Васил Левски в творчеството на Стефан Дичев

Борислав Гърдев

Апостолът на свободата е сред най-благодатните и трудни за интерпретиране образи в българската литература.

Причината е повече от ясна – всеки българин има своя представа и виждане за Дякона, за неговия характер и манталитет. Годините и традициите също са повлияли върху облика на Левски.

Стефан Дичев се утвърждава в историческата ни литература с дилогията „За свободата”, излязла през 1954 – 1956 г. Учудващо е, че той дебютира с такъв обемен роман, посветен на титаните на националната ни релолюционна борба Раковски и Левски. Изисквало се е много смелост, упорство и хъс, ровене в хроники и исторически документи, за да се пресъздаде така убедително епохата от 1861 – 1873 г.

Още с първата си книга Дичев демонстрира респектиращ професионализъм, овладяно перо, усет към увлекателния сюжет и удивително умение за изграждането на ярки и убедителни образи.

Раковски и Левски символизират етапите на мисленето, на израстването в действията и политическата мотивация сред водещите дейци на българската революционна емиграция.

Пътят от огнената романтика, безпочвените надежди и блянове и многобройните жертви на четничеството до организираната масова съпротива вътре в страната, дело на местни революционни комитети като етап от всеобщото национално-освободително въстание – това е контурът на лутането и изкристализирването  на стратегията и тактиката сред ръководителите на родното освободително движение. Естествено е еволюционният прелом да намери своята еманация и персонификация в лицето на Левски.

Стефан Дичев смело преодолява стъписването на начинаещия писател и с възхитителна дързост, характерна за неофита, изгражда пълноценен и психологически достоверен портрет на Апостола, който е освен всичко друго и витален и убедителен от философско – естетическа гледна точка.  Левски е разкрит в единство с конкретно – историческия контекст, не е идеализиран, нито носи чертите на подвижна икона.

Напротив – Дичев пласира, както интимните му увлечения към Евтения и Дана, така и широко дискутираното убийство на слугата на Вутьо Ветов. Не крия, че към края на повествованието, когато изпълнява смъртните наказания, образът на Левски придобива демоничен блясък, но това е колкото плод на художествената авторова инвенция, толкова и отражение на тогавашната ни историческа действителност.

Точно там, където Ст.Дичев регистрира безспорните си постижения, са най –големите му гафове в прословутата телевизионна „епопея” „Демонът на империята”(1971) и в последвалата новелизация на четири от епизодите в сборника „Неуловимият”(1976). И до днес за мен е необясним този голям творчески гаф. Изпитвам неудобство да се връщам към сериала и последвалата го книжка.

Вярно е, че податки за едно фриволно –авантюрно и акционно, приключенско интерпретиране на Апостола а ла Робин Худ има още в „За свободата”, където за пръв път се появяват  прозвищата на Левски Джин гиби и Демонът на империята, които пък стават генерално определящи в телевизионната поредица на Вили Цанков.

Независимо от демонстрираната професионална стабилност и увереност в драматургията, режисурата и актьорската игра на Илия Добрев, положил похвални усилия да се хареса преимуществено на юношеската аудитория, публиката не възприе тази трактовка на образа на Васил Левски, а последвалият обществен скандал пресече опитите и амбициите на други демистификатори, виждащи пресътворяването на историческите факти само като низ от приключения, трилър и площаден хумор.

В новелистичния сборник „Неуловимият” Стефан Дичев се е постарал да тушира най -компрометираните епизоди от филма, прибягвайки до градивната енергия на оригинала „За свободата” в новелите „Равни колиби” и „Годеж”. Въпреки подчертаното шлифоване и безспорното писателско майсторство, не ни напуска усещането, че обшуваме с преднамерено поднесен и умишлено манипулиран и дегизиран текст, в който чистият патриотизъм и героичното начало вървят ръка за ръка с „преосмислянето” на един от безспорните ни герои и светци. Не случайно в „Неуловимият” Левски губи от очарованието и обаянието си от епоса „За свободата”, придобивайки чертите на майор Деянов, върнат с машината на времето 80 години назад, подлудяващ чрез евтини и ефектни атракциони цялата прогнила Османска империя.

И досега си остава загадка защо Стефан Дичев допуска подобно скандално художествено пропадане, робувайки на чужди модели за ново и различно представяне на Апостола на българската свобода. Може би с някой друг, второстепенен исторически герой като Христо Иванов Големия номерът щеше да мине.

Но точно с образа на Васил Левски той не можеше да не доведе до провал .