ДЕНЯТ НА ПРЕСМЕТЛИВОСТТА

Александър Йорданов.

За деня 4 февруари 1997 г. Петър Стоянов и Георги Първанов разказват две различни версии. Става въпрос за…папка или папки. Според Стоянов, на този ден в 12.00 ч . при него в Президентството пристигат Николай Добрев – кандидат за премиер от БСП и председателят на партията Георги Първанов. Те носят ЕДНА ПАПКА със състав на правителство, което трябва да бъде гласувано от 37-то народно събрание. Седмица по-рано Стоянов е възложил мандат на БСП да състави правителство. Сега, на 4 февруари, когато правителството „пристига“, той отказва да вземе папката, т.е. нарушава Конституционното си задължение и информира представителите на БСП, че след 2 часа свиква Консултативен съвет с оглед на „сложната ситуация”. Вместо да се възмутят Добрев и Първанов се правят на „разсеяни”. Не ги вълнува явно нарушението на Конституцията. Години по-късно Петър Стоянов ще сподели, че в този ден е „вървял по границата на конституционните правомощия”. Добрев и Първанов не правят скандал, макар да „предават“ своите „другари“, а и кандидатите за министри, чиито имена са в папката.  Тихо и кротко се съгласяват със Стоянов.  По-късно, дори ще се похвалят, че сами са се отказали. Как така се „отказват“ пък носят папка с правителство? И то само една?

Всъщност, Консултативният съвет, в който участват лидерите на всички парламентарно представени партии, се явява точно навреме като „deus ex machina“ или „извинителна бележка”, в точния момент и на точното място.  Първанов и Добрев слагат под мишка тази извинителна бележка и я отнасят на своите съпартийци.  Така нито Стоянов е „виновен”, че нарушава Конституцията, нито Добрев и Първанов са  „виновни”, че са дали заден ход.

А сега ето я и втората версия, тази на Георги Първанов. Според него Добрев носил не една, а ДВЕ ПАПКИ. Едната с правителство, а втората – с декларация за неуспешен опит за съставяне на правителство. Николай Добрев е покойник и няма как да го попитаме дали е така. Затова и двете версии продължават да съществуват.

Ключът за „загадката” е в стенограмата на последвалия Консултативен съвет и в един друг  съвет – Националният  съвет на СДС.

На Консултативния съвет в президентството става ясно, че „има сделка”, както се изразяват в едно известно телевизионно шоу. За да не скърши хатъра на своите съпартийци и депутати, чийто мерак е да продължат да бъдат на власт, Добрев и Първанов наистина са подредили второ социалистическо правителство с „експертен характер”. Много от предлаганите за министри са живи и здрави, затова могат спокойно да разкажат кое как е било, т.е. как са дали съгласието си да бъдат в „списъка”. Но не го правят. Защо? Защото явно са решили да останат „верни на партията”, която продължава да представя Николай Добрев като „герой“, спасил България от „гражданска война”. Имал е възможност да стане премиер, но е отказал.

Идеята да се състави второ правителство в 37-то Народно събрание и то да бъде „програмно-експертно”, е обсъждана  на няколко срещи между Иван Костов – председател на СДС и Николай Добрев. Но това стана известно едва през 2012 г., т.е. 15 години по-късно. Една от срещите е била далеч от погледите на гневните в ония дни софиянци – в ресторанта на Витошкия връх „Копитото”. На нея присъства и агент „Танев“ ( Красимир Стойчев) от Второ и Четвърто (икономическо) управление на „бившата“ държавна сигурност, приятел на Иван Костов и един от създателите на групата Г-13, в която влизат още Илия Павлов, Емил Кюлев, Борислав Дионисиев и др.  За приятелската атмосфера на срещата говори факта, че Костов и Стойчев са заедно със своите съпруги.  В един момент „Костов и Добрев се оттеглят насаме“. Това разказва организаторът на срещата, журналистът Юлий Москов – главен редактор на в.“Стандарт“. Затова и само може да се предполага за какво са си говорили Добрев и Костов. Но едва ли темата е била „съдене на  виновниците за националната катастрофа в периода 1994-1996 година“, каквато мисъл се въртеше тогава в главите на всички българи. Говореното на такива потайни срещи, въпреки мълчанието на участниците, може да се реконструира единствено по логиката на предходни или последвали събития. Освен ако самите участници не разкажат сами за тях. В случая Николай Добрев не разказа приживе. Едва след „издаването на тайната“ от страна на Юлий Москов, Иван Костов призна, че е провеждал няколко такива, извън „чужди погледи“, срещи с Николай Добрев. Затова и докато не бъде автентично доказано обратното, ще продължа да мисля, че Иван Костов и Николай Добрев са обсъждали на такова закътано място и в такава компания, други въпроси. Но какви е могло да бъдат те и защо е трябвало да се обсъждат  в такъв „формат“ чак на „Копитото“? Ако обсъжданата тема е била за „запазване на гражданския мир“, то тя е могло да бъде дискутирана и на площад „Славейков“. Или в парламента. Защо е било необходимо министърът на вътрешните работи Николай Добрев – основна фигура в БСП и кандидат за премиер, и лидерът на СДС – бъдещ премиер, да бият път чак до Копитото в ония мразовити дни? Какво толкова важно е имало в този техен разговор, че да остане толкова дълго в „тайна“.

