ОКТОМВРИЙСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ И „РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО”

Александър Йорданов  

1На 9 ноември 1994 година либералният седмичник за политика и култура „Век 21”, чийто главен редактор бях, издание на Радикалдемократическата партия в България,  излезе в черен траурен цвят. Така изразявахме отношението си към 77-та годишнина от зловещата

„Велика октомврийска социалистическа революция”. 

Същата, за която днес никой не иска да си спомня.  Дори и Владимир Путин. Защото е ясно: 7 ноември 1917 година отвори черна  страница в историята на Русия и човечеството.

В древни времена робите са знаели, че са роби, че света така е устроен: има господари и роби. По съветско време робовладелците, т.е. капеесесовците,  обясняваха на съветските роби, че са „освободени”, че са „авангард”, „ръководна класа”, „строители на комунизма”. А в действителност т.нар. „съветски хора” си бяха напълно безправни, несвободни и тотално контролирани и надзиравани от робовладелците.  Затова и тяхното освобождение започна едва в началото на 90-те години на ХХ век, но според анализатори още не е приключило.

0812_bzk5yСъс създаването на Съветския съюз идеологическите книжни доктрини на  марксизма, ленинизма и сталинизма, получават уникалния шанс да бъдат реализирани на  практика. Започва да се „строи“ общество по учебник. Много бързо стана ясно, че учебникът е писан от тотални некадърници и човекомразци. И се започна: мачкане, унижение и унищожаване на хора, масови убийства, масов глад, концлагери,  липса на елементарни човешки  права и свободи, държави превърнати в затвор за своите граждани. И бачкане за робовладелците – червената партийна номенклатура,  както и за този гдето духа – комунизма.

Двадесет и две години след  болшевишката революция СССР, в съдружие с нацистка Германия, подпалва Втората световна война.  Загиват десетки милиони хора. Прекрасни градове са в руини. За болшевиките съюзът с нацистка Германия от август 1939 година е възможност да „изнесат“ своята революция и в други страни, да им наложат своя политически и икономически модел на развитие. Практически – да ги окупират и превърнат в свои колонии. Нацистите също търсят „жизнено пространство“ за арийската раса. Те също като болшевиките са „социалисти“, макар и „национал“ такива. Болшевиките са „интернационални“. Но още преди Втората световна война, както и по време, и след нея,  болшевиките се опитват да вдигнат „световна революция“, да наложат своя режим в други страни. За целта се създава специална организация – Комунистически интернационал. В Москва се обучават леви терористи от цял свят, включително и българи. Превърнал се много скоро в гнездо на терористи комунистическия интернационал провежда терористични акции в редица държави. Не само гражданите на СССР, но и хората в много други държави започват да страдат от съветския държавен тероризъм. България е обект на специална съветска агресия.  На мушката сме през 1918 г. (т.нар. Войнишко въстание), през 1923 г. ( т.нар. от комунистите „Септемврийско въстание“),  през 1925 г. (чудовищният терористичен атентат в църквата „Св. Неделя), в периода 1941-1944 година ( изпращаме на терористични групи Москва и действия на терористични отряди в страната наричани от комунистическата пропаганда „партизани“). Така водени от антихуманната идеология на Ленин и Сталин, от примера  на „Великата октомврийска социалистическа революция“, българи започват да убиват българи. Спорен е въпросът доколко комунистите са българи, но е факт, че те са имали българско гражданство, а много от тях и съветско. Вярно е също така, че много нашенци останаха трайно увредени от марксизма, ленинизма и сталинизма. А това им личи и до днес.  А сякаш се предава и по наследство. Вярно е, че т.нар. „редови комунисти“ бяха обслужващ персонал на ЦК и Политбюро на БКП, но е вярно и че със самото си влизане в червената партия, с приемането на нейния устав и програма, те получаваха самочувствието на някаква по-висша каста. Единствено роболепието пред „съветските другари“, пред капеесесовската партия, ги издаваше като слаби и зависими хорица. Всички те бяха, а като гледам и до днес си останаха, русороби. Но тъй като уважавам политическата ориентация на всеки човек,  ще поясня, че проблемът  с нашите русороби не е в русоробството им,  а в това, че те много бързо преминаха от четене на червени брошурки към практиката – станаха майстори на репресирането на хора, на избиването  на хора, на смачкването на човека, майстори в налагането на престъпния комунистически тоталитарен режим. Нещо повече. Започнаха да се изживяват като робовладелци и да се отнасят към българския народ като към народ – роб. Народ, който трябва да им служи „вярно“, а те да го управляват безкрайно.

