ДА ЧУЕМ ЦВЕТАН ТОДОРОВ
Александър Йорданов
Терористичният удар в сърцето на Франция неизбежно породи много въпроси. И най-лесният отговор, който мнозина дават или са склонни да дадат, е: сблъсък на цивилизациите, идва край на европейския проект „такъв какъвто е”, идва край на „западната цивилизация”, такава, каквато е. Но на тези черни прокоби, почерпени от старите книги – „Залезът на Запада” на Освалд Шпенглер или „Сблъсък на цивилизациите и преобразуването на световния ред” на Самюъл Хънтингтън, има отговор. И той е даден далеч преди атентатите в Париж. Преди началото на войната в Сирия. И все още е актуален. И е даден от българин – от световноизвестния български философ и културолог Цветан Тодоров, който живее от близо половин век във Франция. В книгата си „Страхът от варварите”, излязла преди 7 години, Тодоров обръща внимание на особената спекулативна привлекателност на тезата на Хънтингтън. За него тя е твърде елементарна, за да е вярна:
„Цивилизациите се сблъскват, изправени сме пред смъртна опасност и трябва да се защитаваме. Казано е просто и ясно: разбираме защо подобна теза е толкова привлекателна. Ала привлекателното не е обезателно истинно. Нима съвременният свят е толкова простичък, колкото ни го описва Хънтингтън?”
Според Тодоров културите не са застинали монади, а динамични цялости, които се променят непрекъснато. И всеки човек не живее само и единствено със своята религиозна култура, а носи в себе си различни култури – техни ценности, битови и битийни. Така културите съжителстват и си взаимодействат, пораждайки хибридни форми, които по-късно започват да се възприемат като автентични за всяка от тях. Така християнството, което сякаш се чувства най-добре в Европа, идва от Близкия изток. А будизмът, макар и зародил се в Индия, има силно влияние в Китай и Япония. Разбирането на Хънтигтън, че след падането на Берлинската стена „вече се сблъскват не идеологически или политически блокове, а културни ареали, групи страни, принадлежащи към една и съща цивилизация”, според Цветан Тодоров е неубедително. Както е неубедително разбирането, че цивилизаците си съперничат и следователно най-голямата заплаха за нашата християнска цивилизация, идва от ислямската и от китайската цивилизации.
Неубедителна е самата интерпретация на понятието „цивилизации”, защото никоя от тях не образува „стройна система”:
„някои са просто една голяма страна, други включват твърде разнородно население. Общият знаменател за над един милиард мюсюлмани например, а именно позоваването на една и съща свещена книга, очевидно не е достатъчно условие за единството на тази „цивилизация”, която се простира от Индонезия до Сенегал. Пък и през многовековната си история и самият ислям не е бил тълкуван еднакво – нито в различните духовни школи, нито на отделните територии.”
Това е важна забележка особено за всички, които желаят да подведат и подвеждат под общ знаменател всички мюсюлмани заради религиозните им чувства. За българския философ няма съмнение, че културите се променят непрекъснато и че всеки индивид носи в себе си множество култури. Разбирането на Хънтингтън за сблъсъка между културите, Тодоров иронизира като „войнски модел” – застават една срещу друга, сражават се докато едната победи, а другата загине. А защо да не си представим друг модел, този на мъж и жена, които се сближават и „сливат”, давайки живот на потомство, което носи черти и на единия, и на другия. Защото в своя живот човек по-скоро се среща не толкова с конфликта и войната между културите, колкото с тяхното взаимодействие, заемките и кръстоските между тях. В това отношение българската култура е добър пример не толкова за войнствено поведение, колкото за модела на взаимодействието и кръстоската.
Самюъл Хънгтингтън възприема религията като основна и определяща характеристика на всяка цивилизация, от което логично следва, че религиозните войни са най-голямата заплаха в днешния свят. След 11 септември и особено след атентатите в Париж, тезата, че ислямът е започнал война срещу Запада изглежда необорима. Но, според Тодоров, тя буди сериозни възражения. Първо, защото една такава религиозна или идеологическа война би била „голяма новост” в световната история, защото досега войните винаги са се водили главно по политически, икономически, териториални, демографски причини.
„Хитлер започва Втората световна война, за да си осигури господство над Европа и нейните ресурси, а не за да премахне някаква вражеска идеология; същото се отнася и за Япония, която напада и окупира Китай. Това още по-ясно се вижда по време на Първата световна война или, като се върнем по-назад във времето, по време на Френско-Пруската война, или на Наполеоновите войни, или на Трийсетгодишната война… Дори кръстоносните походи, най-типичен пример за религиозна война, далеч не са имали за единствена цел освобождението на Йерусалим: в това може би вярват мобилизираните войници, но едва ли нещата стоят така за онези, които ги пращат да воюват.”
