „Насред Скопие, край Вардарот…право стреляла–точно случила баш тиранинот, сърбин Прелича.” 

Но защо тази песен и този героичен жест на тази българка са останали съхранени в народната памет близо век? Песента сама отговоря. Защото подвигът на Мара Бунева е подвиг спасение, саможертва, чрез която една жена защитава своята народностна чест, своята вяра и мечта за свобода. Така тя защитава честта на българите в Скопие от тиранина, „разплаквал майки и деца”.

Коя е Мара Бунева.

Родена е тази народна героиня през 1901 г. в Тетово, тогава все още в пределите на Османската империя. Неин дядо е Захарий Манойлов — един от българите съградили християнския храм „Свети Димитър“ в Тетово по турско време. Баща й е кмет на Тетово в периода 1915-1918 година. Между 1915-1917 година Мара Бунева учи в скопската стопанска гимназия, а след края на Първата световна война завършва висше образование в СУ „Св. Кл. Охридски“. Нейният брат  Борис Бунев я привлича в редовете на ВМРО и тя започва да изпълнява поръчки на революционната организация като няколко пъти минава границата с конспиративни задачи. През 1926 г. Мара Бунева се завръща в родния си град при семейството си, а през 1927 година се установява в Скопие, където отваря собствено шивашко ателие. Това и дава възможност да опознае много от сръбските първенци на града. В Скопие Бунева научава за мъченията на които са подложени български студенти по време на процеса срещу дейци на Македонската младежка тайна революционна организация. Научава, че най-жесток и „изобретателен” в мъченията е юристът в скопското Велико жупанство Велимир Прелич, който прилага средновековни методи на мъчения –  по негова заповед са стягани главите на следствените, чупени са ръцете им с дъсчици между пръстите и са погребвани живи. На 10 декември 1927 г. студентите са осъдени и на каторга.  Мара Бунева  получава от ВМРО задача да накаже изверга.

Иван Михайлов, революционер и деец на българското национално-освободително движение в Македония, дългогодишен лидер на ВМРО описва срещата си с Мара Бунева в том III на спомените си.

„Беше мъглив влажен ден. – разказва Михайлов. Сякаш още виждам как по измокрената й връхна дреха се стичаха дъждовните капки. Нямаше какво повече да си кажем. Очите и ме гледаха уверено. И в ръкуването й почувствувах нейната сигурност; а заедно с това и доловимия трепет на ръката й – знак че искаше да ме прегърне, за сбогом с мене и с всички, които след нея оставаха в борбата. Вина и мъка чувствувам и до сега, че пропустнах да я прегърна. Загледан бях в очите й, за да изразя всичко, което с думи бе неизразимо в тоя момент“.

Милко Бунев, син на Борис Бунев и племенник на Мара Бунева, разказва:

„Чула за зверските мъчения на задържаните студенти, леля ми Мара Бунева веднага заминала за Скопие с една единствена цел – отмъщение. Тя била омъжена за български офицер в София, но покрай брат си Борис Бунев вече била посветена в македонското движение и работела за него. Когато комитите я посочили за екзекутор на Велимир Прелич, тя тръгнала, без да се обади на близките си.“

На 13 януари 1928 година Мара Бунева разстрелва в центъра на днешната македонска столица, на стария Камен мост на Вардар, Велимир Прелич – мъчителят на българите в Скопие.

След това сама се прострелва в гърдите. Преди да издъхне, в отговор на въпроса „защо“ зададен й от сръбския офицер, пристигнал пръв на мястото на отмъщението, Мара Бунева отговаря:

„Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си.“

Мара Бунева умира на следващия ден, 14 януари,  от раните си. Погребана е без опело. Но панихиди в нейна памет са отслужени в България, както и в САЩ и Канада от българската емиграция с корени от вардарска Македония.

            При освобождението на Скопие от сръбска окупация през 1941 г. на мястото на жертвения подвиг е поставена възпоменателна плоча. След установяването на комунистическия режим в Югославия и създаването на Социалистическа република Македония, паметният знак е унищожен и гробът на Мара Бунева заличен.

         След разпадането на Югославия споменът за героичният подвиг на Мара Бунева възкръсва. За българите в Р Македония   този подвиг и днес е символ на непреклонността на българите в Македония и олицетворява най-висшите национални добродетели. Затова и  народната памет чрез песента ги предава от поколение на поколение.

      За съжаление сръбската окупация и десетилетната антибългарска политика в Македония са извършили своето. Доктрината на македонизма, според бившия български посланик в Скопие Александър Йорданов,  е политика на антибългаризъм в постоянно действие. Тя цели да продължи разделението между гражданите на Република България и Република Македония, чиито  общи етнически корени и обща народностна история са неунищожими. Затова и подвигът на македонската българка Мара Бунева свързва, а не разделя, създава героичен ореол на общата ни, изпълнена с трагичност, история. Това обяснява и почитта, която българите от цяла Македония и от България, всяка година в деня на саможертвения подвиг отдават на народната защитница и героиня. Затова и в народната песен ще продължи да се пее:

„И се убила Мара Бунева, зарад скопяни, зарад българско.”

            Днес, развитието на  отношенията между Република България и Република Македония  предполага откровен и честен прочит на общата ни история,  на нейните родолобюви уроци. Защото общите герои са като ориентири и за общото ни бъдеще в обединена Европа. Поклон пред паметта на Мара Бунева – народна героиня днес и на България, и  на Македония.