Заради всичко това и не само заради това, решихме  през 1994 година във  в. „Век 21” да покажем нагледно безумието на комунистическата пропаганда при т.нар. социализъм.  В това отношение бяхме, казано по комунистически, „първопроходци”. Направихме го по оригинален начин. Вмъкнахме цял брой на в. „Работническо дело” (от 8 ноември 1968 г.) между страниците на „Век 21”.  В уводна бележка обясних това ни хрумване като „ЦИТАТ ОТ МИНАЛОТО”. Цял цитат – цял вестник.  Върху този брой на „Работническо дело” имаше надраскани бележки.  През 60-те години нямаше интернет, нямаше имейли и айфончета, стационарните телефони бяха кът, затова бе обичайна практика хората да си оставят бележки – напомняния, върху страниците на закупен вестник, преди да го използват за тоалетна хартия. Защото,  когато комунистите у нас управляваха,  нямаше дори и тоалетна хартия.  Получи се творческа игра, естествен контраст между това, което пропагандираше „Работническо дело” и реалните грижи на хората през ноември 1968 година. А и реакциите на случващото се в държавата ни по това време.

И така,  препечатахме  брой  343  от г. ХLII на в. „Работническо дело” от 8 ноември 1968 г. Вмъкнахме го като траурен некролог  между страниците на „Век 21”.  А това прави  този брой  44 ( 235) от 9-15 ноември 1994 г. на „Век 21” уникален.  Наскоро антиквар ми каза, че цената му вече прехвърля 500 лева.

3До главата на „Работническо дело”  се чете в каре следната „информация”:    „Вчера българският народ тържествено отпразнува  51-та годишнина на Великата октомврийска социалистическа революция, манифестирайки своята безпределна вярност към нейното безсмъртно дело, вечната си дружба, братство и монолитно единство с КПСС, Съветския съюз и братския съветски народ”.

Лесно е днес да се смеем на тези „мъдри слова”, написани от някой тогавашен  Александър Симов.  А се смеем, защото  комунистите бяха толкова загубени, че си представяха СССР, капеесесовската партия и странните същества,  наречени от тях  „съветски  хора”, като „вечни”.  Не се мина четвърт век и всички те изчезнаха: КПСС, СССР, „съветските хора”.

2Под главата на „Работническо дело” се звереше огромна снимка на подредените като буркани на трибуната на Мавзолея на Георги Димитров членове на ЦК и Политбюро на БКП.  В средата –  премиерът и първи секретар на ЦК на БКП Тодор Живков,  в дясно от него – с военната униформа, е съветският  посланик Александър Пузанов, в ляво е Сава Гановски (Трудин)  – председател на Народното събрание, педагог и терорист, завършил „световноизвестния” Институт за червена професура в Москва. На трибуната са още Живко Живков, Тано Цолов, атрактивната терористка Цола Драгойчева  с чадър над  главата, защото 7 ноември 1968 г. е бил дъждовен ден. Общо 22 червени буркана – истинска „зимнина“, са подредени на трибуната на мавзолея, а под тях лежи балсамираната мумия на техния  „производител” – Георги Димитров. И помахват те с изцапани от кръв ръце.  Само два месеца по-рано са взели позорно решение: да изпратят българската армия да смаже „Пражката пролет” на чехи и словаци. Защо го правят ли? Защото русоробите мразят хората и не могат да допуснат  дори социализма да има „човешко лице”, както през 1968 година са искали хората в Чехословакия. Пак да е социализъм, но поне да има „човешко лице“. За съветския лидер Леонид Брежнев и за неговия български слуга Тодор Живков това обаче е недопустимо. Те си харесваха зверските мутри и не случайно се целуваха. Зверска трябваше да бъде и физиономията на социализма.