Цветан Тодоров обръща внимание, че т.нар. религиозни войни избухват обикновено в рамките на една страна, а не между отделни държави. И е факт, че религията е виновна в човешката история за много насилия и кървави трагедии (например сред християните: гонене на еретиците, лов на вещици, преследване на евреите), но същевременно почти няма вина за воденето на войни. Защото налагането на религията изисква правила, светска сила и закони. А това могат да направят политическите единици: държави, организации, партии.
Българският философ възразява на тезата за налагането на ценностите на свободата със сила. Равенство и свобода според него не се постигат чрез подчинение. Затова и ако западните политици:
„държат тези идеали да продължават да са валидни, те трябва на първо време да изтеглят войските си от страните, където се намесват (днес това са Ирак и Афганистан), да закрият незаконните затвори и лагерите за мъчение, да съдействат за установяване на една жизнеспособна палестинска държава. За да може мюсюлманското население на тези страни да насочи вниманието си към вътрешните причини за своето разочарование, нужно е да се премахнат най-очебийните външни причини, за които отговорност носи Западът.”
Цветан Тодоров всъщност възразява на тази европейска логика, която сама себе си е лигитимирала като „правораздавач”, като „смел учител и безпогрешен наставник”. Но „едва ли е заслуга да избереш доброто пред злото, когато ти определяш значението на тези две думи.” И настоява за самокритичност, защото и в традицията на исляма е „изискването за справедливост или признаването на плурализма”. Тук на любителите на конфронтационните теории и агресивните планове трябва да се напомни поне познатото стихотворение на Пенчо Славейков, за това как съди „стар кадия”, когато се среща с белязания с божа дарба иноверец: „Свири, свири, бог убил те, луд гидия, божа дарба не заптисва стар кадия!” Всъщност в основата на неразбирателствата в съвременния свят, е подмяната на „божата дарба” с други ценности, изместването на гледната точка от творящия човек, към човека на прагматизма, на постигането на „бизнес успеха” . И гласът на този втори човек се оказа по-възприемчив от политиците. Зад това и зад фасадата на ислюмизма и религиозната „инвазия“ прозира светския свят – силата на богатството и силата на бедността.
Цветан Тодоров обръща внимание, че нашият свят не трябва да се отказва от своите принципи. И от всички постигнати от нас ценности, основополагащи за съществуването ни като общество – справедливостта, свободата, равноправието, плурализма. Това са ценности, които трябва да продължат да се утвърждават. Но същевременно е време да се разделим със създадените от самите нас ограничени представи за „другите”, „варварите”.
Можем да си спомним и последните редове от друга популярна книга – „Краят на историята и последният човек” на Франсис Фукуяма. Там има една великолепна аналогия. Фукуяма отъждествява човечеството на „дълга редица от фургони” отправили се към далечен град. Те се движат с различна скорост, някои прекалено бързат, други остават да пренощуват в пустинята, трети са нападнати по пътя, а има и такива, които уморени от пътуването спират край пътя и остават там завинаги. Но повечето, пътувайки макар и бавно, със сигурност ще стигнат до града. Фургоните си приличат, макар да са с различни конструкции, направени от различни материали и боядисани в различни цветове. Но във всички тях има човеци, хора, семейства, които се молят пътуването им да бъде безопасно, да стигнат до заветния бряг, както би допълнил българският писател Евгени Кузманов, който още през 80-те години на миналия век направи от това човешко пътешествие през историята великолепен роман-метафора – „Чайки далеч от брега”. Фукуяма с афористичен блясък завършва:
„…ако допуснем, че евентуално повечето фургони ще стигнат до един и същ град, ние в последна сметка не знаем дали пътниците, оглеждайки новото си обкръжение, няма да го сметнат за неподходящо и няма да започнат да мечтаят за ново и по-далечно пътешествие”.
