Спомен за Йордан Радичков

„Човекът не е нито тук, нито там. Той е в нас. Така че трябва да се обърнем към себе си, да видим у себе си отразения съвременник, отразения бит, отразения живот, през който сме минали или през който вървим“.

Това бе ясно противопоставяне на доктринерските теории, които мислеха и мислят, че е възможно да употребят човека за свои цели. Впрочем и днес, във времето на демокрацията, циркулират партии и политици, които гонейки своя успех, забравят за човека. За тях той е гласоподавател, „колелце и винтче“ в гигантския механизъм на използването на властта за лично материално облагодетелстване. Радичков търсеше по-добра съдба за човека и още в „Неосветените дворове“ написа:

„А може би човек трябва да си измисли две точки в пространството, едната , към която отива, и другата, към която се връща – и по тоя начин, като снове напред и назад, ще успее някак си да се задържи“.

И след това:

„ще се върна и ще се заловя да съборя всички излишни звезди от задръстеното небе, всичко фалшиво и студено ще срина…и изведнъж ще открия, че небето над мен е пусто, голо и страшно.“

В пролетен ден на 1975 година за първи път пристъпих прага на неговия дом. И станах неволен слушател на една невероятна притча за противошапните бариери у нас, и за съдбата на един, кротък и плах, човечец, който бе дошъл в София с надеждата да изцери своята единствена му останала  овца и озъртайки се с нея по столичните булеварди бе зърнал отвореният прозорец на писателския дом в сивата столична жилищна кооперация на булевард „Маршал Толбухин“. Видя го Радичков,  стана му жал и го покани да влезе. И той влезе вълшебно през прозореца и застана мълчаливо със своята мълчалива овца в ъгъла на огромния хол, а ние продължихме разговора за „неосветените дворове“ на Сибир и за човешката душа. Радичков разказваше така живо и картинно, че стигаше само човек да затвори очи и вече виждаше невидимото. Така и аз го слушах, и виждах човека, който бе прекрачил „бариерата“ на прозореца. В онези години животът ни бе барикадиран, живеехме като в бежански лагер, нямаше отворени прозорци, така наричаха и официално нашият свят – социалистически лагер. Казваха ни, че съседният „лагер“ бил „капиталистически“, „враждебен“, там имало „отчуждение“.  „Отчуждение“ или не, но ние нямахме сетива за този друг свят, а когато след години го видяхме, се оказа, че той не бил лагер, а „свободно движение на хора, стоки и капитали“. Свобода! Но защо тогава точно строителите на социалистическия лагер първи се юрнаха да се омешат в „чуждия лагер“, че и семката си да хвърлят в него.  Радичков, с когото бяхме народни представители в Седмото Велико народно събрание и понякога си говорехме – той, за да успокои моите гневни тиради, а аз, за да чуя неговото мнение на политически „противник“, вече усещаше цинизма на своите „другари“. Те бяха го подвели, а той се бе съгласил, да използват името му за лов на „избиратели“ в  Северозапада като му обещали, че ще може да напусне парламента, когато си пожелае. Радичков не изтрая във Великото народно събрание и три месеца. Напускането му не мина без скандал, защото лъсна сценарият на  БСП, която  вкарваше на негово място своя млада партийна пионка, за която хората не бяха гласували. Станаха грозни дебати. Радичков взе думата и простичко ни каза:

„Всички си въобразяват, че пътуват, че се носят нанякъде, но постепенно ще започнат да разбират, че никой никъде не се носи. Никой никъде не отива…“

Да си спомним за Йордан Радичков! Да си спомним именно днес – в днешното време на „свирепо настроение“, когато отново ни владеят дребни страсти, когато отново сме слуги на ежедневното и живеем със затворени очи за вечното.  Да си спомним!