НЯМА ХРАМ БЕЗ КАМБАНА ИЛИ ЗА БОСИЯ
Александър Йорданов
В края на месец април 1989 г., половин година преди комунистите да изиграят номера със „свалянето” на Тодор Живков, поетът Николай Колев-Босия пише прекрасното стихотворение „Гладна стачка”:
Ний всички сме
във гладна стачка.
Нима наистина
не знаете защо и как?
Огъват се краката ни
при по-голяма крачка.
Боли измъченият
от глада гръбнак.
Гладът за свобода-
всеобща гладна стачка.
Гладът за красота-
безсрочна гладна стачка.
Гладът за истина-
щафетна гладна стачка.
Гладът за светлина-
безкрайна гладна стачка.
Хей, вие, гладните!
Все още ли очаквате отгоре,
от тази окопана шайка на баира
хамбарите със светлина да ви отвори
и къшей свобода да ви сервира?”
От написването на това стихотворение са изминали близо 30 години, но страшният въпрос, който в него поета задава е все така актуален. Николай Колев-Босия вече 22 дни провежда гладна стачка. В края на месец май той е поискал, за пореден път, среща с Председателя на парламента Цвета Караянчева, за „да докажа с документи, факти и свидетели, че у нас е възстановеновена практиката за продажба на шофьорски книжки на негодни и неграмотни персони, включително и за ислямисти, които избиват и европейски граждани”. Поводът е, че „арестуваните служители на изпълнителната агенция „Автомобилна администрация“ бяха тихомълком освободени от ареста и възстановени на работа. Така схемата за продажба на шофьорски книжки беше възстановена.”
На 12 юни поетът се обръща с декларация към президента Румен Радев информирайки го, че още на 4 април е внесъл в Народното събрание писмо „с настоятелно искане да бъда приет, заедно с двама служители на Изпълнителната дирекция „Автомобилна администрация” към Министерския съвет, за да покажа документи и факти за… извършването на тежки корупционни схеми, вследствие на което се избиват хиляди български граждани годишно, а десетки хиляди са ранени и осакатени”. В края на своето писмо-декларация до президента Николай Колев – Босия се обръща и към гражданите с думите:
„Драги сънародници, … вземете отношение по този проблем, както и по проблема с децата с увреждания, лошото здравеопазване, корупцията на национално и общинско ниво, качеството на храните, пенсиите на пенсионерите и др. и др. Ако всички ние не преминем към активни протестни действия никой няма да дойде и да свърши това!
С бездействие не се решава нито един проблем, запомнете това!”
Едва днес, 5 юли, Румен Радев намери за необходимо да демонстрира загриженост за здравето на поета и да го помоли да прекрати своята стачка, тъй като въпросите, които той е поставил вече са стигнали до съответните институции. Медиите веднага разпространиха писмото на президента, но подминавайки деликатно елементите на политическа реклама в него. Съобщиха и за закъснялата реакция на министъра на транспорта Ивайло Московски. Същевременно дадоха гласност и на гражданския протест, който подкрепи исканията на обявилия на 13 юни гладна стачка поет. Но отново бе премълчана причината за този протест. А тя е, че към датата 13 юни, когато Босия обявява своята стачка, искането му за среща в парламента е било отново отхвърлено с „мълчалив отказ”. Този отказ той тълкува като „престъпление на гузната съвест“. И избира единствено възможното, според него, решение – да протестира срещу неправдата с живота си. Думите, с които на 11 юни се обръща към председателя на Народното събрание и към главния прокурор, са наистина нелицеприятни, чепати, груби дори. С тях той не моли, не хленчи, не разчита на „височайша” милост. В неговото изстрадало съзнание на творец и гражданин светлее истината, че днес не е време за мазни думи и лицемерни комплименти. Защото става дума за престъпления в държавата ни, за корупция в държавната управленска система. Става дума за това, че хора продължават да загиват по пътищата на България, а някъде по веригата на тяхната гибел държавни служители заработват своите мръсни пари.
Същевременно, дори и след началото на гладната си стачка, Николай Колев-Босия не спира да тревожи съвестта ни с проблеми, които и други преди него са поставяли, но той има куража и смелостта да рискува здравето си, живота си, за да ги изрази красноречиво. На 14 юни той постави проблема за свръхцентрализацията и псевдо децентрализацията у нас. Поводът бе проекта на Закон за транспортна камара. Според Босия трябва да бъде „премахнат диктатът на държавния чиновник върху частния бизнес”. Един закон за браншовите и териториални камари ще доведе до съкращаване на раздутия чиновнически апарат, до реална децентрализация. Но поета с горчивина прогнозира, че такъв закон едва ли ще бъде приет. И посочва причините: „частните структури в едрия бизнес се състоят от криминални организирани групи и просто искат да сменят държавата уж с демократични институции. Затова тяхната тотална доминация по нищо няма да се различава от държавната”. И още: „Съдебната власт у нас е нереформирана и членовете на камарата не могат да разчитат на защита от закона”.
