Македония: след антикизацията идва кремълизацията!

Александър Йорданов

На 2 юни миналата година в скопския квартал Пържино, в общината с кипящото име „Газирана вода” или Кисела вода, както казват нашите братя, македонците, в резиденцията на представителя на Европейския съюз бе подписан договор между лидерите на четирите основни политически партии  – две македонски и две албански:  Никола Груевски –ВМРО-ДПМНЕ, Зоран Заев – Социалдемократически съюз, Али Ахмети – Демократичен съюз за интеграция и Мендух Тачи – Демократичната партия на албанците.  Посредник бе еврокомисарят по разширяването Йоханес Хан, а присъствието на посланиците на САЩ и на ЕС показваше сериозна ангажираност и ясен акцент върху евроатлантическата пътна карта на страната.

Десет дни по-късно на официална визита в Р Македония бе българският външен министър Даниел Митов, който последователно се срещна с подписалите договора политически лидери и ги призова към най-бързо завръщане на Македония на пътя към европейската и евроатлантическата интеграция. Същевременно изтъкна, че условие за това е и политиката на добросъседски отношения с България. Това бе една своевременна реакция на българското министерство на външните работи, каквито е необходимо да наблюдаваме по-често от наша страна особено в региона на Югоизточна Европа.

С договорът от Пържино основните политически партии в Македония се съгласиха да поставят на първо място интересите на държавата

като потвърдиха необходимостта от избрания път – на евроатлантическа интеграция и демокрация. Съгласиха се и на поредица от стъпки за преодоляване на политическата криза, в резултат на която парламентът бе практически нефункциониращ, а предсрочните избори неизбежна необходимост. Формално кризата бе предизвикана от т.нар. афера с подслушването. Ставаше дума за изтичане на информация от специалните служби, която периодично бе огласявана публично от лидера на социалдемократическата опозиция Зоран  Заев. Тя включваше записани разговори между министри, политици, шефове на специалните служби от управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ, които разкриваха как е осъществяван тотален контрол върху действията на политици и бизнесмени от страна на премиера на страната и как държавните постове се се използвали и за лично облагодетелстване.

Страните по договора от Пържино се съгласиха да проведат избори през април тази година. Но  през есента отново  станахме свидетели на конфликти, а в началото на тази година бе констатирано, че социално-политическата ситуация не предполага тяхното провеждане и те бяха отложени най-вероятно за  5 юни. Като и тази дата може да се окаже предпоследна. Проблемът с подслушването бе адресиран към главния прокурор за повдигане на обвинения. Започнаха следствени действия,  разпитвани бяха политици и държавни служители, последваха оставки на министри, продължиха взаимните обвинения между политиците за корупция, подслушване и използване на служебно положение за съмнителни бизнес дела. Бяха извършени следствено-процесуални действия спрямо политици, шефове на МВР и специалните служби, но продължиха и взаимните обвинения в корупция и подслушване. Така от един телефонен разговор между Груевски и вътрешният министър Гордана Янкуловска се оказа, че се прави опит да се прикрие убийство на младеж от полицията. От друг телефонен разговор стана известно, че премиерът Груевски уточнява с Янкуловска , какъв „Full Mercedes” да бъде купен за него с държавни средства и какви „екстри” трябва да притежава –екрани  и масаж на задните седалки. Цената му бе баснословна и се равняваше на пенсиите на близо 4 000 пенсионери. Само формално колата е трябвало да се води на МВР.  Междувременно продължи реализацията на мегаломанските проекти, обявени като проект „Скопие, 2014”, които трябваше да предадат нов и „античен” облик на македонската столица, и за които не без основание се говори, че представляват бездънна корупционна яма. Бежанската криза внесе допълнително напрежение в отношенията между политическите партии. Албанските партии, опозиционната СДСМ, граждански организации, продължиха да настояват за много по-ясно евроатлантическо определяне на страната. В отговор все повече представители на ВМРО-ДПМНЕ, на медиите контролирани от тази партия, пропагандираха политиката на Русия и визията за една „независима” Македония, която да намери „свой път” на развитие. Засилването на евроскептицизма и на антиамериканските настроения се подсилваше и от кризата в съседна Гърция, която правеше практически невъзможен за решение македонско-гръцкия спор за името на новосъздадената в началото на 90-те години на миналия век македонска държава. Още по-силни станаха тези внушения, когато Гърция – европейски и натовски член, започна да пропуска през своята територия потоци от бежанци и така създаде остър проблем в самата Македония. Кризата с бежанците бе използвана, както в Македония, така и в съседна Сърбия, за активна антиамериканска и антиевропейска пропаганда, за чертаене на черни сценарии за разпадането на Европейския съюз и респективно – за безмислието да се следва повече пътят на евроатлантическата интеграция. Все по-често в македонските средства за информация се появяваха гледни точки и позиции на руската пропаганда и интерпретация на регионални и глобални събития и конфликти. Това е твърде любопитен и показателен факт като се има предвид, че допреди десетина години в македонските медии и в общественото пространство липсваше, какъвто и да е интерес към политиката на Кремъл и това бе своеобразно наследство от времето на Социалистическа Югославия. Днес на позициите и политиката на Кремъл се отделя значително място и начинът по който се прави определено говори за „специално отношение”, за медиен и политически сценарий. Затова и логично позициите на управляващи и опозиция се разделиха по линия на отношението към „европейското” и „руското”.  Затова и след последните събития много лесно бе вкарана в употреба „сянката” на „украинския сценарий”.

Доскорошният премиер Никола Груевски заяви, че няма да позволи „украински сценарий” в Македония.

Но „забрави” да разясни, какво всъщност разбира под това определение. Защото в сблъсъка на пропагандни тези изразът „украински сценарий”  е натоварен с двойнствен смисъл.  По един начин го разбират и интерпетират в Москва, а по друг в Киев и от международната общност, която заради него наложи санкции не на Украйна, а на Русия. Всъщност „украинският сценарий” бе, както и днес наблюдаваме в Македония, справедлив гняв на обикновените граждани, главно на младите и образовани хора,  срещу корумпирания политически елит.  Така бе в Киев преди две години, така е днес в Скопие. Гневът на младите хора в Македония е насочен срещу президентът на страната Георги Иванов, който си позволи своеволието в навечерието на изборите да амнистира десетки известни политици, бизнесмени, държавни служители разследвани за корупционни и незаконосъобразни действия. Всичко това в Украйна преди две години символизираше президентът Янукович и неговото близко обкръжение, който също предприе на своя глава опит да промени избрания от украинския народ път на сътрудничество и  асоцииране с Европейския съюз. Млада Украйна принуди корумпирания си президент да абдикира от поста и да избяга в съседна Русия. И тогава дойде „отговорът” на Кремъл – анексиране на украинска територия, въоръжаване на сепаратистки и терористични банди в Югоизточна Украйна, опит за създаване на марионетни сепаратистки „народни републики” – Донецка и Луганска. Резултатът от отговора на Москва е известен: над 6000 загинали, десетки хиляди прогонени от родните им места, трайна дестабилизация на Украйна.

В Македония, където всички участници в обществения живот се познават много добре, а повечето са и роднински обвързани, властовите ресурси неизбежно пораждат корупционни практики облагодетелстващи „своите” за сметка на „чуждите”.   Младите хора, които днес протестират в Скопие разбират „украинския сценарий” като наличие на самозабравил се политически елит, който преследвайки свои цели отклонява страната от европейския път на развитие. Затова и очакват не „амнистиране” на този елит, а изправянето му пред съда, именно, за да се избегне „украинския сценарий”. И наистина,  ако прокуратурата си свърши съвестно работата, това може да бъде само от полза за страната.

Сред „помилваните” от президента Георги Иванов са Никола Груевски – лидер на ВМРО-ДПМНЕ и премиер с три последователни мандата,  Сашо Миялков –  директор на Управлението за сигурност и контраразузнаване и първи братовчед на премиера,  Гордана Янкуловска – бивш министър на вътрешните работи, Миле Янакиевски – бивш министър на транспорта,  Мартин Протугер – началник на кабинета на премиера Груевски,  Зоран Заев – лидер на Социалдемократическия съюз, Зоран Верушевски – бивш директор на Управлението за сигурност и контраразузнаване, Бранко Цървенковски – бивш лидер и премиер от СДСМ и президент на страната. И още над 50 имена на публични фигури от политиката, управлението и бизнеса.

Председателят на Македония Георги Иванов от една страна е превишил правата си тъй като помилва лица срещу които се водят следствени действия. От друга, прави „мечешка услуга” на двете основни политически партии – ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ, чиито лидери са обект на разследване. От трета, доколкото познавам неговите убеждения и начин на действие, е изключено да е предприел тази стъпка без „задкулисни” консултации именно с лидерите Заев и Груевски. Или поне с единия от тях – Никола Груевски. Като професор от Юридическия факултет на Скопския университет той не може да не е преценил всички аргументи „за” и „против” преди предприемане на това си действие.  Тезата, че „амнистията” ще съдейства за провеждането на честни и демократични избори влиза в остър конфликт с очакванията на гражданите  да научат именно преди изборите поне част от истината за подслушванията и корупцията във властта.  За да могат да гласуват „информирано”, а не „манипулирано”. И те имат това гражданско право. Със своето решение президентът всъщност постави преграда пред възможността истината да стигне до гражданите.  Нещо повече. Напълно в духа на московската интерпретация на „украинския сценарий” той побърза да хвърли „вината” за протестите върху някои от западните дипломати акредитирани в Скопие, намеквайки, че дестабилизацията в Македония е породена от „външни фактори”, но насочи погледа си в грешната посока. Достатъчно е да се сравни реакцията на руското министерство на външните работи и изявленията на Никола Груевски и Георги Иванов, за да се открои „синхрон” в интерпретацията и с основание да се предположи, че решението на президента на Македония е опит да се натисне за пореден път бутона на дестабилизацията в страната и така да се създаде още едно поле на напрежение в европейското пространство. Напрежение, което да постави под съмнение възможността на ЕС и НАТО да реализират политика на по-нататъшно разширяване в региона на Югоизточна Европа. А точно това е и целта, която Москва от  години преследва в този регион. И която поне засега успешно реализира чрез дестабилизацията на Украйна. Достатъчно е да си спомним, какъв вой надаваше от Кремъл срещу българския избор за членство в НАТО и ЕС. И как този вой след това се смени с опити за превръщането на България в руски „троянски кон“ и в европейската, и в натовската политика.

В този контекст са основателни опасенията, че

предсрочните избори в Македония могат отново да бъдат отложени,

а това още повече ще задълбочи политическата криза в страната, която е само връх на далеч по-сериозната социално-икономическа криза. Днес Р Македония няма функциониращ парламент. Няма избрано в резултат на парламентарни избори правителство. Има президент, срещу който съществува силно гражданско недоволство. Редица партийни лидери и функционери са обвиняеми по различни дела. Избирателните списъци са пълни с гласоподаватели фантоми. Медиите са изцяло включени в партийната пропаганда. Лошата икономическа среда и безработицата са ежедневие.

Политическите кризи в Македония, а те са почти перманентни, от създаването на тази държава, водят до един резултат – забавянето на процесите на реформи и респективно на европейска и натовска интеграция.

В страната има политици, като не изключвам това да е и самият президент, лидери на политически партии, влиятелни бизнес кръгове, които не са заинтересувани от евроатлантическата интеграция на страната. Те искат за Македония друг път, т.нар. „независимост”, който повече или по-малко им подсказва „удобно” засилената руска пропаганда в страната. Псевдопатриотизмът и т.нар. антикизация – търсене на народностни корени в античността, кражбата на чужда история – българска и гръцка, само прави още по-куриозна и опасна политическата безпътица в страната.

В оценката си за ситуацията Никола Груевски скрито цитира позицията на руското министерство на външните работи, в която освен използването на израза „украински сценарий” се правят крайно недипломатични внушения относно отговорността за случващото се в Македония като цялата „вината“ се стоварва върху „проевропейската” опозиция. Но истината е, че не опозицията, а мегаломанската политика на Никола Груевски отдалечи Македония от Европа, а това съвпада и с руските интереси в региона, които целят дестабилизация на евроатлантическия път на държавите, за да не се допусне разширяването на  европейското търговско-икономическо пространство и пространството на натовската сигурност практически върху цяла  Европа. Затова и логично можем да предположим, че старата формула на Збигнев Бжежински и Адам Михник за „национализма като последно убежище на комунизма” днес се наблюдава как действа и в съседна Македония, като движение от „патриотична” антикизация към тотално обезличаване на идентичността на страната чрез „интернационална” кремълизация.