Предположението ми е логично. БСП не можеха открито да кажат: ДАВАМЕ ВИ ВЛАСТТА, НО НЕ НИ ЗАКАЧАЙТЕ, НЕ НИ ПРЕСЛЕДВАЙТЕ, КАКВАТО БИЛО – БИЛО. Няма да правим правителство, вие сте на ход, но нека да работим ЗАЕДНО за „НАЦИОНАЛНО СЪГЛАСИЕ“. Това не можеше да каже открито БСП и е логично, че нейният лидер отива на „тайна“ среща с лидера на СДС.

А СДС не можеше открито, публично, да обещае на БСП: КАТО ВЗЕМЕМ ВЛАСТТА НЯМА ДА ВИ ЗАКАЧАМЕ, КОСЪМ НЯМА ДА ПАДНЕ ОТ НИЧИЯ ЧЕРВЕНА ГЛАВА. И ЗАЕДНО ЩЕ ПОСТИГНЕМ „НАЦИОНАЛНО СЪГЛАСИЕ“.

Но как да се случи всичко това, какъв „преходен период“ да има, как точно да стане така, че изборите да не дойдат в тази „революционна“ ситуация, а ако може да се отложат за есента, след лятото, като дотогава парламентът излъчи едно ПРОГРАМНО-ЕКСПЕРТНО ПРАВИТЕЛСТВО. То именно трябва да подготви почвата за „националното съгласие“, да свали „напрежението“ в обществото и на есен – с нова изборна песен. Защо смятам, че точно това са обсъждали в оная зимна вечер на „Копитото“ Николай Добрев и Иван Костов?

 Защото, двадесет и два дни по-рано, на 14 януари 1997 г.,  в Културният дом на район „Красно село” в столицата, Националния съвет на СДС проведе заседание. На него Изпълнителния съвет (Иван Костов, Александър Божков, Надежда Михайлова, Йордан Соколов, Екатерина Михайлова, Васил Гоцев, Христо Бисеров) направи неуспешен опит да убеди членовете на Координационния съвет,  че е добре в 37-то Народно събрание да бъде избрано ново правителство: ПРОГРАМНО-ЕКСПЕРТНО.

Това заседание се проведе в  момент, когато София и страната бяха залети от протести срещу престъпното управление на БСП.  Хората искаха наказание за виновниците за националната катастрофа, за огромния банков грабеж унищожил техните спестявания, за съсипания си живот. Затова е обяснимо, че Едвин Сугарев, Александър Йорданов, Евгени Михайлов, Георги Боздуганов, д-р Васил Михайлов, Георги Панев, д-р Георги Карев, Иван Сунгарски, Красимир Момчев, Иван Сотиров категорично възразяват на направеното от председателя на СДС Иван Костов  предложение за преговори с БСП. Аргументът Иван Костов да предложи „Програмно-експертно правителство“ и практически удължаване на живота на 37-то Народно събрание, в което БСП имаха мнозинство, бе:

„защото не можем да решим проблемите само с политически средства. Няма да се справим сами с една опустошена страна.”

И предложи „излъчване на група за преговори за постигане на съгласие за т.нар. „структурна реформа” и приватизация. А бяха изминали само 4 дни от „съдбовния”, както днес се нарича, 10 януари, когато гневни граждани бяха нападнали сградата на парламента, с намерение да изхвърлят от него т.нар. от тях „червени боклуци”. Ръководената от министъра на вътрешните работи Николай Добрев полиция бе пребила много хора, имаше много ранени, включително и сини депутати (Георги Панев, Филип Димитров). Затова и всички, които възразиха на това заседание на варианта „програмно-експертно правителство в този парламент“ изтъкнаха, че това би било равносилно на национално предателство. Практически ни се предлагаше да съставим съвместен кабинет заедно със съсипниците на България. Защото дори и „експертите“ в него да бъдат „независими“ (а знаем колко са „независими“ експертите в България!) то решенията им трябваше да срещат одобрението на парламента, в който щяха да продължат да седят същите комунистически мутри, които хората вече не можеха органично да понасят.

