Не медалът ще помогне на Цвети!

Александър Йорданов.

Изтръпнах, когато прочетох във Фейсбук написаното от Илияна Раева:

„този медал ще остане най-скъпият в кариерата на един ВЕЛИК отбор, с който трябва да се гордее България – медал, който ни беше толкова нужен, за да победи смъртта!…Той е събрал цялата сила на вселената, която ни беше необходима, за да преминем през Ада, в който попаднахме!”

Силни, високопарни думи. И разчувстващ завършек:

„Ще бъдем с теб, както сме били винаги!”

Но, явно не сте били „винаги” щом се случи тази трагедия, бих искал да кажа на уважаемата Илияна Раева. И реших да и го кажа, макар че обикновено в такива случаи „умните” политици си затрайват докато не се изясни ситуцията. Защото току виж сбъркали и сетне „електоратът”….. Не съм отдавна в политиката и мисля, че за мен не важат политическите съображения. Нещастието не е нещо, което не може да се избегне.

Грехота е спортът да се поставя между живота и смъртта.

Той е игра. А да играеш, когато твой близък човек е на границата между живота и смъртта, е поне за мен необяснимо. Затова си мисля, че не медали и не игра бяха и са нужни на Цвети, а разбиране, доброта, човешка близост. И тя трябваше да ги почувства преди, а не след трагедията. Това разбиране и близост е трябвало да й дадат тези, които най-добре я познават, които са всеки ден с нея. Да усетят от какво страда, от какво се измъчва. Сега вече е късно. И най-нелеп изглежда, след това, което се случи, Негово Величество Медалът! И ще бъде забравен, както се забравят всякакви подобни „бронзови успехи“. Но ще остане завинаги горчивото чувство за несъпричастност, което за съжаление вече не може да се заличи.

Някога големият български и световен поет Пенчо Славейков бе написал, че

животът е цел и към цел е път. Но и бе посочил, че най-важни са не целта или пътя към нея, а човека.

Само в него, в човека, целта и пътят намират смисъл. С други думи: нито играта в Израел, нито стоенето пред „Пирогов”, са спасителните „жестове” на съпричастност или „победа над смъртта”.  Няма как човешкото съчувствие да се измери с „игра”, с високопрофесионални артистични и спортни изпълнения. А и в живота няма „ако”.  Затова нека не прекаляваме с радостта от медалите.  Не знам как да го кажа по-ясно: важен е човекът, а не играта, човекът, а не резултатът – спортен, политически, финансов или дявол знае какъв. Човекът е важен. И когато някои сега задават от упор въпроса, с какво биха помогнали на Цвети сътборничките й, ако вместо да изиграят бронзовото си съчетание, си бяха останали в София, аз нямам отговор. Може би с това, че за нея са готови да се откажат от най-любимото си – от играта, спорта, успехът, медалът. А не, че заради нея гонят това, което и без тази трагедия са свикнали да гонят – успехът. Защото ТЯ – приятелката, човекът, им е по-скъпа.  Наистина изтръпнах, когато прочетох клетвените думи на Илияна Раева за „медала”:

„Бог ни го даде и ни награди, показа ни, че сме избрали жестокия, но верен път, защото знаеше, че го направихме за теб!” 

Идеята, че Бог помага чрез „бронзов медал“ не я разбирам. Идеята, че играта е и форма на молба към Бога, също не я разбирам. Идеята, че на спорта трябва да се гледа като на „жесток път” също не разбирам. Не разбирам човекът като „колелце и винтче“ в машината на „успеха“. Мисля за него като за ценност дори и без „успех“. Но явно мислим различно. От друго време съм, други книги съм чел.

Много думи се изприказваха и за „силната воля”.  Но човешкото не е  само „силна воля”.

Човек е прекрасен и когато е слаб, безпомощен и объркан, когато се колебае и не знае по кой път да поеме. 

Толкова ли не е могло, когато се е знаело за „проблемите”  на Цветелина, за нейните колебания, съмнения, страхове, чувствителност, ранимост, да се намери верният път към нея. И не е въпрос само до професионални психолози.  Всеки човек би трябвало да може да усети, когато човекът до него страда. Чета сега как някои се питат: имало ли е самолетен билет за Цветелина, кога е бил купен, кога е бил анулиран. Кога тя разбира, че няма да участва. Кога се отказва да участва. Сега чета, че се била отказала в „последния момент”. Пожелала била „прощално” успех! Сама ли е преценила, че вече „не може” или „не иска”. Или някой и е помогнал така да прецени. Не знам. Но хората си ги задават тези въпроси. Затова и си мисля, че въпреки всичко, ако тя бе летяла заедно с отбора, дори и да не играе на това първенство, от трибуните да го гледа, ако не бе оставена самичка, със самотната мисъл за края на кариерата и покойната си майка, може би нямаше да се случи страшното.

Защото да посегнеш сам на живота си е изключително тежък избор.

В него разчитам огромна безпомощност, която близките до нея е трябвало да разберат много, много по-рано.  И в тези мои думи не влагам „обвинение”, а надежда за живот. Знам възражението: сега Цвети няма нужда от „мнения”! Но след такава трагедия не е нормално да бъдем безразлични. Защото много често безразличието е това, което убива.  Впрочем така, в безразличието на времето, хукнало да гони своите „социалистически успехи”, си отиде някога талантливата българска поетеса Петя Дубарова. Дано никога  повече не бъдем безразлични!  И дано наистина Господ помогне! Защото ние, хората, не успяхме!

Статията е написана за в. „Седем дни спорт“ и публикувана във вестника в бр.7891 на 21 юни 2016 г.