КОМЕДИЯТА „10 НОЕМВРИ”

Александър Йорданов 

Picture710 ноември 1989 г. е част от историята на БКП.

По онова време т.нар. пленуми на Политбюро и ЦК на БКП така бяха втръснали на народа, че нямаше нормален човек, който да се интересува от тях. Само медиите ги превъзнасяха. И правеха от тях пропаганда.  Всъщност след идването на Михаил Горбачов на върха на КПСС в СССР и началото на т.нар. „перестройка”,  стана ясно, че дните на Живков са преброени. Въпросът бе дали народът ще пресметне правилно и дните, които остават на БКП като партия да управлява. Но колко Живков и партията му още изкарат на власт не зависеше от пленумите им, а от това, доколко в българския народ съществуваше воля и сили за промяна.

Picture11А 1989 година погледна към демокрацията още през януари.

Тогава органите на реда задържаха Илия Минев, Григор Симов, Димитър Томов, Благой Топузлиев и поета Петър Манолов. Но най-неочаквано информацията за това задържане се появи в официозите „Работническо дело” и „Отечествен фронт”. Обикновено ДС и МВР вършеха такива задържния тайно. В медиите започна яростна кампания срещу Петър Манолов.  Дори бездарният писател Славе Македонски злобно предвеща „трева на забравата” за всеки, който надигне глава срещу режима.  На 13 януари се появи Указ 56 за стопанската дейност, за който сам Тukaz_56одор Живков по-късно щеше да каже: ”Аз измислих този маньовър”. Този Указ постави началото на пладнешкото разграбване на държавната собственост от комунистическата стопанска номенклатура. Това бе генералната репетиция за „истинската приватизация“.

Picture10На 18 януари по време на официалната си визита в България френският президент Франсоа Митеран беседва с 12 български интелектуалци. Това също бе огласено и говореше ясно, че „перестройка будет”.  На 8 феврури бе създадена Picture15КТ„Подкрепа”. През пролетта и лятото неформалните сдружения вече никнеха като гъби. Пишеха се протестни писма, организираха се петиции, вървеше самиздата. Дисиденти говореха по свободна Европа и същевременно общуваха с най-висшия елит на БКП. Съветски възпитаници подкрепяха новата линия на гласност и преустройство. А това бяха ясни сигнали, че промяната чука на вратата на България.

Picture17Спомням  си, че в началото на 1989 г. група научни работници от Института за литература и писатели написахме и подписахме остро протестно писмо срещу  действията на властите, което завършваше със заклинанието за „неунижощимите криле на промяната”.  В тези условия властта сглупи и предприе  масови репресии срещу българските мюсюлмани.  Тогава Константин Тренчев, Христофор Събев, Антон Запрянов, Хасан Бялков, Тодор Гагалов протестираха открито и бяха зад
ържани.  Но протестираха и писатели, университетски  преподаватели, учени. Срещу Picture21„възродителния процес” протестираха достойните умове на България, независимо от организираната от властите кампания чрез техните партийни структури по месторабота с цел да бъде подкрепена политиката на партията по „възродителния процес”.

Picture23По същото време в Прага и Будапеща имаше масови демонстрации  През юни в Полша „Солидарност”спечели разгромна победа на парламентарните избори. През юни в Пекин с комунистите с танкове смазаха студентския протест. През август бе отворена „символично” границата между Австрия и Унгария. Гражданите на балтийските страни „жива Picture33верига” между своите държави  и така протестираха срещу съветската окупация. В началото на септември хиляди източногерманци преминаха във ФРГ през Австрия и Унгария. Лидерът на ГДР Ерих Хонекер подаде оставка. На 20 октоври в София в кино „Д-р Петър Берон” се проведе първото публично събрание на нзависимото дружество „Екогласност”. На 26 октомври активисти на „Екогласност” бяха бити и прогонени със сила от градината пред Военния клуб.  Но пък Южният парк се превърна в място, където все по-често
Picture25започнаха да се събират противниците на режима. На 3 ноемPicture35ври за първи пък София бе разтресена от възгласите: „Свобода” и „Демокрация”. Това стана по време на масовото шествие за внасяне на протестна петиция в Народното събрание. На 9 ноември източногерманците започнаха да преминават масово Берлинската стена,която ги разделяше от свободния свят.  Светът на комунизма се разпадаше. Време бе и нашите комунисти да хванат последния влак. И изиграха комедията „10 ноември”.  Изиграха я след като Тодор Живков вече бе произнесъл знаменателната фраза, че

„социализмът е едно недоносче” и че „може да решава само този, който има пари”. 