Впрочем, веднъж вече, през 1991 г.  СДС бе въвлечен в подобна „игра”. Тогава бе съставено „програмно-експертното” правителство на Димитър Попов, в което заедно с „ненагледните“ бесепари Александър Томов и Емилия Масларова се курдисаха  и „нашите”:  Костов, Пушкаров и Луджев. При това (любопитен момент!) комунистите изглежда нямаха нищо против тези трима техни „противници“ да получат точно традиционно любимите на комунистите министерства: на финансите, индустрията, търговията и услугите, а Димитър Луджев да бъде и вицепремиер. Тогава в цялата страна хората се питаха: що за правителство е това, защо се опозицията (сините) се води по акъла на БСП. Тогава се роди и израза „синьо-червена мъгла“. Тогава и СДС загуби голяма част от подкрепата, която имаше след „гладната Луканова зима“. И когато дойдоха изборите се оказа, че имаме сили за победа, но само с 1% повече от комунистите. Това бе много горчив опит, срамно участие на представители на СДС в правителство заедно с БСП.

На 14 януари, след като Иван Костов  въведе темата за „преговори” с БСП с цел: „някаква форма на правителство”,  Йордан Соколов като член на ръководството се нагърби да мотивира необходимостта от такъв кабинет.  И ни информира, че ръководството на СДС вече е обсъждало „този вариант”  с чуждестранни посланици. Не каза кои. Но обясни, че БСП е съгласно да има предсрочни избори при условие, че има второ свое правителство.  И представи „трите варианта”:

1.Ново правителство на БСП;

2. Да продължи известно време да управлява правителството на БСП в оставка с премиер Жан Виденов;

3. „Експертно правителство”, „може и с в мандата на БСП” от „едни неутрални експерти”. Ето и думите му тогава, за които в личен разговор, след много години, малко преди смъртта си, Йордан Соколов сподели с мен, че „съжалява”, но тогава каза „не бе възможно да се възрази на Иван Костов“:

„ За мен не е по-лоша възможност едно експертно правителство, в което да не влезнат никакви политически лица, но без значение, може да е с мандата на БСП, това вече няма никакво значение. Няма защо да губим време, ако ние се съгласим, че трябва да бъде експертно правителство”.

Подкрепи го Светослав Лучников добавяйки: „едно временно правителство…договорено между основните политически сили”. Тогава именно не се сдържах, взех думата и изразих недоумение от факта, че в ситуация, когато българите не искат и да чуят за комунистите и нещо повече – искат да видят изправени пред съда, а след него и в затвора министрите от „кабинета Виденов“ „ние говорим така, като че ли вече сме приели, сядаме и преговаряме с тия, които провалиха България”. И поясних:

„Всяко правителство излъчено в този парламент в мандата на БСП е социалистическо правителство”.  

И това бе логично, защото БСП имаше самостоятелно парламентарно мнозинство. Припомних също така, че в Конституцията няма понятие „експертно” или „програмно” правителство и това също е логично, защото би трябвало всяко правителство да има програма, а министрите в него все пак по нещо да са „експерти”.  Затова и голяма бе изненадата ми, че не друг, а Иван Костов пръв възрази на моите думи:

„Аз долавям, каза той, че не е ясно дори на Александър Йорданов, какво става в момента”.

Никога съм нямал претенцията, че всичко ми е ясно. Но тогава със сигурност знаех едно: всяко заиграване с комунистите е смъртоносно за СДС и България. Но след като ме „сгълча“, Костов отново повтори тезата си за преговори и правителство. Започнаха изказванията.

Иван Сунгарски каза, че ако продължаваме да приказваме за „програмно-експертно” правителство, „утре гражданите могат да бият и нас”. Костов го погледна мрачно. Д-р Георги Карев нарече предлаганото „упражнение” „съглашателство”. Валентин Василев го определи като „риск”. Д-р Васил Михайлов: „няма какво да преговаряме с тях…мостовете са изгорени”.  Но кой да знае тогава, че задкулисно „преговори“ вече са се водили и то…на Копитото.  Костов не ни каза. Мълчеше.

Тук обръщам внимание, че към този момент, началото на 1997 г.,  СДС все още не бе партия, а коалиция. Партия стана през април. И затова именно обръщам внимание, че демократичната процедура и култура изисква председателяут на коалицията да информира коалиционните партньори за важните разговори които води особено ако те са с политическия противник. Затова и добре си спомням думите на Едвин Сугарев:

„Не зная дали си давате сметка, че ще изглеждаме малко странно, ако отидем при хората и кажем: вижте какво момчета, ние се споразумяхме с комунистите, вие си вървете в къщи. Пак ще има бити депутати, но този път измежду нашите редици”.

Прав беше Сугарев. А може би народът още тогава трябваше да ни поотупа, че да ни дойде и по-рано акъла, та  когато „взехме властта“ СДС, да не набутваме в комунистически и ченгесарски ръце собственост за милиарди.

Евгени Михайлов аргументира теза за бързо достигане на избори. Той, чиято камера съхрани за поколенията много събития от това време, също явно не е знаел, че в СДС настъпват времена, когато едно ще се говори публично, а друго ще се върши скрито, задкулисно.

Иван Костов усети накъде „духа вятърът” и реши да извика спешно „тежката артилерия”. За такава минаваше тогава новоизбраният президент Петър Стоянов. Той още не бе встъпил в длъжност, но несъмнено бе авторитет.  Пристигна Стоянов и най-напред заяви, че по всички въпроси ще вземе отношение едва когато встъпи в длъжност. Но ще се отнася до основния въпрос е на мнение, че „е възможен и кабинет с мандата на БСП, като за отделните министри в него…се преговаря с БСП.” Посочи и министерствата, които да поискаме: на финансите и на индустрията. И дори се скара на тези от нас, които настоявахме за „бързи избори”: „Някои тук си правят сметките без кръчмаря”.  Но забрави да каже кой е според него кръчмарят.

Отново ще повторя това, което тогава, на 14 януари 1997 г.,  съм казал:

„Тактиката на социалистическата партия е да избяга от отговорността за положението. Мостът за това бягство се нарича „програмно правителство”.

А сега, след това отклонение, нека се върнем отново в Президентството на 4 февруари 1997 г. Николай Добрев внася папка с имената на министрите в новото правителство. Стоянов твърди, че е отказал да я докосне дори.  Два дни преди това, на 2 февруари, Добрев е записал в бележника си в 16 часа: „Тотален изчерпан ресурс за кабинет, имената (за министри – б.а.) се страхуват.“  Имало e защо да се страхуват, но явно е имало и „храбреци” мераклии. НО КОИ СА БИЛИ ТЕ? Защо и до днес мълчат и не си кажат?

Валерия Велева твърди, че Николай Добрев е споделил с нея, че на 2 февруари е разговарял за последен път с Иван Костов. И е останал разочарован, защото Костов му бил казал със „съжаление”,  че на Националния съвет на СДС го бил „блокирал”. Дали това е вярно, след като го казва Валерия Велева, не съм много сигурен. Но че на 14 януари 1997 г. наистина Националния съвет на СДС блокира мерака на Изпълнителния съвет на СДС за „програмно-експертно” правителство с БСП, е факт. И нещо също немаловажно: всички, които на 14 януари 1997 г. се обявихме против опитите на ръководството на СДС да се заиграе с БСП чрез формулите „национално съгласие” и „програмно-експертно” правителство, бяхме „деликатно“ отстранени от активната политика. А някои и от СДС. Имаше и още една причина за това ни „лустриране“. Не бяхме съгласни СДС да се превърне в партия, защото така се унищожаваше това, което наричах тогава „политическо ветрило“– възможността всяка партия в коалицията да разширява влиянието и електората си, но на избори всички да гласуват за цялото, за СДС.  Наясно бяхме, че превръщането на СДС в партия ще затвори „ветрилото“ и ще го замести с „командно-административна система“. Така и стана. От момента, в който се превърна в партия СДС не само не успява да спечели избори, но и достигна дъното на неуспехите. През 1997-1998 г. все още в СДС съществуваше илюзията наречена „присъдружни партии“. Но постепенно и тя угасна. СДС стана партия и в нея, каквото кажеше Иван Костов това ставаше. Затова и успехите са свързани с неговото име, но и пораженията – също. Няма как да бъде по друг начин. Организацията за превръщане на СДС в партия, както и промяната на устава движеше Христо Бисеров – по това време дясна на ръка на Иван Костов. Днес, когато мнозина се питат, защо когато сме били на власт в периода 1997-2001 г. не сме осъществили лустрация, отговорът е:

не е възможно да има едновремено  „национално съгласие” и „лустрация”.

