„Новият десен проект“ – път или поредна безпътица

Александър Йорданов

Политическите проекти – били те „леви“ или „десни“, не падат от небето. Затова и когато един политик заговори за нов политически проект  най-напред трябва да го попитаме за стария.

В 41-то Народно събрание „десният проект“ наречен Синя коалиция (ДСБ и СДС) стана опозиция на ГЕРБ. Резултатът от този „стратегически“ ход бе плачевен.  ПП ГЕРБ загуби властта, „Синята коалиция“ се разпадна, не влезе в следващия парламент  и на власт дойде „левият проект“.  Така атаката срещу ГЕРБ се превърна в политически бумеранг и даде властта на тези на които уж „десните проектанти“ обещаваха да не я дават – на БСП и ДПС.

От началото на прехода „левият проект“ има за основа БСП.

Около тази партия се групират други партии, без значение, какви са техните изборни резултати. Но БСП никога нямаше да бъде  на власт, ако някой друг не и помогаше. А помощници винаги се намираха. Най-сигурен и почти сервилна бе партията ДПС с лидер сарайският „мъдрец“ и башка „патриот“. И Негово Величество  либерално подаде ръка на „левия проект“. И стана така, че докато „десният проект“ се бореше ту с НДСВ, ту с ГЕРБ,  „левият проект“ на БСП стигаше до властта и управляваше. Това остави лошото съмнение, че в българската десница има политици, които проправят пътят на БСП към властта. Дали е така или не, може да се спори. Но е факт, че през целия преход антикомунистическата българска десница или както би казал Радан Кънев – „десният проект“,  бе на власт само 5 години. Пет от двадесет и пет. При положение, че лидерът на „левия проект“  – БСП, никога нямаше собствено мнозинство в парламента. Но защо стигаше до властта? Защото разчиташе не толкова на собствените си сили, колкото на услугите, които получаваше от други партии и за съжаление от партиите от българската десница, които толкова силно се конфронтираха помежду си, че се самоунищожаваха. Или „стреляха“ в грешна посока.  Затова и БСП само трябваше да чака властта сама да падне в ръцете й.  И дочака това няколко пъти.

Резултатът от борбата на „Синята коалиция“ с ГЕРБ бе, че „сините“ изпаднаха от 42-то Народно събрание. Затова пък БСП и ДПС си направиха отново правителство – злополучният кабинет „Орешарски“. Последваха 404 дни на протести.  Но докато народът протестираше, ДСБ измисли „нов десен проект“ – Реформаторски блок. Идеята бе на Иван Костов, а това означаваше, че всички трябваше да забравят, какви ги бе изговорил именно той за лидерката на основният коалиционен партньор на ДСБ в Реформаторския блок – движението „България на гражданите“. И, разбира се, забравихме в името на „единството“, макар в публичното пространство да остана скитащата политическа метафора за една птица и едно гнездо.

Реформатор можеш да бъдеш само, ако управляваш.

До този извод, макар и бавно, стигнаха лидерите на партиите от Реформаторския блок. Защото да бъдеш реформатор в опозиция означава, че просто не си реформатор. Най-важната реформа на всяка реформаторска партия е да стигне до управлението. Защото извън него понятието „реформатор“ е само политическа значка. Затова и бе обяснимо очакването на десните избиратели, че Реформаторския блок ще участва в управлението на страната. И това стана възможно благодарение на ПП ГЕРБ. Защото, за разочарование на „десния проект“, той загуби на изборите не само от ПП ГЕРБ, но и от БСП и ДПС.  С други думи – загуби от „левия проект“. Но дойде промяната. Някои от политическите дейци на Реформаторския блок и на ДСБ в частност, които най-много говореха срещу ГЕРБ, след изборите първи скочиха във файтона на властта, че дори и министри станаха.  И не може да се отрича,че няма реформи. Има. Но те не могат да бъдат „идеални“ по простата причина, че зависят от формирането на парламентарно мнозинство, за което гласовете само на Реформаторския блок и ГЕРБ не са достатъчни. Просто такава е парламентарната конфигурация. И тя изисква далеч по-висока политическа култура. Изисква държавническо, а не тяснопартийно партизанско мислене. Особено, когато държавата има едновременно нужда и от промени и от стабилност. И особено в днешната изключително сложна външнополитическа ситуация.

Най-прекият път към дестабилизацията на една държава са никнещите като гъби „нови политически проекти“. Защото светът не е измислил нищо по-различно от лявото, дясното и политическия център, и въпросът най-често е, кой ще заеме тези места.  Радан Кънев заговори за „нов десен проект“.  Но не се знае още коя ще е новата птица или птици  в подготвяното ново политическо гнездо. Във всички случаи от БСП и ДПС потриват доволно ръце и броят редиците си. Оредели са, но… битката се пренася отново в дясно. Впрочем, крайно неморално е политици, които се самоопределят като „десни“ да си сменят и партиите, и „десните проекти“ като носни кърпи. Това е левичарска болест. Затова и бе политическа грешка разбиването на СДС в миналото.То не доведе до нищо добро българската десница. Тя просто за дълги години заспа в опозиция. Разбира се, в личен план, двадесетина души циркулираха през тези години като депутати. Но за държавата ни нямаше никаква полза от това. И тъй като десницата по принцип е прозападно ориентирана то би трябвало да е научила за 25 години, че на Запад десните и консервативни партии не правят през година-две нови „десни проекти“. Те имат вътрешни спорове, съгласия и несъгласия, но продължават с партията, с която хората веднъж са ги приели. За какво бе цялата дандания около „реформаторството“ и неговия „блок“, ако сега същите политици се изнизват по терлици от блока и тръгват да си правят „нов десен проект“?

„Нов десен проект“ означава, че гласувалите за Борисов и ГЕРБ изведнъж ще си прехвърлят гласовете за ДСБ и Радан Кънев.

Защото идейно няма какво повече да се измисли от заложените в програмите на ПП ГЕРБ и  Реформаторския блок идеи. Ще трябва да се копира. Но точно при копирането ще стане ясно, че въпросът не е в идеите, а в реализацията им. Тоест в достигането до властта. В спечалването на парламентарно мнозинство.  Според Кънев целта на новия десен проект е „второто място“. Но не казва кой ще е на първото. Несериозно изглежда десните избиратели да се стремят към „второто място“. На кого оставят първото? Вариантите не са много. Единият е, че го оставят на ГЕРБ. Другият – на БСП. И в двата случая това прилича на поговорката – да се разтури къща, за да се построи колиба. Защото сега поне Реформаторският блок е в къщата. В къщата, която управлява. Въпросът е след „второто място“ с кого „новият десен проект“ ще се коалира, за да управлява, т.е. да построи отново къщата на властта и на реформите, а не да скърпи опозиционна колиба.  Вариантите, както посочих са два – с ГЕРБ или с БСП, защото „левият проект“ също ще се стреми към второто място. Но приемам, че вариант „десен“ плюс „ляв“ проект заедно на власт няма да се случи. Затова реалистичен си остава днешният вариант – коалиция с ГЕРБ. Но как ли ще погледне ГЕРБ на подобна оферта при положение, че офериращите я преди това са станали опозиция на ГЕРБ? Дай Боже да погледне благородно, опрощаващо!

            Във всички случаи очакват ни политически турболенции.

Прекалено много се политиканства в България. Прекалено много неопитни експериментатори се пробват в българската политика. Затова и тя стана поле за реализация на посредствеността. А от това страдат българските граждани. Така е и сега, когато вътрешните проблеми на Реформаторския блок отслабват правителството и дават надежда на останалите политически сили и особено на „левия проект“, че отново може да си върне властта. А категорично това не искат десните избиратели. Затова и се надявам, че „новият десен проект“ няма да повтори поговорката за изписаните вежди и избодените очи. Или за срутената къща и построената колиба.