Коледната радост и ние
Красимира-Мария Драгулева-Бойковска
С брат ми Петър сме двама от хилядите. Вярно, татко не почива в незнаен гроб. Не бе ликвидиран тихомълком по тъмно с разбит череп. Костите му не са захвърлени в бомбена яма на Софийските гробища. Не е лежал в затвора, нито в ада на Белене. Просто е бил изселен, когато съм навършила годинка, а на другото лято интернирали и нас с мама и батко. Приела съм го кротичко и сладко съм заспала, докато осемгодишният ми брат цяла нощ плакал, мятал се и яростно протестирал – защо трябва да напусне хубавото Софийско училище, другарчетата си и учителя Стоянов.
После седем години. Арбанаси, Копривщица, Пирдоп.
Ранен детски спомен от Коледа нямам. Май не съм чувала тази дума. Все пак от репресираното детство е останало вълшебството на елха до тавана в стаята под наем в Пирдоп, и златна топка на елхата, и дивно ангелче от памук, с крилца и красиво личице от гланцирана хартия. Подарък от Варна, от нашата леля Здравка.
Изведнъж чудото се разлюлява, огромната елха полита и … споменът е дотук. Детската памет отказала да регистрира сгромолясването, счупените топки, вика на мама, ужаса на детето пред разбитото вълшебство. Но паметта отказала и друго нещо – да пренесе през годините спомен за радост, за трепет, който всяко дете изпитва на Коледа. Изживяли ли сме го някога ние, репресираните деца на България? Празнували ли сме Коледа, докато хазяите, роднини на партизани от „легендарни” отряди, дебнели от съседната стая какво вършат изселените врагове на народа.
За новата 1953 година
в Пирдоп батко получи от дядо Мраз хармоника. На другия ден бе нашето тържество в забавачницата и същият дядо Мраз поднесе същата хармоничка на мене. Спрях замирането на сърцето и се завтекох при мама с цялата радост, която може да симулира шестгодишното дете … В мамините очи имаше обич и тъга: толкова радост можеше да си разреши да даде на своите деца изселеното семейство, издържащо се от нейната учителска заплата и принудено да плаща наем за две стаи в неизмазаната едноетажна къща в Пирдоп, сред разкопаната градина с голи черни фиданки, докато за големия, светъл апартамент в София баба ни водеше люти битки с офицер от МВР, който искаше да си го присвои „в името на народа”.
Паметта на репресираното дете скъпернически процежда и друг новогодишен спомен девет месеца след смъртта на татко, починал от тревоги половин година след връщането на софийското жителство, защото квартирантите – служители в МВР и ДС – заплашвали с лагер неговия син. Пак наближава Нова година. Деветгодишна съм в 125-то училище в София. Красивата ни и добра учителка, другарката Маргарита Хаджиева, пресреща в коридора прокрадващи се родители с пакети, а децата в клас шушукат за подаръци и за дядо Мраз, но мама е все още съкрушена от внезапната смърт на татко, че не е на себе си – посърнала и тъжна. Мога ли сега да я занимавам с детската си жажда и мечти? А от витрината на книжарницата на ул „Граф Игнатиев” ме гледа и ме мами дивна книжка с дебели корици – „Игла самошийка” / неотдавна я намерих в антикварната, разбрах, че е от Мария Грубешлиева и като я прочетох, тя пак ме омагьоса, както преди 50 години./ Ден след ден отивах да й се любувам и нищо на света не желаех повече, отколкото тази книжка. От къде съм взела парите, не помня. Навярно съм спестила всички закуски. Нито помня как съм влязла и излязла от книжарницата, без дори да разгърна книжката. Още същия ден подадох на обичната ни учителка Маргарита Хаджиева пакетчето, увито в поизмачкана бакалска хартия, каквато намерих, и с тон на възрастен човек й обясних, че мама и маминка са много заети, не могат да дойдат, но й изпращат „това нещо”. Тя кимна с разбиране. Чак когато дядо Мраз и мен ме дари, чак тогава разтворих книжката и нямах насита да я чета и препрочитам, а мама сигурно е била трогната, че училището е зарадвало нейното сираче …
След години се освободихме от едните квартиранти и вече празнувахме Коледа. Пуйката със зеле, която мама – Бог да я прости! – печеше за братовчедките си и за нас децата, остана легенда в рода. За Нова година и Коледа вече пристигаше истинска вълшебница – моята леля Здравка от Варна. Даваше ми пари и аз пълнех голямата й чанта, ушита от старинна Малко-Търновска тъкана престилка – пълнех чантата с изящни, крехки стъклени играчки за елха: чайниче, пееща зелена камбанка, топки, буренца, джуджета. Вече имах истинска елха, украсена със запалени свещички. Вълшебството ме завладяваше … Но само на Нова година. За Коледа, 7 януари, тъгата пак изпълзяваше от глъбините на завинаги репресираната детска душа.
След смъртта на мама дойдоха двете ми дъщери. Свекър ми и свекърва ми – Бог да ги прости! – свято тачеха традициите и децата ми празнуваха в забавачката и в училище с дядо Мраз, а у Мути и Деди неизменно пред вратата се появяваха двата чувала с подаръци от дядо Коледа. И всичко бе както му е редът – богата постна трапеза, каденето с тамян, запалената свещ в питата. Дано светлата Рождественска радост трайно да е влязла поне в техните сърца! Майката в мене беше задоволена, но някогашното дете не можеше да се освободи от тъгата. И как да почуствам истинска радост, когато неизменно работех преди Бъдни вечер. Няколко поредни учебни години моите курсисти от Института за чуждестранни студенти прибягваха до Слатинското пазарче да купят елха, та Учителката им да зарадва децата си, като се прибере след часовете.
Незабравима ще остане Коледата на 1991-ва година.
За първи път официален празник. За първи път България бе частица от цивилизования свят и заедно с него свободно празнуваше Рождество Христово. На площад Демокрация – на Бъдни вечер по време на тържествената Рождественска служба и Коледната песен на Богдана Карадочева, хората с глас ридаеха, почувствували се за пръв път свободни.
Рождество Христово вече отдавна е официален празник и хората бързо забравиха, че до преди години не смееха да отидат на църква и все се пазеха от разни очи и уши … А ние, пожертвуваните и потомците на жертвите, продължавахме да чакаме Рождествената радост, която царяла преди 1944. Дори и онези, които като папагали повтарят, че тогава били бедни сиромаси, дори и те не отричат, че радостта греела над скромните им трапези.
Най-тъжна бе Коледата на 1994-та година.
Държахме свободата в ръцете си, но небрежно я захвърлихме, затова само след една година бяхме пак там, от където тръгнахме преди девет години. Тогава репресираното ни детство отново вдигна очи към репресираното ни настояще. Всъщност, нима след девети не беше репресиран целия български народ?
„Репресиран”. Звучи неутрално, официално. Удобна и нищо незначеща чуждица. Но не е така с равнозначенията й в българския език: „спирам, задържам, премълчавам, ограничавам, потушавам, подтискам, потъпквам, смазвам”.
Спирането на развитието: повечето от синовете и дъщерите на убитите след девети септември останаха без висше образование. Комунистическият режим спря развитието на науката и през 50 години тя не достигна постиженията до 1944. Комунизмът спря развитието на икономиката: по благоденствие и производителност на труда 1939 година остава недостижима. Премълчаване: на истината за историята, литературата и постиженията от миналото. Потушаване: на всеки порив за свобода, за свободна изява на индивидуалността и таланта. Подтискани. Потъпквани. Смазвани. Това бяха нашите родители. Това сме и ние стотици хиляди чеда на България. Подтискани, потъпквани и смазвани, защото повечето отказахме да продадем човешкото си достойнство. Не станахме партийци, не станахме доносници. Но и не постигнахме мечтите си. Мнозинството сме блестящи професионалисти, но само учениците ни и нашата съвест ни носят признание. Нямаме изградено име, нито бляскава кариера. Късната есен на 1989 ни подари еуфорията на свободата. Останахме скромно встрани, но неизменно изпълнявахме дълга си. Тези от нас, които с жар се хвърлиха да създават Подкрепа и СДС, бяха хитро и недвусмислено изтласкани встрани от лидери, захвърлили червените партийни книжки преди месец-два. Който от нас остана неподкупен и с несломима воля за борба против комунизма, той бе уволняван, окалван, съдебно преследван и хулен от кюлотената преса, обявяван за екстремист и неумеещ да работи с хората, дори луд. А когато загуби здравето си в борбата, кой днес си спомня името му? Или загуби живота си. Като Богдан Морфов, Бог да го прости!
Пак наближава Рождество Христово. Отново звучи „Тиха нощ, свята нощ”. Пеят камбанки и греят елхи. Само една година ни дели от новия век. А защо пак сме притихнали в дълбока тъга – като изселените ни родители някога? Нали уж сринахме комунизма? А толкова излъгани надежди, огорчение, изгубени илюзии, рухнали кумири … Продължаваме да копнеем за истинската радост на Рождеството, такава, каквато са я изпитвали поколенията преди настъплението на социализма. Но дори тъгата задължава да се борим, ще кажат мнозина. Да се борим с кого, срещу кого? С пламъчето на свещиците лумва и пламъчето на надеждата, че радостта ще дойде, когато от социализма и помен не остане, защото Коледната радост, дълбокият прочувствен екстаз, спохожда само свободните хора. Накрая Божествената светлина на Рождествената радост ще осени и нашите сърца – когато най-сетне станем Свободен Народ.
Но какво значи „свободен”? „Равенство, Братство, Свобода” – кухи лозунги изковани в ложите на най-върлите врагове на християнството. Два века вече дрънчат като празни тенекета и хипнотизират хората да вярват, че това е камбанен звън.
А камбанен звън има. Един български писател по Вазовски се терзае за душите на своя народ – достойният Димитър Коруджиев. Стига борби, стига революции. Свободният народ е Христовият народ, казва той. И още: „Промяната в нашия живот е следствие от промяната у хората, а не обратното. Ако всички станат християни, това ще промени света. Защото Христовите народи, ако те се появят, ще променят духа на целия живот … Но Първата Христова нация все пак ще бъде спасителният пример за човечеството … Просто не си спомняме, че свободата дарена от Христос бе много по-скъпоценна, по-голяма от придобитата с обществена промяна. Едната свобода е вътрешна, другата е външна. Той ни показа моста – спасението на душата. Път истински, а не измисленото социално равенство, път радостен. По него богатият и бедният, философът и необразованият вървят под една и съща светлина. Във вярата си вие сте свободни. Неуязвими сте във връзката си с Бога. Кой може да пороби безсмъртната душа? Кой ще я купи, ако сте я обрекли на добродетелта? Как оцеляхме толкова години без Христовата опора? Тъй стана, защото съвестта, искрата Божия, не може да погасне. Какво голямо поражение за Антихриста.”
Единствената свобода е Християнската свобода,
категорично заявява българският писател Димитър Коруджиев.
И когато в милиони сърца лумне пламъчето на вярата, Рождествената Радост най-сетне ще ни осени, както е греела за предците ни, онези набожни, светли, просветени някогашни българи. Всичко е толкова просто, чисто, истинско – но вътре в храма. На службата на Рождество Христово. Там струи светлина. И най-сетне в сърцата ни засиява тихата и светла Рождествена радост. Най-сетне сме свободни – и честити. Преживяваме най-хубавото – ражда се Спасителят. Благодат. Блаженство. Светла радост. Камбаните бият.
Честито Рождество Христово!
София, Коледа – 1994-95-96г.
Арбанаси, Коледа 1997-98г.
София, Рождество Христово 2015г.
С отегчение прочетох въведението на тази статия,както и по средата на текста,но развръзката и епилога -(за Христовото Рождество и Вярата в Христа ) много ме впечатли! За което мога да кажа само едно: Благодаря!
Единствената свобода е Християнската свобода. А който има такава свобода-той е свободен от угризенията на съвестта,душата му став спокойна,получавайки лек срещу греховете. Господ Бог и Спасител Иисус Христос е нашият мил Спасител,Който ни избавя от греха и от ада.
„Но Първата Христова нация все пак ще бъде спасителният пример за човечеството ..“-„голям“,няма що “ пример за човечеството“ е днешната слаба,бедна ,проевропейски ориентирана,с големи финансови задължения,а да не говорим и в духовно отношение(икуменически настроена) Гърция(ако авторката гръкофилка иска да каже това). Гръцката Православна църква е икуменическа настроена,самият Константинополски патриарх го доказва-той искаше обединение на Православните християни с еретиците. Такъв продажник се изложи,като направи този гнусен лъжесъбор в Крит. Единствените православни страни ,които отказаха са : БЪЛГАРИЯ,ГРУЗИЯ,РУСИЯ (РУСИЯ Е СУПЕР СИЛА В ДУХОВНО ОТНОШЕНИЕ).
Днес Гърция НЕ може и гък да каже,та камо ли тя да определя правилата. Византия по онова време е била във силите и славата си,но днес,нейната недостойна „наследничка“ Гърция(кой пък казва,че Гърция е само Византия-Византия е многонародна империя) е просто една малка шепа пръст…. Най-Силната,Най-Голямата Страна( по територия,военна мощ,развитие, и най-вече и най-важното в ДУХОВНО И КУЛТУРНО ОТНОШЕНИЕ) Е ПРАВОСЛАВНА РУСИЯ. Така,че гърците не са това ,което са били.