БЕНЗИНОВИ РАЗМИСЛИ
Александър Йорданов
През есента на 1990 г. БСП се постара да унищожи всичко, каквото можеше все още да се унищожи в България. Ако бяхме държава в пустиня вероятно червените щяха да унищожат и пясъка под краката ни. Но извадихме късмет, че не сме в пустиня. Затова и през лятото и есента на 1990 г. те направха това, което най-добре умееха – изпразниха магазините и спряха бензиновото кранче. Логиката им бе „желязна“: за какво са им на българите автомобили, здравословно е само пешеходството.
Младите днес биха попитали: защо?
Защото стопанската номенклатура на БСП искаше бързо да се трансформира в капиталистическа номенклатура, да направи за кратко време големи пари, но това социалистите не можеха открито да кажат на своя ляв електорат, който бе учил десетилетия наред против капитализма. И се бе „борил“ против него. Изборите за Седмо Велико народно събрание бяха спечелени свлед тотални машинации и фалшификации от БСП. Либерализацията на цените на стоките бе възможност България в България да се създаде свободен пазар. Но БСП и премиерът Андрей Луканов не можеха да рискуват върху тях да се излезе недоволството от новите високи цени, както и неизбежната инфлация да се стовари върху неговата „любима партия“. Трябваха им лица и партии политически патерици, които да свършат „мръсната капиталистическа работа“ и с които да разделят отговорността за икономическата катастрофа на страната. Сигнали, че могат да изиграят тази роля даваха самонаричащите се „реформатори“ от коалицията СДС. Случайно или не, мнозина от тях бяха забравили, че хората, които гласуваха за нас, искаха да отстраним комунистите от власт, а не заедно с тях да правим „реформи“. Те искаха наказание за комунистическите престъпления. Луканов произнесе показателна реч пред стопанската номенклатура на червената партия във Варна, в която определи тези лица и среди в СДС, които бяха склонни на колаборационизъм с БСП в името на „реформите“, като „разумни сили“. Думите му бяха:
„Трява да работим за един съюз на разумните сили – СРС“.
Гражданите настояваха за оставката на правителството. Бяха антикомунистически настроени. В парламента водехме безмислени спорове върху очевидното – катастрофата на комунистическата система. Оттогава са и моите думи за „залпа на Аврора, който още трещи във вашите глави“ или парафразата на Вапцаров: „Когато няма олио и хляба е от мъката по-чер, един е лозунгът: Терорът долу! И никога със СССР!“. Това последното, така разгневи другарите, че те искаха да ме линчуват. Една снимка е съхранила този епизод, в който цялата парламентарна група на БСП е тръгнала да ме сваля от трибуната, сипейки гневни закани. срещу мен, но и „нашите“ бяха дошли на помощ! На другия ден във в. „Отечествен фронт“ се появи показателната статия: „Срамни приказки!“, в която се твърдеше, че „докато светът не си представя бъдещето без СССР“ депутатът от СДС Йорданов призовава:“Никога със СССР“. Не се мина много време и СССР престана да съществува като държава, което само потвърди моята далновидност. Но още чакам комунистите да ми благодарят. че съм ги светнал за бъдещето.
Гражданите висяха с часове и дни по опашки за насъщния,
за къшей хляб и бурканче кисело мляко, даваха „дежурства“ до своите автомобили, за да ги придвижват с бутане в километричните опашки към заветната бензиностанция с надеждата, че поне днес, ще „пуснат“ бензин. Затова пък спекулантите се вихреха и правеха пачки.
Изходът от тази ситуация бе очевиден. Разпускане на 7-то ВНС и нови избори. Настроенията в страната срещу БСП бяха стигнали най-високата си точка. Социологическите данни показваха, че при едни нови избори СДС ще спечели с близо 60% и ще може да състави самостоятелно мнозинство. А това означаваше, че демокрацията ще проходи изправена, а не прегърбена и накуцвайки. Но това не се случи.
Случи се Сценарият
Това бе Сценарият на БСП, а вероятно и на задкулисието на ДС. Той предвиждаше размиване на отговорността и замитане на следите за извършените стопански престъпления на комунистическата номенклатура. Тогавашното ръководство на СДС за съжаление „влезе“ в този сценарий като каза „ДА“ за съставянето на коалиционно правителство, което и за да бъде успокоено общественото мнение, бе наречено „правителство на националното спасение“. Така синята опозиция сви знамената и реши да помогне на БСП да излезе от политическия трап. Оправданието бе: реформа! Според сценаристите след „шока“ от катастрофата на комунизма, хората трябваше да преживеят друг „шок“, за да забравят бързо първия. Така „шоковата терапия“ бе записана на сметката на „демократичните сили“. И докато ние се облъщавахме, че правим исторически „реформи“, в страната пропагандата на БСП внушаваше, че „СДС вдигна цените“, „демократите са виновни“, „при комунизма имаше всичко и евтино, но откакто дойдоха тия „фашисти“ от СДС хлябът стана 20 лева“. По-късно тази ария лъжата продължи и с: „СДС унищожи селското стопанство“, „СДС ликвидира българската промишленост“; „Демократите прогониха децата ви в чужбина“ и т.н., и т.н. И постепенно победният рейтинг започна да се стопява.
Станах свидетел на заключителната част от разговорите за съставянето на правителството на „спасението“.
Казвам заключителни, защото още докато премиер бе Андрей Луканов, в специално приготвен кабинет на втория етаж на Министерския съвет вече е работил бъдещия премиер Димитър Попов. Пиша „свидетел“, защото в кабинета на председателя на ВНС акад.Николай Тодоров, където се проведе срещата на ръководствата на парламентарните групи на БСП и СДС, имена не се обсъждаха, а просто се съобщаваха. „Консенсусът“ явно бе постигнат извън стените на парламента преди това. Макар и определен от Радикалдемократическата партия за участник в тези разговори, аз ги напуснах още в началото, а в.“Демокрация“ е запазила следните мои думи от момент: „Напуснах разговорите, защото не вярвах, че крайният резултат ще има онзи демократичен смисъл, който вероятно очаква страната…. Освен това в споразумението се говори за отговорност, но не и за вина на БСП за катастрофалното състояние на страната“(бр.274).
Ставаше дума за Споразумението, с което се легитимира и мотивира създаването на коалиционното правителство на БСП и СДС с премиер Димитър Попов. Ние станахме част от Сценария. И още на 9 януари 1991 г. в. „Дума“ подхвана арията на клеветата: „Правителството на Попов обмисля по-солени цени от бившия кабинет на Луканов“. Тогава се създаде от сценаристите и фразата, която и до днес е крилата и много хора я използват без да се замислят: „Всички са маскари“. Какво значение имаше, че за едните се знаеше от близо половин век, а за другите… Другите трябваше да изпълнят с ново съдържание народната поговорка:
„С каквито се събереш, такъв ставаш“.
Официално СДС заяви, чрез председателя си Филип Димитров, че „поема отговорността за управлението на страната“. Малко по-късно обаче и в резултат на масови протестни писма, „Демокрация“ написа: „Нека всеки сам да определи, какво е това правителство“, а Димитров поясни: „Аз самият не знам какво е това правителство“. Но правителството си беше факт. И докато в СДС темата за „реформите“ се премяташе като горещ картоф, граждани от цялата страна ни сигнализираха за огромни стопански престъпления, за източване на банки, за кражби на селскостопанска техника и още куп безобразия на стопанската номенклатура на БСП. Така зад „реформата“ комунистите си изпираха биографиите, подреждаха си кадрите, подготвяха се за славното време на приватизацията. Заключителният разговор за съставянето на новото правителство се състоя в присъствието на председателя на парламента акад. Николай Тодоров. Александър Лилов, Чавдар Кюранов, Петко Симеонов, Димитър Луджев, които правеха правеха „последна проверка“ на имената. И правителството на „спасението“ бе готово. Каквото и да му предлагаха Попов го приемаше. Нещо като Пламен Орешарски в по-ново време.
Димитър Попов бе съдия от 1972 г. в Софийския градски съд. Монтиран бе от БСП за секретар на Централната избирателна комисия, която трябваше да проведе изборите за ВНС. И така ги проведе, че прикри огромните фалшификации осъществени от червените майстори на лъжата. Затова и избирането му за премиер бе фалшиво спасение. Изпълнение на чужда партитура. То, заедно с приетата през юли 1991 г. Конституция, направиха така, че несправедливостта стартира на висока скорост още в началото на българския преход към демокрация и пазарно стопанство. Въпросът за комунистическите престъпления остана за историците. Когато на 25 януари 1991 г., от трибуната на парламента предложих да се създаде анкетна комисия, която да разследва дейността на правителството на Андрей Луканов, довело страната до икономически банкрут и предложението ми бе отхвърлено, стана пределно ясно, че няма никакво „реформаторско мнозинство“, че значката „реформатори“, с която се закичиха доста „велики“ народни представители, е само прах в очите на хората. И не само, че нямаше анкетна комисия, но самият Луканов бе издигнат за Председател на комисията по външна политика.
Създаде се правителството на „националното спасение“.
В него от страна на СДС влязоха Иван Костов, Димитър Луджев и Иван Пушкаров. Последва либерализацията, но и високата инфлация. Укритите от комунистическата стопанска номенклатури насъщни за населението стоки се появиха на пазара. Но с цени, които ошашавиха българина. Тогава Попов посъветва: „За Бога, братя, не купувайте“.
Задавах си въпрос: как така управлявалата до вчера БКП/БСП и нейната охрана Държавна сигурност ще предоставят точно на нас, техните „противници“, най-важните управленски ресори – финансите (Иван Костов), икономиката (Иван Пушкаров) и дори вицепремиер за силовите министерства – Димитър Луджев. Та нали те щяха да им видим „тайните“, кражбите, далаверите и всичко, за което тръбяхме по предизборни и следизборни митинги? Какво бе това специално „доверие“ към тримата? И тази „сигурност“ в „разумните“ реформаторски сили, че няма да направят нещо, което да бъде извън червения контрол? Забелязъл съм, че този въпрос и до днес деликатно се избягва. Все едно не съществува. А той е важен. Не мисля, че комунистите са такива наивници, че да дават в ръцете на своите „най-върли противници“ истината за имането на държавата. По-скоро е обратното: имали са доверие, че от това знание нищо лошо тях няма да ги сполети. Така и стана. Не само лошото не ги сполетя, но и богатството при тях отлетя.
А когато дойдоха все пак парламентарните избори, благодарение и на натиска вследствие на протестната гладна стачка на 39 народни представители от СДС, които първи предупредиха за капаните в новата конституция, високият син рейтинг вече го нямаше. Бяхме имали министри, хляб и мляко на свободни цени, но…рейтинг почти вече нямахме. През октомври 1991 г. СДС спечели изборите само с 1% пред БСП. И нямаше самостоятелно парламентарно мнозинство. Трябваше да разчита на ДПС, за да управлява. Това бе резултатът от правителството на Димитър Попов и от разцеплението на синята коалиция, когато се образуваха политическите ментета СДС-център и СДС-либерали, отнели от изборната ни победа около 6 %, но не успели да влязат в парламента. След което те превърнаха в оснтовен свой враг правителството на Филип Димитров. Но това е друга история. А поуката от тази е, че никога не трябва да се прави ортаклък с БСП. При никакви обстоятелства, в никаква ситуация. Не трябва под никаква форма да се демонстрира „национално съгласие“ с БСП, да се помага на тази партия да дойде на власт. Научихме ли за 25 години този урок? Не. Не го научихме. И затова ще има и в бъдеще да патим. Запомнете ми думата.