Това бе върхът на техния цинизъм. Защото заради „недоносчето” им българският народ бе лишен половин век от свобода и нормално развитие. От елементарни човешки права. Защото заради налудничавата им идея, че строят комунизъм, където парите щели да бъдат излишни, милиони българи изкараха живота си в мизерия. За да им кажат „баш строителите на комунизма”, че в когото са парите, в него е силата, властта, „решенията“. Това бе наистина върхът на арогантността и безочието. Това бе историческо нахалство.

Picture37Затова именно свалянето на Живков на 10 ноември, на хона на всичко, което ставаше в Европа, бе театър, комедия, сценка, която да се хареса на народа. Какво ти сваляне? Та нали му бе изказана „благодарност”?   А и той сам вече бе подал оставката си. Но въпреки това гледаше  като препариран своите „другари”.  За да бъде по-автентичен спектакълът. На проведения седмица по-късно –на 18 ноември, първи демократичен митинг имаше лозунги в подкрепа на „новия курс на партията”. Picture36Единствено писателят Георги Мишев намекна в словото си за комедията, с думите на „благодарност”,  за „хирурзите, че всичко мина сполучливо, без драматични последици….” .

10 ноември бе опит на БКП да оцелее във вихъра на промяната.

Тя и вярната й Държавна сигурност преследваха две задачи. Първата, да овладеят политически процеса на промяната. Това означаваше да контролират случващото се в средите на опозицията, да проблематизират битието на онези нейни дейци, които не бяха сътрудници на ДС, не бяха членове на БКП. И да дават видимо и невидимо рамо на „разумните сили”, както се изразяваше Андрей Луканов при който някои дисиденти ходеха като на изповед. Втората цел бе партията да запази контрола върху икономиката на страната чрез своята стопанска номенклатура, да източи финансите и разграби предприятията и земеделските стопанства, да „приватизира” външнотърговските дружества и да трансформира политическато си власт в икономическа, а чрез нея в бъдеще да управлява и обществените процеси в страната.

Този сценарий успя.

Той премина през договореността за „мирен преход” на националната кръгла маса през януари-март 1990 г. през фалшифицираните избори за Велико народно събрание, през изкуствено създадената криза или т.нар. „гладна Луканова зима“, за да се убеди народът колко „лошо нещо е демокрацията”, премина през приемането на нова конституция, която и до днес създава проблеми пред функционирането на демократичната държава. За съжаление на много от първите „дисиденти” дисидентството им свърши с комедията на 10 ноември, със свалянето на Живков. И те приеха, че демокрацията е вече станала. А и много от тях след това отлично се вписаха в различни политически и бизнес проекти на „обновената” и вече „социалистическа” партия или „българската левица”.  Започна процесът на „побългаряване на прехода”. И когато дойде неговият край и постигнахме голямата цел –членството в Европейския съюз, огромната част от хората разбраха, че през този преход собствеността на българската държава е преминала успешно в ръцете на номенклатурата на бившата БКП, на нейните наследници. И тук има място да се говори и за успехи по пътя към демокрация, но и за историческа вина на т.нар. „демократична общност”, която допусна функционерите на тоталитарната партия и на нейната охранка – Държавна сигурност, да станат новите стари чорбаджии на страната.

Единственото, което днешните политици трябва да извлекат като поука от прехода е, че

няма и не може да има европейски граждани без европейски доходи.

Преходът им напомня също така, че в обществото продължават да функционират старите връзки и зависимости от времето на комунизма. И именно те, а не демократичните правила и ценности, не знанията и уменията, са определящи и днес за успеха в живота, в бизнеса, в професията, в политиката. А ниските доходи направо смазват волята на гражданите за съпротива.  В България отново има страх. Страх да не си загубиш работното място и мизерната заплата, ако критикуваш „началството”. Страх, ако се окаже, че не си от партията на „шефа”. Затова и много достойни българи напуснаха страната и избраха нелекия живот на имигранти, но в държави, където владее силата на правото, а не правото на силата, където има правила и ценности, а не „наши хора” и удобен за манипулиране „материал”.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *