Денят на пресметливостта

Александър Йорданов

Денят 4 февруари 1997 година, в който, според Георги Първанов, БСП е отказала да състави правителство, а според Петър Стоянов, е била отказана от това си намерение от него и до днес предизвиква дискусии,  различни мнения и оценки.

За някои този ден  е „ден на честта”, за други – на „предателството”, за трети – ден на „разума и конструктивността“. За мен той е съдбовен ден от СЦЕНАРИЯ НА ПРЕХОДА.

Това е Ден на политическата пресметливост.

В периода 1994-1996 г. управлението на БСП с премиер Жан Виденов и министър на вътрешните работи Николай Добрев, доведе България до икономическа и финансова катастрофа – огромна хиперинфлация,  ограбване на банките и спестяванията на българските граждани. Това бе и родилният период на т.нар.  „кредитни милионери”, повечето от които днес са все „мили хора“ – част от бившата Държавна сигурност и  БКП/БСП. Същевременно като партия БСП не можеше да се  ангажира директно и с „капиталистическия”, според мисленето на „червените бабички“ – основен електорат на столетницата, проект за „спасяване“ чрез бърза приватизация на държавните активи. Затова и след като прехвърли парите от банките на своите си хора, БСП трябваше да прехвърли и отговорността за управлението, и за извършване на необходимите икономически реформи (приватизацията) на друга политическа сила. Но и да получи гаранция, че тази политическа сила, идвайки на власт, няма да засегне интересите  на номенклатурата на БСП и ДС за участие в този процес.  А точно обратното – ще ги обслужи в името на „националното съгласие“ и необходимостта от „реформи“. Така и стана. В този период политическата сила, която се бе устремила към властта бе СДС. Едва  17 години по-късно стана известно, че в този период лидерът на СДС Иван Костов е водил разговори по въпросите на „промяната“ и „реформите“ високо над главите на хората – в ресторант „Копитото“ на Витоша. И негов събеседник е бил именно министърът на вътрешните работи от БСП Николай Добрев. А така също и новият лидер на БСП Георги Първанов, избран непосредствено преди настъпването на 1997 година.

На 14 януари 1997 година Националното ръководство на СДС проведе важно заседание в момент, в който в София и в страната над един милион българи бяха излезли на  протест срещу правителството на БСП. (http://www.alexanderyordanov.com/political/16-thinks/77-2013-07-28-11-01-35)

На това заседание  лидерът на СДС Иван Костов анализира позицията БСП да не състави ново правителство в рамките на 37-то Народно събрание като позиция означаваща необходимост от преговори с БСП. Подготвената от СДС „Декларация за национално спасение“, според него, може да бъде приета от народното събрание „цялата“ само след преговори с БСП. („Цялата позиция означава с настояване за преговори“). Аргументът му бе, че проблемите на България са не само политически, но главно икономически, и сами „няма да се справим с една опустошена страна“. Затова е необходимо съгласие на основните политически сили за осъществяване на структурната реформа, като преди това обърна внимание, че в протестите срещу правителството на БСП са се включили и много „разочаровани членове на тази партия“ .

Основната му мисъл бе да се стремим към разбирателство и „консенсус върху реформата“ с БСП.

На 28 януари 1997 г. президентът Петър Стоянов (встъпил в длъжност на 22 януари) връчи на БСП мандат за съставяне на ново социалистическо правителство в рамките на 37-то Народно събрание. На 4 февруари 1997 г. Николай Добрев и Георги Първанов според версията на последния, сами са „сдали” властта, връщайки  мандата, в името на „националното съгласие“. Според президентът Петър Стоянов те са дошли на срещата с него с папка със състав на правителство. Но президентът ги е убедил да върнат мандата. Същевременно той свика и Консултативен съвет, за да се превърне акта на „отказ от съставяне на ново социалистическо правителство“ в акт на „национално съгласие“.   За мен и тогава, и днес, е очевидно, че не за националното съгласие ставаше дума. А за добре пресметнати политически ходове  от страна на социалистическата партия. Ставаше дума за пресметливо поведение,  защото номенклатурата на БСП вече бе заела удобна стартова позиция, очаквайки с пълни джобове предстоящата „спасителна“ за България приватизация. Парите  бяха в тях, държавната собственост бе обезценена, а митингуващият „електорат“ на „сините“– безпаричен. Същевременно БСП нямаше как да обясни на своя близо двумилионен електорат към този момент, че след като десетилетия наред е говорила за социализъм изведнъж ще реализира строежа на „див капитализъм“. Тази роля се падна на СДС. За България тя бе спасителна, а за комунистическата номенклатура – възродителна.  Като политическа партия БСП се сниши за известно време докато нейната номенклатура напазарува държавните активи – в името на „националното съгласие“. След това отново надигна глава и чрез подкрепата на новите частни медии – повечето собственост на „псевдоними“ от бившата ДС, атакува и политическата власт. Икономическата бе напазарувана от тях за жълти стотинки за две-три години.  Някои от дейците на СДС също се облажиха обслужвайки приватизационните мераци на червената номенклатура.  Не бяха много, но лепнаха завинаги петното на онова „съгласие“, за което и до днес мнозина казват: „всички са маскари“.

Хората от митингите, от демонстрациите, не спечелиха нищо от приватизацията. Те нямаха пари, за да участват в нея. Може би единстено реституцията създаде определени възможности, но и те са далеч от това, което придобиха кадрите на бившата комунистическа партия. Затова и над 70% от младите хора днес в България работят в частните фирми на бивши „национални и местни“ комунистически функционери, чиито родители десетилетия наред обясняваха на народа колко лошо нещо е  „капитализма“. Но тази „философия“ не им попречи да станат първи капиталисти, макар че и капитализмът им е калпав като социализма, който ни пробутваха.

На 12 февруари 1997 г. президентът Петър Стоянов назначи служебно правителство с премиер – съгласуваният с лидера на СДС Иван Костов, кмет на София Стефан Софиянски, разпусна XXXVII Народно събрание и обяви предсрочни парламентарни избори на 19 април същата година.

Първото решение на служебния кабинет бе за въвеждане на валутен борд в България. Първият парламентарен акт на спечелилите изборите Обединени демократични сили бе предложената и гласувана от 38-то Народно събрание Декларация за национално съгласие. Парадоксалното е, че докато в периода на опозиция срещу правителството на Жан Виденов, ръководството на СДС обещаваше „възмездие” и сипеше закани срещу „червената мафия”, то след трансформирането си в партия и победата на парламентарните избори, лидерът Иван Костов пое друг курс – на „национално съгласие”. Постепенно „кредитните милионери” станаха „честни“ бизнесмени, участваха активно в приватизацията, изкупиха на безценица държавната собственост и така осребриха страховете си от зимата на 1996-1997 г.  Връщането на мандата от страна на Николай Добрев отвори пътя за истинска „смяна на системата”, но също така и гарантира позициите на „своите хора” – от БСП и ДС, в този процес. Дори темата за „агентите”, „досиетата”, „лустрацията“, която тогава толкова много вълнуваше  сините симпатизанти, за дълго време бе скрита под миндера на „националното съгласие”. След тази дата всичко се промени, за да си остане същото.

„Националното съгласие“ започнало на 4 февруари 1997 направи така, че в България нямаше лустрация, нямаше търсене на отговорност за престъпленията – политически и стопански, на кадрите на БКП. Просто тези, които направиха пари – и червени, и сини, плеснаха с ръце и се прегърнаха. В името на „националното съгласие“. То наистина гарантира членството на България в Европейския съюз и НАТО. И толкова. Социалните пластове останаха непроменени. Тези, които се осукаха около „новите българи“ – наследници на „бившите“ от БКП и ДС, намазаха филията, ако използвам популярният израз на днешния български премиер. Темата за „вината“ за националната катастрофа остана в архивите и България погледна към своето бъдеще. Нямаше лустрация, защото не може да има едновременно и лустрация, и национално съгласие. Честната и справедлива промяна не се осъществи. Революцията на „националното съгласие“ и на договорената промяна отвори вратата за членство в НАТО и ЕС, и стабилизира икономически страната. Но остави горчивият привкус, който усещаме и днес, за несправедливост и демагогия на т.нар. „преход“. И това е така, защото народи, които  нямат своя Ден на гнева, са обречени да славят Денят на пресметливостта.