4Уводната статия  на „Работническо дело” е със заглавие „Великият октомври озарява победоносния ни път”.

В нея се пресъздава „възторжената манифестация на софийските трудещи се”. Има цитати от Георги Димитров и Тодор Живков, блудкави стихчета и лозунги.  За Димитров  „отношението към великата страна на социализма”„пробният камък за честността на всеки деец на революционното движение”. А като изчезна „великата страна“, какво се случва с „пробния камък“? Живков логично е изръсил поредната си глупост: „И в бури, и в слънчеви дни ние ще бъдем винаги заедно рамо до рамо със съветските комунисти, със съветския  народ!”  Истински метеоролог, но кьоравовидец, както се оказа.  Следва стихче:

„Когато тръгнеш в мирните редици

 и руският другар върви с теб  –

то сякаш Волга тръгва с Марица

 и силата ни шеметно расте.”  

Големи шемети са наистина комунистическите поети! Следва стихоплетието „Ода за СССР” на стихоплетеца  Орлин Орлинов – любим „поет“ на днешния депутат от БСП Александър Симов.  За тази „творба” на Орлинов журналистът от днешния вестник „Дело” и депутат Симов, ще напише на 9 август 2009 г.:  „отново и отново откривах, че в стихотворението има дълбочина, има някакво отчаяно желание за надежда в този безкраен свят.”  „Проникновен” литературен анализатор е Симов, спор няма. Стихчето, което „Работническо дело” цитира на 8 ноември 1968 г. е следното:

„Един е пътя.

Два пътя

 – няма.

Такъв е законът на нашите дни:

който на теб,

СССР,

измени –

той на великата правда изменя” . 

Пътят, знаем вече, се оказа кьорсокак. Която държава тръгна по него се заби в нищото. А СССР направо бухна в пропастта. За да изплюе накрая  правешкият каскет „пробното камъче” : „социализмът е едно недоносче”.

Започва манифестацията:

Вървят колоните с песни и музика. Площадът пъстрее от свежи цветя и стотици чадъри. А настроението е все тъй бодро…Трудещите се от София…в чест на празника постигнаха забележителни трудови успехи, които с гордост са изразили в десетки диаграми и плакати. …Нещо  символично, мило и скъпо за всяко българско сърце лъха от редиците.  …Трудещите се обещават, че ще претворят в живота решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП …за още по-голям ., всестранен подем на нашето социалистическо общество”.  Цитират се лозунги от манифестацията: „Да живее единството на световната социлистическа система”!, „Мощта на армиите на Варшавския договор е несломима!”. Преминават и студентите под лозунга: „Винаги верни на партията!”.  Дъждът се усилва, но над възторжените колони се  носи отново поетично послание:

„Матушка мила! Кажи откъде си вземаш богатирската сила!”

Илия Славчев и Силвестър Милчев, автори на репортажа, отговарят:  „Знае българския народ – богатирската сила на съветската страна е във великата ленинска правда, победила в Октомврийската революция, в мъдростта на комунистическата партия на Ленин, в тържествуващите идеи на комунизма.”  Кухи, кухи, тъпи фрази и опашати лъжи. Четвърт век по-късно партията на Ленин бе разтурена и забранена в Русия, а за 100 годишнината от октомврийският преврат, дори Владимир Путин се направи на дръж ми шапката. Ската се.

Разказва още този „празничен брой” на „Работническо дело” за манифестациите и митингите в Пловдив, Толбухин (така комунистите бяха прекръстили град Добрич), Плевен, Стара Загора, Габрово, Варна, Перник, Бургас. Научаваме,  че на манифестацията в Пловдив присъства началник щаба на въоръжените сили на Варшавския договор съветският генерал С. М. Щеменко.  Разбираме, че трудещите се от Плевен обещават да превърнат  „равна Мизия в средище на нефтохимическия синтез”, а в Перник реч е държал служителят от съветското посолство Аркадий Соколов.

Следва обширен репортаж от манифестацията в Москва.