Няма как с комунисти и агенти на ДС да постигаш съгласие и същевременно да ги лустрираш, т.е. да не ги допускаш до властта. Няма как парите, приватизираната собственост, да е в тях, а същевременно те да са…в затвора. Иван Костов отлично знаеше това и затова осъществи „национално съгласие”, а не лустрация. Затова и дълго време в парламентарната група на СДС от „високо място“ се отклоняваха всякакви опити за прокарване на лустрационен закон или лустрационни текстове. Затова и закъсня т.нар. „отваряне на досиетата“, затова и досието на лидера на БСП Георги Първанов остава скрито до последно, за да може той спокойно да изпълни „процедурата“ по „националното съгласие“ и да стане президент. Подлежащите на лустриране приватизираха България. Днес тя е тяхна собственост.

Георги Първанов отлично знае имената на лицата, които БСП предлага за министри на 4 февруари. Но мълчи. Защо? Той 20 години вече поддържа втората теза: че БСП е влязло в кабинета на Петър Стоянов на тази дата с ДВЕ ПАПКИ, като втората е била с отказ за съставяне на правителство.  Реконструкцията на събитията показва, че лъже. След „колебанията”, след провала на идеята за съвместно „програмно-експертно” правителство със СДС, Добрев и Първанов очевидно решават да  излъжат своите съпартийци. Успокояват ги, че ще предложат правителство и наистина съставят такова. Показват им Решението на СДС от 14 януари, в което се казва, че СДС ще се върне в парламента при клетвата на президента Стоянов и при евентуално гласуване на правителство. В действителност не само са намислили, а и са договорили вече с ръководството на СДС друг сценарий:

Сценарият за „национално съгласие”.

Че това е така става ясно от думите както на Иван Костов, така и на Георги Първанов, които те произнасят от трибуната на парламента на 8 май 1997 г. на второто заседание на новоизбраното 38 Народно събрание.

На 4 февруари е било важно всички да са доволни. Добрев и Първанов да получат убедителен мотив за реализирането на сценария, мотив, който да не взриви партията им отвътре, където са разделени на „страхливци” и „храбреци”. Такъв мотив е Консултативният съвет. И Петър Стоянов им го дава като  свиква съвета, където вече отговорността се размива, става „колективна”, „политическият елит” „заедно” съветва БСП да върне мандата. БСП се вслушва в този съвет и става част от „общата“ воля. Няма виновни, няма вина. „Малка“ подробност е, че България е колапс, че средната месечна заплата е 10 долара, а пенсията – 5 долара. през месец януари 1997 година. Това е „наследството“ на БСП за „трудовите хора“ на България. Остави БСП тогава това „наследство“ и се оттегли формално от властта като „спасител на гражданския мир”. И всички станаха „герои“, според синята и червената легенда.  Петър Стоянов е „нашият герой“, и Иван Костов е „герой“, Софиянски – въвежда валутния борд и също е „герой“, Бисеров – стяга партията и е „герой“, „герой“ на кон е и Богомил Бонев, Евгений Бакърджиев взривява мавзолея на Георги Димитров и също е „герой“. И Надежда Михайлова е „героиня“. И приватизацията се получи – интересите се стиковаха.  Само справедливостта се загуби някъде по пътя. Няма я и до днес. Николай Добрев и Георги Първанов също излизат от Президентството на 4 февруари като „герои”. Ахмед Доган и Юнал Лютви и те са „герои“ в този ден: балансьори на „националното съгласие“.  За всички тях  4 февруари е „ден на честта”.

За мен 4 февруари е ДЕН НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ПРЕСМЕТЛИВОСТ. на този ден СДС спечели, защото си отвори пътя към властта. Но на този ден БСП не загуби, защото получи възможността нейните кадри да приватизират България. Въпросът за „вината“ за националната катастрофа остана в спомените на участниците в митингите тогава. България погледна към своето „бъдеще”. В него грабителите на националното богатство, тези, които пълнеха десетилетия главите на народа с простотиите за комунизма, станаха първи капиталисти.  И станаха такива благодарение на „националното съгласие“ със СДС. Нямаше лустрация. Нямаше справедливост. Успехът ни бе, че избрахме правилния коловоз, който ни отведе към членството в НАТО и ЕС. Пътуването ни бе дълго, защото влачим на гърба си крадците на прехода. Идеолозите на „националното съгласие” пътуваха през този преход в първа класа, а онези нашенци, които мръзнеха по улиците и площадите през зимата на 1996-1997 г. изминаха същия път в „конските вагони”.

На Консултативния съвет на 4 февруари 1997 г. бяха направени резервациите на местата. В „първа класа” се оказаха главно наследниците на бившата комунистическа и ДС номенклатура. И някои от сините, които ги обслужиха при приватизацията, се посместиха до тях. Пътуването продължава, резервацията е актуална. Защо е актуална все още? Защото народите, които  нямат своя Ден на гнева, са обречени да прославят Денят на пресметливостта.