Човешкото съществуване е безкрайно пътуване към заветния град, към брега на постигнатата сигурност, свобода, нормален и духовно и материално пълноценен живот. Това е не просто пътуване с ценности и култура, съществуващи и пренасяни по пътищата на съдбата, а нещо повече. То само по себе си е ценност и култура. Човекът и неговият живот са тази ценност и култура, без които не може да съществува съвременната цивилизация. Естествено, различни са „фургоните”, различни са ценностите и културата на пътуващите в тях. Но целта на пътуването е една – по-достойният, свободен и добър живот. Тук нямам за цел да обсъждам дали точно Франсис Фукуяма е открил златният ключ, който отваря дверите на заветния град. И дали това е либералната демокрация. Важно е мечтата на човечеството за достоен живот, за творчески живот, да продължи.
Цветан Тодоров убедено твърди, че ние имаме ограничена представа за „другите”, за исляма. Не е логично близо 1 милиард мюсюлманско население живеещо в много страни да се свежда само и единствено до исляма „сякаш мюсюлманите, за разлика от останалите човешки общности, правят всичко в живота си само от религиозни съображения.” Не е логично самият ислям да се отъждествява с ислямизма. Ислямът е религия като всички останали религии – с 14 вековна история, път към духовна реализация на човека. И той не може да се свежда до политическата доктрина на войнстващи днес терористични групировки, които стъпват върху него, но които в никакъв случай не са негови. Затова и Тодоров вижда различната интерпретация и различното ползване за други цели и на самия ислямизъм. И нелогичността той да се свежда само до тероризъм, защото съществуват ислямисти, които действат в рамките на светските закони и не ги прекрачват:
„Бен Ладен е толкова показателен за истината за исляма, колкото Хитлер за истината за Запада, а още по-малко пък за истината за всички мюсюлмани.”
Според Тодоров неразбирането и дори „смесванията и безогледните упреци” водят само до засилване на омразата, на противопоставянето и враждата. И пророчески предупреждава, че именно реториката от медицински думи по адрес на исляма от рода на „ ислямска зараза” или „ заразени мюсюлмани”, асоциираща с „хирургическа намеса”, може да доведе до усилване на терористичните практики. Затова е важно винаги да се прокарва ясна граница между културната идентичност, духовността и политическите решения. Демократичните ценности не могат да влизат в противоречие с народни традиции и обачаи, а „разграничаването между законите и ценностите, от една страна, и културата и духовността, от друга, може да постави началото и на Запад на политика, която да отговаря на съвременното общество.”
Важно е, според Цветан Тодоров, мюсюлманите „да не бъдат капсулирани в своята религиозна идентичност, а напротив, да бъдат зачитани наравно с останалите членове на общността. Защото разделянето и затварянето на културите или на общностите стои по-близо до варварщината, докато взаимното им признаване е цивилизационен напредък”.
Пророчески, сякаш са написани днес, звучат и следните разсъждения на Цветан Тодоров:
„Обществата, обзети от страх, и тези, обхванати от неприязън, са на кръстопът. Те могат да засилят още повече тези чувства или пък да се опитат да овладеят нежеланите последици от тях. Останат ли обществата затворени в логиката на съперничеството и конфронтацията, те ще потвърдят за пореден път вече посочената закономерност: всеки удар, нанесен от един от противниците, води до още по-силен ответен удар. Страхът на едните, породен от понесената агресия, ги кара да засилят своите удари; неприязънта на другите, подхранвана от минали и настоящи унижения, ги подтиква към още по-брутални и отчаяни действия. А съвременната техника дава достъп и на едните, и на другите до унищожителни средства, които са безпрецедентно мощни и в същото време лесни за употреба. Ако не съумеем да сложим край на това пагубно противопоставяне, животът на Земята ще бъде застрашен. Искаме ли да избегнем варварски действия с ужасяващи последици, едните трябва да се отърсят от страха, другите – от неприязънта, за да се опитаме да живеем в този плуралистичен свят, където себеутвърждаването не минава през унищожаването и подчиняването на другия. Няма място за колебание относно правилния избор. Дошло е време всеки да поеме своята отговорност: необходимо е да опазим нашата крехка планета и нейните толкова несъвършени обитатели – човешките същества.”
Спор няма. Нашата цивилизация и култура срещат нещо чуждо, непознато, а вероятно удобно забравено. Вероятно то сщо се ужасява от нас. И иска да всее страх, а вероятно и да формира нашият свят по свой образ и подобие. Но само вероятно това е така. Така е в плана не толкова на духовно-религиозните, колкото светско-политическите ценности. Един голям български и световен интелектуалец ни е помогнал да разберем своята и на другите „своечуждост“. А всяко решание на проблем дори и в средата на битовото общуване, започва с неговото разбиране. И не може без философия, без посланията на духовната култура. Не може само с политически и партийни тезиси. Това вече сме го живяли.