Николай Колев-Босия не цепи басма на властта. Напада я директно, иронизира я, присмива ѝсе. Той не е политик, не е „сладкодумен гост на държавната трапеза” и затова е разбираемо, че не облича в дипломатични витиевати думи дори нелепата и ненужна на България визита на Бойко Борисов в Русия. Коментира я по свой начин, с пиперлив език. На 8 юни той пише:
КРАВАТА ПЕНКА СТАНА ПРИНЦИП
Кравата Пенка отиде на посещение в Сърбия, която не е член на ЕС.
Бойко Борисов отиде в Русия, която също не е член на ЕС.
Кравата Пенка искат да я умъртвят за нейната „лоша“ постъпка.
Бойко Борисов никой не иска да го умъртви за постъпката му.
Не се двоумя, че кравата Пенка и Бойко Борисов трябва да се третират по един и същи начин.
Грубо, скандално, безпардоно, варварско! Но нима поетът няма право да крещи в своите текстове срещу това, което той възприема като неправда? Нима в българската литература няма други такива примери? Има и то много.Изучават се и в училище.
На тринадесетия ден от обявяването на гладната си стачка Николай Колев-Босия е бил приет от министър Ивайло Московски. Но разминаването е пълно. Срещата протича като „селска вечеринка”. Министърът отказва да приеме „документи и факти за престъпленията в Министерството”. Това твърди поетът в своя блог. Какво твърди министърът става известно едва днес, на 22 ден от началото на стачката. Именно след тази „среща” Босия иска неговата оставка. Не пада духом, макар физическите му сили постепенно да го напускат. Скупчени около него журналистите го питат и разпитват. Видимо отпаднал физически той им отговаря с тих глас: за всичко това трябваше да ме питате преди двадесет дни. И е прав.
На 29 юни поетът споделя: „Имам чувството, че Народното събрание се е превърнало на филиал на Централния софийски затвор в който има фестивал на художествената самодейност”. Повод са изказванията на Волен Сидеров и Веселин Марешки при дебата дали депутатите да отложат ваканцията си, за да приемат закона, за който настояват майките на децата с увреждания. На третата седмица от гладната си стачка, на 3 юли, рано сутринта, Николай Колев информира, че вече си е осигурил инвалиден стол за времето, когато няма да може да ходи. И отново е дързък. Езикът му реже. Говори за края на „модела ГЕРБ”, за края и на „другите парламентарни глутници”. Но как искате да говори човек, който от 22 дни провежда гладна стачка, за да ни накара да си отворим очите за неправдите в държавата ни?
Пиша тези редове, но се питам дали тези, които ще ги прочетат знаят кой е Николай Колев-Босия? Бележката за него в Уикипедия е кратка: дисидент, поет и журналист, един от създателите на първия независим синдикат в България „Подкрепа”, председател на Независимото дружество за защита правата на човека – от юни 1990 г. до юли 1992 г. Няколко пъти преди 10 ноември 1989 година лежи в Старозагорския и в Софийския затвори за антикомунистическа политическа дейност. Автор е на вицове и епиграми за Тодор Живков. Автор е и на 4 книги. И това е всичко.
От първите стихотворения на Николай Колев – Босия ни дели пропаст време, но гражданските послания в тях продължават да са актуални. Което не говори добре за нешето демократично време. Но защо е така? Преди две години, на 10 юни, Босия отговяря по следния начин: „България се управлява по руски модел”! И пояснява: „Ако имаше средна класа, България нямаше да намалее с 3 милиона човека. Ако имаше средна класа, това щеше да бъде моделът у нас, а ние вървим по руския модел, изцяло! Аз слушам радио „Свобода“ на руски език и това, което чувам, че се случва там виждам, че абсолютно става и у нас.“
За много от днешните управляващи и за менте опозицията в парламента, това са неудобни думи. Неудобни са те и за българския президент, защото и неговото издигане за този пост бе резултат от задкулисно русофилско шушу-мушу. През есента на 1997 г. Николай Колев-Босия издаде една книжица със заглавие: „Старите митове умряха. Нови все още няма. Тогава – накъде?” Двадесет години по-късно написаното в нея продължава да е актуално. Ще си позволя един по-дълъг цитат от
„Петият мит се нарича „Дядо Иван”.
„Русия е създадена след Българското царство. Нещо повече, Русия е наследила държавността, получава християнската религия и писмеността си именно от България. Ние сме по-стара държава от Русия и ако някой трябва да има уважението на другия, то това е от страна на Русия към България. За голямо съжаление нещата не стоят така. Имайки исторически комплекс към България именно поради огромната роля за създаването на Руската държава, Русия винаги се е стремяла да унищожи създателя си и да стъпи на Проливите. Достатъчно е да бъде прочетена книгата на Татишчев „История русской дипломатии”, издадена през 1890 г. в Санкт Петербург. Според концепцията на Руската империя …България трябва да бъде поделена между Сърбия, Гърция и Русия, като една значителна ивица около Черно море, приблизително до Пловдив трябва да остане руска. …Същото се отнася и за бившия СССР. Не мога да разбера, защо ние, българите, се стремим да бъдем повече славяни и русофили от чехите, поляците, словенците, хърватите? …Защо българите не се обиждаха, когато обикновените руски туристи, водени на тумби от кагебистите, приказваха за България като за 16-та съветска република? Стигаше се дори дотам, че българската комунистическа върхушка разпореждаше на българските спортисти да губят срещите си със съветските. И това се приемаше от множеството българи за естествено. Подобно самоунижение може да бъде създадено само от един идиотски мит. А известно е, че идиотският мит дава идиотски резултати и създава полуидиоти”.
Това са силни, но верни думи. Когато у нас журналисти интервюират техния автор те обикновено бързат да съобщят за поредната му акция с гнили домати, с които той замеря тези, които по-справедливо би било да бъдат замеряни с камъни. Питат журналистите, но се разсейват за размисли като тези, които цитирах. Затова пък в справка на Държавна сигурност за Николай Колев-Босия от 4 ноември 1989 г. четем: „Интелектуалното ниво на Колев е много добро. Впечатление прави нихилистичното му отношение към всичко създадено у нас в годините след социалистическата революция… Особено нагло и цинично се отнася към МВР и конкретно към служителите на ДС”.
Наскоро, в контекста на председателството на България на Съвета на ЕС, Николай Колев-Босия отново се върна към темата за Русия и написа: „В Русия няма политика. Там има само силови решения. Руският прочит на историята е крайно нежелателен за нито една европейска държава. Самото съществуване на една такава територия е опасна за цивилизацията повече от всичко друго. Тя е обречена да се разпадне, но това няма да стане без големи пакости. Свръхагресията рано или късно се изявява по най-бруталния начин.”
Написа това Босия, но не спести и истината за онези ходове на известни европейски политици, които „не искат обща позиция по отношение на европейските ценности и истинските решения на проблемите, а искат мек диктат на няколко западноевропейски чиновници и най-вече на една малка групичка от банкери за създаване на модел на послушници”. Затова и логично го дразни нашето желание да бъдем първи в послушанието – и към Европа, и към Русия. Няма как един поет да не се дразни от това. Не всички са съгласни с Босия – с поведението му, с говоренето му през преходните години. В период на преход няма светци. Босия не е светец. И той е грешил и неговите думи не винаги са били верни. И все пак:
Николай Колев-Босия е един от гласовете на безгласните в България.
Той е глас на тези, които все още не са преборили страха. С поезията и публицистиката си, с гладната си стачка, той им казва: не бойте се, потърсете правата си, бъдете свободни хора. Защото властници е имало и ще продължи да има, търкалят се те по килимите на министерства, парламент и президентство – същински матрьошки. А България трябва да остане и да продължи. В стихотворение писано в Централния Софийски затвор на 18 август 1989 г. Босия изповядва:
Искаш ли да си безгрешен?
Взимаш шепа гипс.
Пълниш си устата.
Чакаш.
Във ушите
слагаш восък.
Върху очите-
лейкопласт.
Носа
защипваш с менгеме.
Сърцето?!
Сърцето атрофирало
изхвърляш на боклука.
На черепа-
прецизен кюретаж.
Николай Колев – Босия отказва да бъде „безгрешен”, отказва да „какавидира”, да изхвърли сърцето си на боклука. Но днес този чепат свободолюбив дух е на границата между живота и смъртта. Какво ще му отреди съдбата? Все още не е късно тя да заговори и чрез нашата воля, чрез нашия глас. Защото министри могат да си отидат, не е фатално, желателно е дори. Но хора като Николай Колев-Босия трябва да живеят. Дори и когато не ги разбираме. Те трябва да живеят, защото няма храм без камбана!