Спомен за Йордан Радичков

Александър Йорданов.

Снимка на Александър Йорданов Александров.

На 21 януари, преди 13 години, ни напусна Йордан Радичков – един от най-големите български и световни писатели. Една от първите му новели–„Горещо пладне“, има следното мото: „Ще повярвам в слънцето, ако и то повярва в мене.“ При т.нар. социализъм нито вождът „слънце“, нито партията „пътеводителка“, вярваха в човека. На тях им бе необходима „човешка маса“ – по-малко да говори, повече да работи, да не мърмори, да си „наляга парцалите“ в панелните кутии, да не си и помисля свят да види. Затова и когато Гоца Герасков отиде до Париж се оказа, че Париж имал почивен ден. В ония години българинът нямаше сетива да види Париж. Не съм сигурен, че и днес има. Йордан Радичков бе наясно с това. И си остана писател на нашата „грешна земя“, в нея откри своите герои. Странеше от публичността, не бе сред дежурните словоохотливци. В едно от редките си интервюта от началото на  60-те години изрича еретичната за ония години мисъл:

„Човекът не е нито тук, нито там. Той е в нас. Така че трябва да се обърнем към себе си, да видим у себе си отразения съвременник, отразения бит, отразения живот, през който сме минали или през който вървим“.

Това бе ясно противопоставяне на доктринерските теории, които мислеха и мислят, че е възможно да употребят човека за свои цели. Впрочем и днес, във времето на демокрацията, циркулират партии и политици, които гонейки своя успех, забравят за човека. За тях той е гласоподавател, „колелце и винтче“ в гигантския механизъм на използването на властта за лично материално облагодетелстване. Радичков търсеше по-добра съдба за човека и още в „Неосветените дворове“ написа:

„А може би човек трябва да си измисли две точки в пространството, едната , към която отива, и другата, към която се връща – и по тоя начин, като снове напред и назад, ще успее някак си да се задържи“.

И след това:

„ще се върна и ще се заловя да съборя всички излишни звезди от задръстеното небе, всичко фалшиво и студено ще срина…и изведнъж ще открия, че небето над мен е пусто, голо и страшно.“

Снимка на Александър Йорданов Александров.

В пролетен ден на 1975 година за първи път пристъпих прага на неговия дом. И станах неволен слушател на една невероятна притча за противошапните бариери у нас, и за съдбата на един, кротък и плах, човечец, който бе дошъл в София с надеждата да изцери своята единствена му останала  овца и озъртайки се с нея по столичните булеварди бе зърнал отвореният прозорец на писателския дом в сивата столична жилищна кооперация на булевард „Маршал Толбухин“. Видя го Радичков,  стана му жал и го покани да влезе. И той влезе вълшебно през прозореца и застана мълчаливо със своята мълчалива овца в ъгъла на огромния хол, а ние продължихме разговора за „неосветените дворове“ на Сибир и за човешката душа. Радичков разказваше така живо и картинно, че стигаше само човек да затвори очи и вече виждаше невидимото. Така и аз го слушах, и виждах човека, който бе прекрачил „бариерата“ на прозореца. В онези години животът ни бе барикадиран, живеехме като в бежански лагер, нямаше отворени прозорци, така наричаха и официално нашият свят – социалистически лагер. Казваха ни, че съседният „лагер“ бил „капиталистически“, „враждебен“, там имало „отчуждение“.  „Отчуждение“ или не, но ние нямахме сетива за този друг свят, а когато след години го видяхме, се оказа, че той не бил лагер, а „свободно движение на хора, стоки и капитали“. Свобода! Но защо тогава точно строителите на социалистическия лагер първи се юрнаха да се омешат в „чуждия лагер“, че и семката си да хвърлят в него.  Радичков, с когото бяхме народни представители в Седмото Велико народно събрание и понякога си говорехме – той, за да успокои моите гневни тиради, а аз, за да чуя неговото мнение на политически „противник“, вече усещаше цинизма на своите „другари“. Те бяха го подвели, а той се бе съгласил, да използват името му за лов на „избиратели“ в  Северозапада като му обещали, че ще може да напусне парламента, когато си пожелае. Радичков не изтрая във Великото народно събрание и три месеца. Напускането му не мина без скандал, защото лъсна сценарият на  БСП, която  вкарваше на негово място своя млада партийна пионка, за която хората не бяха гласували. Станаха грозни дебати. Радичков взе думата и простичко ни каза:

Нека не забравяме, че има и една друга, много по-голяма арена от тази на нашите пристрастия. Тази арена е пълното със синини народно сърце. Нека не увеличаваме повече синините върху това сърце. Стига сме изстисквали гняв и омраза от него! Да не забравяме, че ако ние сами не се пожалим, няма кой друг да ни пожали така, както и никой друг не може да се изкъпе вместо теб.
И тихо се оттегли, напусна парламента. И никога повече не игра по „свирката“ на своите „другари“. Ситуацията бе наистина парадоксална. Радичков бе избран с червената бюлетина, а ние, избраните със синята бюлетина, искахме той да не напуска парламента. Опитах се тогава да разбера дали това е неговата лична воля или партийна повеля. Разговаряхме в кулоарите. Признавам си, че се колебаех и затова го попитах директно. А той ми отговори, че се чувства като Лазар, който всичко вижда и всичко му е ясно, и точно затова не може да остане в „клоните“. Разбрах го. Бе започнал да вижда и абсурдите на демокрацията, така, както преди години пръв бе уловил абсурдите на „онова време“. Гротесковите ситуации, в които попадаха и живееха героите му, изведнъж се бяха стоварили върху самия него. Великото народно събрание дебатираше дали великият писател може да напусне или не парламента. Това бе гротеска, затова съм я запомнил. През есента на 1990 г., Радичков вече бе разбрал, че е навлязъл в една непозната гора, че някой друг иска да разиграе съдбата му  и рискува да се загуби . Спомням си, че му казах нещо, което му хареса: „Политиката те прави по-малко човек, но завърнеш ли се към себе си, вече не ставаш за политик“. Отвърна: „така е, мисли за себе си“. И неочаквано попита: „Ти издаде ли това, което написа за мен?“ Говореше за моята дипломна работа за неговите разкази, която бе прочел и която защитих през 1976 година.  Отвърнах: „Не. Нямаше къде“. „Ами, издай я сега, нали е демокрация?“. Усетих иронията. Тя бе горчива. Парламентът при първото гласуване не „освободи“ Йордан Радичков. Гласувахме „партийно“. От БСП гласуваха да го освободят, за да го заменят с партиец, който няма да отсъства от залата. От СДС се „въздържахме“, но това бе равносилно на глас против напускането. Въпросът увисна във въздуха, но Радичков повече не се появи в народното събрание. По-късно гласуването за „освобождаването“ му мина „успешно“. Всъщност, какво се случваше. Може би това, което с гениална прозорливост бе написал писателят още в „Лазарица“:

„Всички си въобразяват, че пътуват, че се носят нанякъде, но постепенно ще започнат да разбират, че никой никъде не се носи. Никой никъде не отива…“

Да си спомним за Йордан Радичков! Да си спомним именно днес – в днешното време на „свирепо настроение“, когато отново ни владеят дребни страсти, когато отново сме слуги на ежедневното и живеем със затворени очи за вечното.  Да си спомним!

One thought on “Спомен за Йордан Радичков

  • януари 31, 2017 at 8:39 pm
    Permalink

    Радичков бе един автентичен човек.
    Не знам как се бе подлъгал по свирката на другарите – граченето на черната сврака от ч/думата – та да седне при тях в говорилнята (парламента). Затова и скоро я напусна, де.
    С него си отидоха поколението на много други истински хора, всъщност запазили онзи корен и непреходност на времето на последните нормални години на България, 1920-1930-отчасти 1940-те, когато са се раждали по-истински хора, оцелели през следващите 45 години и пренесли посланието си и след това. Сега вече няма такива, родени през комунизма или след това. Има кухина, запълнена с чалгаджийство, балкано-ориентализъм, тъпа русофилия в култура, духовност, „политика“ и престореност за западност. Изкривен национален характер и манталитет от 45 години съветизация и обръщане на ценностите наопаки.
    Дори Роналд Рейгън не наричаше себе си „политик“…

    Reply

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *