Коледа е! Стават чудеса

Даниел Александров 

Македония очаква Коледа. И вече стават чудеса. Като такова чудо на чудесата трябва да възприемем и предколедните размисли на Дарко Митревски,  режисьор на скандалния филм „Трето полувреме”, създаден преди няколко години, за да обслужи за пореден път дълголетната антибългарска пропаганда в Република Македония. Споделил е своите размисли Митревски във в.”Нова Македония”.  Цитира ги Агенция „Фокус“. И те наистина са интригуващи:

„Нищо няма да се случи, ако се откажем от манията по митовете, ако приемем фактите за собственото минало, ако престанем да фантазираме за някаква си „древна антична империя” и „святото име на ВМРО”…”

Това твърдение е само половин чудо. Втората половина се допълва от пространни разсъждения на автора върху историята на германци и австрийци, от която се прави логичен извод, че както някога те са били „едно и исто“, така и по времето на „историческото ВМРО” българи и македонци са един и същ народ. Митревски не казва това директно, но осуквайки мисълта си около германци и австрийци, ни води  откривателски към този извод. И няма къде да ходи. Нещо повече.

Македонците не са били „отделен етнос” до 20 век,

твърди Митревски, но днес те вече са „отделна нация”. И тя е  „създадена чрез самоопределение, което е легитимен процес – както исторически, така и политически.”  Македонците, според Митревски, имат обща история с българите, гърците и сърбите.

Но тук е логично да се запитаме що за „нация” е народ, който до 20 век се е самоопределял като български и е имал „обща история“ с българския народ? Нима общата история и самоопределянето като българи не прави от македонците един „общ“ български народ? Няма как „обща история“ да се прави от чужд народ. Но Митревски компенсира тази пукнатина в „концепцията”  със следващото чудно твърдение:

„Охрид няма да стане български град ако признаем, че цар Самуил е носел българска корона, нито пък Прилеп ще стане сръбски, ако кажем, че Крали Марко бил сръбски феодал.”

От една страна Митревски е прав. Ние не сме руснаци, че да окупираме Охрид, защото мислим, че „Охрид е наш“. Но чудно е и това твърдение, защото Охрид е и ще си остане завинаги в историята български град, след като народът живял в него, поне до 20 век, е бил български, самоопределял се е като български, говорел е и е пишел на български език. Е, някои са писали и на „простейший болгарский език“, както би уточнил българския възрожденец родом от Тетово Кирил Пейчинович. Няма как дядовците и прадядовците на днешните македонци да са били българи (македонски българи), а внуците и правнуците им  да се пръкнат „друг народ“, че и „друга нация”. Нациите на Балканите се създават през 19 век и ако днешна Р Македония иска да легитирима своите граждани като нация то би трябвало, когато човек попита на улицата в Скопие или Тетово един албанец, какъв е той „национално“ същият да отвърне, че е македонец. Засега това не се случва и дори политическите партии в Р Македония са не на национална, а на етническа основа. Твърдението на Митревски, че македонската „нация” е „създадена чрез самоопределение, което е легитимен процес – както исторически, така и политически”, е нелепо. Какво самоопределение може да има под дулата на автоматите и танковете на Тито и Сталин? То е все едно да се каже, че и в Крим преди две години е имало легитимен референдум.

Но въпреки тези другарски забележки, Дарко Митревски е изпълнил със смисъл коледните дни.  Направил е малка мисловна крачка, но голям скок за македонското човечество.

Признал е половината от истината – за историята до 20 век.

Ще минат години, ще дойде час и на 20 век да се погледне исторически. И тогава Дарко с изненада ще открие, че някой зорлем през 20 век се е мъчил от българите в Македония да направи друг народ и друга нация. И опитът се е оказал неуспешен. Защото, ако така лесно се създаваха народи и нации, както си мислят днес в Скопие, ако комунистическите политици с лекота произвеждаха „нови човеци” – съветски, югославски, македонски,  то на Митревски може да му се даде и друг пример – с разделения близо половин век германски народ, който след рухването на Берлинската стена си припозна общото отечество и се прегърнаха брат с брата. Но на Балканите все още има берлински дувари, които измъчват гражданите, но отлично обслужват политиците. И Дарко би трябвало да знае, че няма истински македонец, който да няма роднини в България. Ако няма такива със сигурност не ще да е македонец, а сърбин (югославянин), влах, албанец, в което няма нищо лошо разбира се.  И всеки „вистински македонец”, както би рекъл Митревски,  когато идва в България  и  седне с роднини на маса,  още преди да е пийнал и първата чашка, го чуваме да казва: „едно и исто сме”. Тъй че със сигурност мога да прогнозирам, че следващите разсъждения на известния македонски режисьор ще бъдат на тема: един народ – две държави.