И там същото. Върху мавзолея на Ленин са се подредили Брежнев, Косигин, Подгорни, монголецът Цеденбал, афганистанецът Нур Ахмет Етамади. Министърът на отбраната на СССР маршал Андрей Гречко произнася реч:  „Съветският народ зорко следи домогванията на враговете на мира и социализма.”  И лъже нагло разчитайки, че го слушат „дебили”, както би рекъл днешният депутат Иво Христов: „Както в миналото, така и сега съветските въоръжени сили служат не за нападение  и заграбване на чужди територии, а за защита на мира, социализма, свободата и независимостта на народите”.

Това казва маршалът Гречко само два месеца след като съветската армия е нахлула в Чехословакия. След като през 1944 година е окупирала и България. След като  през 1956 година е смазала опита за независимост на Унгария. Съветският комунистически цинизъм бе ненадминат.  Основният лозунг на този ден в Москва е: „Напред към комунизма”.  С  други думи – към нищото.

Следват репортажи за  празничните прояви в Будапеща, Прага, Букурещ, Улан Батор , Ханой и Хавана.

И там – същите простотии.  Особено циничен е издигнатият в окупирана Прага лозунг: „Със Съветския съюз за вечни времена”.  И нещо любопитно. ТАСС съобщава, че в същия ден заместник председателят на Министерския съвет на НРБ Пенчо Кубадински е в Токио начело на българска парламентарна делегация. Той е посетил най-високият японски небостъргач – „36 етажна сграда в центъра на Токио”,  а така също  е гледал  спектакъл на традиционния театър „Кабуки”. Защо БТА не съобщава новината, а информационната агенция на СССР? Защото сме едно „информационно семейство”.

Радослав Велев – кореспондент  в  Западен Берлин, съобщава, че конгресът на западногерманския Християндемократически съюз е приел „провокативна заключителна декларация”, наречена „претенциозно и провокативно Берлинска“.  Явно кореспондентът смята, че  германските християндемократи трябва да нарекат декларацията си може би Смядовска, та да е по вкуса на кореспондента.  Конгресът, пише Велев, „не обещава нищо друго, освен начало на нова ескалация  на бонските провокации срещу  последователните усилия на Съветския съюз, ГДР и другите социалистически страни за укрепване на мира, сигурността и взаимното разбирателство между държавите”.   Но ще минат като миг две десетилетия и гражданите на ГДР като същински пернишки миньори ще започнат да къртят стената, която ги разделяше от Западен Берлин. Толкова за прозорливостта на работническоделовските  журналисти.

 На страница трета е публикуван „Справочник на читателя”. 

От него разбираме какви филми прожектират в столичните кина, каква е програмата на радио София и какво е времето на 8 ноември: облачно и с валежи от дъжд. В  кината „Благоев”, „Димитров”, „Славейков” и „Македония”, дават новият български филм „Опасен полет”. Той е по сценарий на първия зам.началник на Шести отдел на Държавна сигурност, автор и на сценария на сериала „На всеки километър”, писателят полковник Костадин Кюлюмов.  Известен е той още и с това, че участва в избиването на много достойни българи  – борци за свобода срещу съветската окупация  на страната. Сценарият е комунистически бълвоч  срещу един от малкото осъзнали се овреме комунисти, какъвто е Иван Асен Георгиев  – осъден на смърт на 31 декември 1963 година.  Във филма той е предател. В кино „Москва” дават „Твой съвременник” на режисьора  Юлий Райзман  – продължение на неговия филм „Комунист”от 1957 година.  В останалите кина филмите са подредени така: два съветски, един български.  В петък ( 8 ноември 1968 г. е петък), както обикновено, няма българска телевизия. В този ден българският народ трябва да гледа само  Московска телевизия. Тя започва в 16.00 ч. и завършва към 23.00 ч. Конкретно на 8 ноември 1968 г. програмата ѝ включва:  „Новини”, „Сърдечни мъже” – концерт, „Клуб на веселите и находчивите”, „Време” – информационен преглед, „Телевизионен театър на миниатюрата” и съветски филм –„Николай Бауман”. Това е  игрален филм за руски болшевик представян като предвестник на бъдещата революция.  Развява червено знаме и е въоръжен незаконно, стреля на месо, но достоен руснак го осмъртява с един удар с желязна тръба.  Това е истината, а филмът естествено представя Бауман като болшевик-герой, една от първите жертви на революцията. Това са гледали българските граждани на 8 ноември 1968 година,  ако изобщо са гледали телевизия, защото по онова време малцина бяха щастливците притежаващи телевизор . Спомням си, че нашето семейство не бе сред тях.

7Във вестник „Работническо дело” от това време няма спортна страница. В десния долен ъгъл, на последната четвърта  страница, един кратък материал информира за резултатите от мачовете в „А”  футболна група.  Челната тройка на първенството към  8 ноември 1968 г. е била: ЦСКА „Червено знаме”, Локомотив (Пловдив), Левски.  И не се изненадвайте, че в Народна република България вестниците имаха по четири  страници. Така беше, защото вечно нямаше хартия, а и нямаше кой и какво да рекламира –  стоките ту се появяваха, ту изчезваха, имаше купонна система и не вървеше да се рекламират купони за хляб и олио. А и нямаше за какво чак толкова да се пише. Всичко бе от ясно по-ясно. Строи се комунизъм, тия, които го строят се мъчат, за да могат ония, които ще живеят при комунизма, да са щастливи. Партията ръководи строителството. Съветската армия варди строежа.  Народът си наляга парцалите и стяга зимнина, за да посрещне Дядо Мраз. Защото бе забранено да се посреща дядо Коледа. Той, дядо Коледа, беше враг –западняк, плод на империалистическа пропаганда.

   8        Споменах в началото, че върху страниците на този брой на в. ”Работническо дело”  нечии ръце са оставили „паметни бележки”.  Днес те ни разкриват, какво е вълнувало реално хората в този „следпразничен” ден  – 8 ноември. В бялото поле до главата на вестника  четем: „Иване, дават заплата, имаш  90 лева и плати веднага членския внос. Жена  ти.”  Дали става дума за партиен, профсъюзен или отечественофронтовски членски внос, не е ясно. Но че е важен този членски внос е ясно.  В семейството на Иван явно са играели белот, защото точно върху „възторжената манифестация”  са записвали резултата.  Има и бележка подписана  „Кака ти”: „Марче, ще се видим на опашката в ЦУМ”. Така си беше: опашката бе символ на социализма и на нея хората си правеха срещи. На втора страница четем: „Бурканите са в мазето. Иван.” Явно Иван напомня на отрудената си съпруга, че е време да слага туршията.  На трета страница детето също е оставило бележка: „Мамо, другарката иска стихотворение за съветската дружба. Много е важно.” Явно на майките в ония години се е налагало и стихотворения да пропишат. Но най-интересна е бележката на последната четвърта страница, където с големи букви е написано: „ПИСНА МИ!”

6Смяхме се в редакцията на в. „Век 21“ през ноември 1994 година, четейки той брой на в. „Работническо дело“ от 8 ноември 1968 година. Беше ни весело. Весело в ден на траур.  Но пък нали другарят Маркс е казал, че човечеството се прощава със своето минало смеейки се! Как по друг начин да се простим с комунистическото си минало освен да се посмеем на простотията му. Вярно, че е смешно. Но е било и страшно. Защото съветските болшевики и техните български другари, осъществиха огромни престъпления срещу човечеството. И всички те трябва да се разкаят.  Трябва да се покаят. Трябва да паднат на колене пред българския народ и да отправят към него гореща молба за прошка. Хубаво е, че все пак закриха капеесесовската партия в Русия. Хубаво е, че у нас има закон, който определя като престъпен комунистическият тоталитарен режим създаден от БКП, а самата партия като престъпна организация. Хубаво е. И законно. Но християнското действие, което народът ни продължава да очаква, се нарича разкаяние и покаяние. Отдавна би камбаната. Време е!

 

 

One thought on “ОКТОМВРИЙСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ И „РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО”

  • ноември 9, 2017 at 8:50 pm
    Permalink

    Върнахте ме в онези мрачни години, господин Йорданов. Дано никога вече, никъде по света не се пръкне онзи комунизъм. И най-вече днешният наш комунизъм да продължи да се изражда, да изчезне от душите ни.

    Reply

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *