Националната кръгла маса

Kragla masaАлександър Йорданов

Продължение на „Радикалдемократически спомени“

На 3 януари 1990 г. в 9.30 ч. в зала „Запад“ на Народното събрание управляващата комунистическа партия започна консултации с ръководставата на обществени организации и творческите съюзи по въпросите за организирането на общонационална Кръгла маса. Два часа по-късно в 11.40 часа започна и първата консултативна среща с ръководството на СДС. Следващите подготвителни срещи бяха на 16 и 18 януари. А първото пленарно заседание на Кръглата маса започна на 22 януари в НДК. В нощта преди неговото откриване заедно с неколцина приятели издадохме първия опозиционен вестник на СДС „Кръгла маса”.  Стана неочаквано. Имахме разрешение за издаване на информационен плакат или бюлетин, но в печатницата се откри и друга възможност. И така се роди брой първи и последен на „Кръгла маса“. Но раждането на този вестник нямаше нищо общо с политическите сенки около Националната кръгла маса. В сградата на Народното събрание бе открито временно Пресбюро на СДС. Бях определен за негов ръководител и за “отговорен редактор”на всекидневен бюлетин под заглавие “Кръгла маса”. В редколегията влизаха още Едвин Сугарев, Волен Сидеров, Боряна Семерджиева, Вяра Николова, Христо Пеев. Това стана на 16 януари. А на 18 януари вече издадохме брой първи на бюлетина “Кръгла маса”. В него Вяра Николова предаваше информация за първото заседание на Националната кръгла маса, а моя милост скрит зад псевдоним коментира:

”колкото по-бързо се освободим от тоталитарната система и властта на номенклатурата, толкова по-бързо всеки български гражданин ще се почувствува щастлив”.

Толкова хубаво казано, че да не повярваш  – наивно и искрено. Като всяко начало. Скрит зад псевдонима Spektator бъдещият говорител на СДС Михаил Неделчев анализира “кой как стои на “Кръглата маса”. За амбициите на Комсомола да участва на Националната кръгла маса с подигравателен тон пише Волен Сидеров. А Едвин Сугарев иронизира желанието на “третата страна” на кръглата маса. Публикувахме и интервю с нашия приятел от полската “Солидарност” Мариан Орликовски – кореспондент на в.”Газета виборча”. Информирахме и за една от първите гладни стачки в българската телевизия.

СДС получи разрешение от правителството да издаде плакат за началото на кръглата маса. С това разрешително в джоба и с ентусиазма на първите, заедно с Едвин, Вяра и Вероника, Волен и Владо Кънев, проектирахме вестника, уточнихме съдържанието и хукнахме към печатницата на полиграфическия комбинат “Димитър Благоев”. Там към полунощ чудото стана. Плакатът-афиш се превърна във вестник и бързо бе изнесен през задния двор на печатницата. “Кръгла маса” дори нахалстваше – призоваваше да се четат и разпространяват и останалите нелегални издания – вестниците “Алтернатива” и “Независимост”, списанията “Мост”, “Глас” и “Време”. Спомням си изненадата изписана на лицето на покойния Андрей Луканов, когато видя вестника. И  думите му: “Кога успяхте!” Отвърнах: “Това е само началото”. След това излязоха няколко бюлетина с това име. Участвах и в проекта за в.”Демокрация”, но повече наблягах върху създаването на в.”Век 21”, който стана орган на Радикалдемократическата партия и първият демократичен седмичник за култура и политика.

През есента на 1989 година режимът реализираше сценарий за дестабилизация на държавата и важен елемент от него бе разиграването на етническата карта и на конфронтацията на етническа основа.

Лица от комунистическите служби за сигурност и техни сътрудници извършваха грабежи и мародерства в домовете на български мюсюлмани, които преди това бяха прогонили в Турция. Създаваха се крайни националистически организации като Националния комитет за защита на националните интереси на небезизвестния в онези години Минчо Минчев, в който членуваше и бъдещия президент Георги Първанов. Вместо към демокрация сценарият предвиждаше България да бъде въвлечена в междуетническа конфронтация. На 9 януари 1990 г. в зала „Изток” на Народното събрание се проведе среща на опозицията с представители на властта по т.нар. „национален въпрос“. Тя бе ръководена от тогавашния председател на парламента Станко Тодоров. Участвах в този първи „официален” сблъсък на опозицията с комунистическата власт като представител на Независимото сдружение на българските литератори. И помня колко остра бе реакцията на Станко Тодоров, Груди Атанасов (виден комунистически функционер) и на споменатия Минчо Минчев, когато заявих, че участниците във възродителния процес трябва да подадат оставка от заеманите постове и да им бъде потърсена съдебна отговорност. Думите на Станко Тодоров бяха – „Прекалявате, ще ви отнема думата”, а Минчев стана от мястото си в залата и тръгна да ме сваля от трибуната. Оказа се, че е допуснат въоръжен в парламента и открито демонстрираше на чия страна е „силата”. Този сблъсък за пореден път ме убеди, че „битката“ с БКП ще бъде дълга и продължителна, защото червената партия имаше свои резервни ешалони, които винаги можеше да мобилизира, включително използвайки ги за разиграване на етнически и националистически карти. Разбира се, не можех да знам, кога ще се родят партии като ДПС или Атака, например. Но разбирах тенденцията, а именно, че чрез акуширането на такива партии, БКП ще получи и своите политически патерици в идващото „ново време“. Затова и исках РДП да си постави още в началото ясната цел за сваляне от власт на комунистическата партия и трайното и дистанциране от властта.

 МОИТЕ ДУМИ НА КРЪГЛАТА МАСА

Kragla masa Elka
Проф. Елка Константинова подписва Политическото споразумение на Кръглата маса

Зад кулисите на Националната кръгла маса вероятно е имало опити за предателство и съглашателство. В пресата вече излязоха разкази за това кои от „нашите” „дисиденти“ са били случайни или чести гости в домовете на Андрей Луканов или Георги Атанасов. Но изразените позиции по време на дискусиите не бяха съглашателски. Самото опозиционно говорене тогава бе много по-искрено и автентично от това, което по-късно не само говореха, но и правеха мнозина “демократи“.

Кръглата маса имаше алтернатива – и това бе масовото протестно действие, силата на гражданския протест.

Такъв протест имаше. Той се раждаше ежедневно, но търсеше мирния път. Паметните бдения със свещи в центъра на столицата носеха и духът на протеста, и желанието “да си отидат с мир”. Но през 1989 година дори самите думи “демокрация” и “свобода” предизвикваха изблик на омраза от страна на близо едномилионната маса от членове на БКП. Нещо повече. Всяко нормално говорене и дори самото обръщение “господин” и “госпожо”,  предизвикваше негодувание в средата на “другарите”. При това „Партията“ държеше в своята примка не само своите членове. Тя бе промила мозъците на милиони българи – главно на по-възрастното поколение, което таеше дълбоко в себе си страх от репресиите срещу техните родители, страх за бъдещето на деца и внуци. Този страх, съчетан с пълен контрол върху средствата за информация, бе толкова силен, че охлаждаше дори и най-горещите „революционни“ глави.

Затова и големият смисъл на Кръглата маса бе във възможността нещата преди да се случат, да бъдат изговорени публично.

Самото демократично слово, новите понятия и представи, откритото говорене за неща, за които доскоро комунистическият режим не даваше и дума да се чуе, с всеки изминат ден поразяваха дълголетната комунистическа пропаганда. Заседанията на Националната кръгла маса се излъчваха директно по Националното радио, а някои от тях и по Националната телевизия. За милиони български граждани това бе първата възможност да чуят едно друго говорене, да усетят различието, да почувствуват слабостта на силните на деня.

KRAGLA MASA NIEНа Кръглата маса чрез словото се раждаше една друга България – на демокрацията и свободата.

Тук словесно се случваше това, което в самото общество не бе се случило. Защото истината е, че голяма част от т.нар. „дисиденти“ по-скоро решаваха главоблъсканиците на марксизма, за да намерят в тях аргументи в подкрепа на “гласността и преустройството” на самата комунистическа партия. Затова и „дисиденството“ за мнозина приключи с критиката им към Тодор Живков и със смяната на част от ръководството на БКП. Хвърляха се и партийни книжки, но с мерак за ръководна роля в новите демократични организации. Днес, когато смяната на ръководството на една партия изглежда напълно нормално и е част от демократичните процедури, е трудно да разберем „геройството” на първите „дисиденти” застанали срещу кликата на Живков в комунистическата партия. Някои от тях бяха недоволни от това, че са били изключени от партията, а други, че са сложени в по-задните редици на „борците” за партийни и държавни благини.

Липсата на антикомунизъм бе това от което страдаше българското дисидентство.

С малки, но достойни за историята на България, изключения. Но личности като Илия Минев бяха изолирани от възможноста активно да влияят върху демократичния процес. А и нямаха много привърженици – причината се наричаше страх. На преден план излязоха дейци, които семейно бяха обвързани с БКП и логично виждаха “своята партия” като поправена, пречистена, основен фактор на демокрацията. Затова и всички, които разбирахме, че  проблема  на България не е просто в комунизма и „системата“, а в ролята на организираната сила БКП за  формирането и поддържането на тази система, бяхме охулвани и обругавани с всички средства, с които разполагаше, разполага и до днес комунистическата пропаганда. В дезинформационен и провокативен план действаха всички структури на Държавна сигурност. За съжаление унищожаването или скриването на архивите, както и прехвърлянето на редица „бивши” сътрудници на ДС на „работа” в новите демократични „служби“, партии, организации и медии, направи невъзможен моралния катарзис на българския преход.

Поведението на някои от лидерите на опозицията на Националната кръгла маса показа, че те са били част от Сценария.

Но това не омаловажава нейното значение. Прави я само по-сложна и драматична като феномен. Какъвто впрочем – противоречив, драматичен и сложен, бе и самият български преход към демокрация.

Любопитно е казаното тогава от „активния борец против фашизма и капитализма“ Груди Атанасов:

„…познавам много от хората, които участвуват в този демократичен съюз (СДС) и трябва да ви кажа, че голяма част от тях са хора, близки на партията, или са комунисти, или са симпатизатори, или могат да бъдат в помощ на нашата политика.”

И несъмнено е прав, защото дори неговата “другарка” по това време е член на Клуба за гласност и преустройство – структурата, която в началото дирижираше до голяма степен политиката на Съюза на демократичните сили и в която членуваха д-р Желю Желев, Петко Симеонов, Димитър Луджев, Блага Димитрова и други.

Сега, когато се връщам към моите думи на този първи открит демократичен форум, в първата дискусия с представителите на управляващата към момента комунистическа партия, мога с чиста съвест да ги повторя. И дори могат да се окажат актуални , което не говори никак добре за “мирния преход” и промяната.

Така например на 12 февруари 1990 г. по време на първото пленарно заседание на Кръглата маса говоря за необходимостта от ликвидиране на комунистическите партийни организации по месторабота като „исторически ненужни“.  На 12 март бе приета “Декларация за ролята и статута на Националната кръгла маса” и “Национално споразумение за гарантиране на мирното развитие на прехода към демократична политическа система”, както и “Споразумение по политическата система”, документи, в чието написване и редактиране участвах. И сега, когато ги препрочитам, виждам колко революционни са те за далечната 1990 година и колко много текстове в тях звучат актуално. Един от тях гласи:

„Политическите партии се ангажират да предотвратяват възможностите държавни органи да злоупотребяват с властта си в полза на една или друга партия”.

Друг:

„необходими са конституционни гаранции срещу прекомерното съсредоточаване и злоупотребата с властта от страна на отделни лица или институции”.

Колко пъти след 1990 година бяхме свидетели и на “злоупотреба с власт” и на опити да се “съсредоточава властта в едно лице или институция”? Че май до ден днешен. Необходимо ли е да изреждам мераклиите за еднолични „командири“ или „началници“, както е днес „модерно“ да се казва през този период. И масовата психоза, че една личност ще ни оправи. Е, оправиха ни, няма що.

В заключителния документ има и текст, който задължава за

публичното огласяване на имущественото състояние и годишните доходи на ръководни дейци във висши органи и държавни и обществени организации, както и на религиозните общности.

Обръщам внимание, че това става не в някоя парламентарна комисия оглавявана от всеотдайната Меглена Кунева, а по времето, когато в Конституцията все още бе записано, че БКП е партия, която ръководи  България.

На Кръглата маса Радикалдемократическата партия се представляваше от проф. Елка Константинова, Михаил Неделчев и пишещият тези редове. Наши бяха и някои оригинални предложения, които постепенно във времето се реализираха. Така Михаил Неделчев предложи тогавашната сграда на градския комитет на БКП на площад “Славейков” да бъде предоставена на Градската софийска библиотека. По-късно това стана факт. И пак той постави въпроса за постепенното ликвидиране на комунистическата символика, която присъства във всички български градове и села. Веднага след него аз конкретизирах:

”Първият въпрос, който искам да поставя е за основния паметник – мавзолея на Георги Димитров.” И предложих: “скорошно решаване на този въпрос и нормалното човешко погребение на Георги Димитров”.

Трябваше да минат осем години, за да се стигне до разчистването на центъра на София от един от най-позорните тоталитарни символи. Позорен, защото няма нищо по-отвратително от това да държиш балсамиран труп в центъра на столицата и да извършваш около него шамански ритуали – поклонения, народни манифестации, смяна на стражата и какви ли още не комунистически дивотии.

Istinata
„Истинското лице на един народ и една нация се определя не от това срещу какво е, а за какво е. Кое е позитивното, строителното, конструктивното начало в живота на народа. Какво искаме от своето време, към какво се стремим, кое е ценното, което ще оставим на идващите след нас“.

На Кръглата маса се опитвах да изговоря това, което мнозина от страх не смееха да произнесат на глас. Разбирах този страх. Това бе страхът за “работата” и “децата”. Това бе страхът насаждан десетилетия. Страх от Партията, от Началника, от Милицията.

Нашата Берлинска стена се наричаше Страх.

Този страх, който виждах в очите на хората тогава, трябваше да бъде победен. Поне аз мислех така. Щяха да минат години и да дойде времето на други “политически дейци”, които разбираха много повече от други неща – как да се уредят в бордове на директори на предприятия, как да щипнат тук и там от държавната собственост, как да променят законите така, че да обслужват едни или други бизнес интереси. Щяха да дойдат лидери, които за пред хората говореха едно, а вършеха точно обратното – днес ще ги познаете и по имотите, и по приятелствата сред “бизнес елита” на България, и чрез взаимното потупване по рамото на “успеха” с “променилите се” дейци на отминалата в историята БКП.

Между тях мен ме няма.

Имах навик, имам го и досега, преди да „взема думата“ да нахвърлям върху белия лист най-важното от това, което бих искал да кажа. Правех го на момента, светкавично. Така съм съхранил и следното:

„Истинското лице на един народ и една нация се определя не от това срещу какво е, а за какво е. Кое е позитивното, строителното, конструктивното начало в живота на народа. Какво искаме от своето време, към какво се стремим, кое е ценното, което ще оставим на идващите след нас“.

Националната кръгла маса постави началото на българския преход към демокрация. Приетите документи очертаха тенденции, които с нищо не се различаваха от сходните процеси в Чехия, Унгария и Полша. Проблемът бе, че всичко казано и написано тогава трябваше да се осъществи на практика, от конкретни хора и политически партии. Но много от политиците, които след това – в парламенти и правителства, участвуваха в реализацията на “прехода”, преследваха единствено своя личен интерес и вероятно не са и чели споразуменията на Кръглата маса. И тъй като финансовите възможности бяха само в ръцете на комунистическата номенклатура, много маскирали се като демократи кариеристично настроени хорица, избраха точно тази номенклатура, сътрудничеството си с нея, за да реализират амбициите си за “оправяне в живота”. Те и техните действия ерозираха в съзнанието на честните хора моралната норма на демокрацията.

Следва

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *