Радикалдемократически спомени

Александър Йорданов

Идеята да възстановим Радикалдемократическата партия бе на професор Елка Константинова. Официалното обявяване стана на 14 ноември 1989 г. Елка бе мой преподавател в университета, а по-късно имах честта да работим заедно върху различни проблеми на новата и съвременната българска литература в Института за литература при БАН. През пролетта и лятото на 1989 г. вече бяха възникнали първите независими дисидентски движения. Елка Константинова вече бе член на Клуба за гласност и преустройство и често коментирахме политическите събития, както в България, така и в СССР, където в ход бе т.нар. „перестройка”. Четяхме „Литературная газета”, „Огоньок”, „Московские новости”, в които започнаха да излизат непубликувани документи и анализи за престъпленията на Сталин и партията на съветските комунисти. Но следяхме и събитията в Полша, новото възраждане на независимия профсъюз „Солидарност”. И коментирахме.

Опитвахме и понякога успявахме, да изразим публично несъгласието си с родната „командно-административна система”. Така днес могат да бъдат възприемани мои текстове от този период – за „Хайка за вълци” на Ивайло Петров, за „Бащата на яйцето” на Борис Христов, за младите в литературата, статията „От моята гарсониера”, която бе публикувана на страниците на в. „Култура“ и имаше широк отзвук, един текст за подготвяната от комунистическата номенклатурата поредна подмяна („Заместителността“),  появил се в нелегалния вестник „Алтернатива“, есето „Словото“ публикувано в дисидентското списание „Глас“ и др.  Пак по това време успях да публикувам във в. „АБВ“ първия и единствен положителен отзив за романа „Лице” на Блага Димитрова, а в списание „Отечество“ – също за първи път представих „арестуваното“ дотогава писмо на Владимир Василев до Вълко Червенков – една страстна и дълбока защита на делото на списание „Златорог“. Затова и в разговорите ни в този период познатото „опозиционно мърморене” срещу „системата“ вече преминаваше и в неясни все още послания за създаване на „организирана опозиция”. Коментирахме последните предавания на „Свободна Европа“, а пред Елка дори изразявах несъгласието си с част от състава на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, защото виждах в него твърде много представители на комунистическата партия и дори близки роднини на висши партийни функционери, включително и на такива от ЦК на БКП. Имах усещането и дори бях убеден, че Клубът е създаден, за да се реализира „руски модел“ за перестройка, а не за да бъде истинска антикомунистическа опозиция. И естествено ставаше дума как да създадем „истинската“. Обикновено Елка отговаряше, че това е само началото, че в Клуба има различни тенденции и е важно отнякъде да се започне с поставянето на въпроси и искания към властта. Беше времето, когато режимът бе активизирал политиката на „възродителния процес”.

На 11 януари 1989 г. Държавна сигурност нахлу в дома на поета Петър Манолов и конфискува неговия литературен и личен архив, защото Манолов бе секретар на незаконното „Независимо дружество за защита правата на човека в България“ с председател Илия Минев. Поетът обяви безсрочна гладна стачка срещу това своеволие. Властта организира събрания за заклеймяване на неговата дейност, а ние, като първи опозиционни лястовици, правехме подписки в негова защита. Тогава написах протестно писмо адресирано до вестник „Работническо дело” под което се подписаха известни наши поети и писатели. В комунистическия официоз бяха нападнали остро и Блага Димитрова, заради нейната позиция в защита на поета Петър Манолов. Затова и моето писмо бе опит за защита и на Блага Димитрова. Първите му читатели и подписали бяха Елка Константинова, Божидар Кунчев, Михаил Неделчев, Николай Кънчев, Кирил Кадийски. В този период домът на Елка Константинова бе нещо като дом за „неспокойни души”.

През 1989 г. завърших един научен труд – изследване на списание „Демократически преглед” издавано в началото на ХХ век от Тодор Г.Влайков, Илия Георгов и Антон Страшимиров. В него бяха представени цялостно и задълбочено идеите и философията на радикалдемократизма. Тези идеи, начин на мислене и поведение в политиката, ме плениха. И скрито си мислех, че ако някой ден в България има демокрация, би трябвало да съществува и такава политическа партия от интелигентни, образовани хора и с такива партийни принципи, каквито бяха залегнали още в първия устав и програма на РДП от 1905 година.

В края на октомври 1989 г. се проведоха и първите събрания на раждащата се опозиция в кино „Д-р П. Берон” в София. На едно от тях, благодарение на Румяна Узунова, имах възможност за първи път да говоря публично. Но прекалено развълнуван го направих така, че още по средата на изказването ми вкараните в залата очи и уши на Държавна сигурност започнаха нервно да подскачат, да подсвиркват и „нашите“ ме свалиха преждевременно от сцената. Бяха обещали, че изказванията ще бъдат на „екологични теми“. А аз си позволих да направя прекалено прозрачна асоциацията между „труповете“ във филмовия сериал „Виа мала“ и „политическия труп“ на режима. След това дойде и първото протестно шествие на „Екогласност”, свалянето на Живков на 10 ноември и първия демократичен митинг на трибуната на който се бяха подредили „перестройчиците“ и от ляво и от бъдещото „дясно“. Но в този период, в дома на Елка Константинова, заедно с Михаил Неделчев изработихме устава на Радикалдемократическата партия.

 УСТАВЪТ

Уставът на РДП написах на ръка в кухнята на Елка Константинова на чаша чай. После го преписах на пишещата ми машина „Марица“.  Адаптирахме текстовете от стария устав, прибавихме и нашите идеи. Елка Константинова ме запозна и с някои стари радикалдемократи – Александър Търкаланов и Асен Колушки. Това бяха хора с голям житейски опит, но сякаш ние по-младите не ги разбирахме. И често спорехме.

През декември 1989 г. официално се учреди Съюзът на демократичните сили, докато ние, радикалдемократитете, макар и да функционирахме като партийна група, все още не бяхме провели учредителен конгрес и нямахме официално избрано ръководство. Заедно с Елка Константинова, Михаил Неделчев, Надежда Александрова, Александър Търкаланов, Хозе Канети, Емил Капудалиев и още неколцина ентусиасти, движехме партийните дела. Събирахме съмишленици, записвахме  членове в Южния парк, който беше се превърнал в  „политическа борса”. Тук всички нововъзникващи демократични организации  записваха членове. Беше живо, динамично време. РДП се учреди с няколко месеца „закъснение“, защото не бяхме партийци в истинския смисъл на думата, а очевидно бе, че не сме и измежду монтираните партии в българската политика – тези, които директно се създаваха от служители на Държавна сигурност по партийно поръчение. Истината е, че нашата сила не бе партийното строителство, а словото. Пари нямахме и нямаше и откъде да имаме. Но пък нас,  радикалдемократите, ни разпознаваха чрез яркото политическо слово, чрез точните политически послания. Особено след началото на Националната кръгла маса.

 Следва