“Щe ме принудите да ви отнема думата“

Александър Йорданов

 В края на месец януари преди 31 години комунистическият режим отчете, че т.нар. „Възродителен процес“ е приключил „успешно“. Насилствено са сменени имената на 850 000 мюсюлмани, въпреки оказаната съпротива при която има убити, ранени, интернирани. Но репресиите продължиха и през лятото на 1989 година, когото  хиляди български мюсюлмани бяха прогонени от България. Младите днес биха попитали: защо. Наистина, защо се прогонват хора, които със своя труд носят само полза на държавата – работят, плащат данъци, отглеждат своите семейства. Истината е, че комунистическият режим бе докарал България до прага на национална икономическа катастрофа. И тогава в Политбюро и ЦК на БКП заедно със слугинстващата им Държавна сигурност вземат „мъдрото“ решение да прогонят една част от българския народ и да разпалят в страната националистически страсти против „турците“ като така отклонят вниманието на народа от катастрофалното си управление. И да си спасят кожите.  Още повече, че в СССР вече бе започнала перестройката и вестници и списания там бяха залети с информация за престъпленията на сталиновия режим. Във всички социалистически държави имаше силни антикомунистически движения и настроения. Краят на комунизма се задаваше с „ускорени темпове“. И тогава правешкият „мъдрец“ и блюдолизците му решиха да вкарат в игра националистическата карта, да заиграят на „патриотичната струна“ на народа. Вместо демокрация да му предложат националсоциализъм, омраза към турското етническо малцинство, разчитайки, че ако е трудно да лъжат вече младите с комунистическа пропаганда, то с „патриотична“ е далеч по-лесно. Особено, когато разбираха, че дните на „недоносчето“ им наречено „комунизъм“ са преброени.  Целта бе на основата на „патриотичната“ омраза към нашите сънародници мюсюлмани отново да се “сплотят народ и партия” пред надигащата се „опасност“ на “перестройката”. Започна етническото прочистване на цели региони на страната сравнимо само с нацистките и сталинските репресии. През лятото на 1989 г. “голямата екскурзия” на българските турци разкри за пореден път антихуманната същност на комунистическия режим, осветли и неговите слуги.

През онези страшни дни и нощи, когато десетки хиляди невинни хора – цели родове, семейства, майки и бащи, деца, оставяха домове и търсеха спасение като бежанци от комунистическия режим,  се видяха и разбраха много истини за българския народ. България в ужас видя и позна себе си.  Видяхме българи, които търгуваха с нещастието на хората. Изнудваха ги и изкупуваха на безценица техните домове. Ограбваха имуществото им, охулваха името и вярата им. България видя,че в нея съществуват сили на мрака, на омразата и ненавистта. Видя как българи печелеха  пари от нещастието на своите сънародници. Но България не би била земята, в която се кълнем и обичаме, ако в нея не съществуваше тогава и друга истина. Срещу добре смазаната репресивна машина на комунистическата партия се изправи една част от българската интелигенция. И с позицията си тя изми позора, който лепна на България комунистическия режим тогава. Изправи се част от българския народ.  Впрочем, бумерангът на “възродителния процес” отнесе главата и на правешкия малоумник. Ускори обединяването на младата българска опозиция. Отприщи гласността. И тук е моментът за моя спомен, защото заедно с други млади писатели и учени през лятото на 89-та година протестирахме с декларации срещу прогонването на нашите сънародници. Затова и искам да разкажа, какво се случи на 9 януари 1990 година. Бяха изминали само два месеца от 10 ноември 1989 година, когато висшето ръководство на БКП смени своя пръв партиен ръководител Тодор Живков като му изказа благодарност и продължи да управлява.

На 9 януари 1990 г. в зала “Изток” на Народното събрание започна заседание на т.нар. Обществен съвет за обсъждане на Националния въпрос. Зад тази фраза комунистическата партия се опитваше да скрие истината за насилието равносилно на геноцид и наречено цинично от нея „възродителен процес“.  Защото да сменяш с партийна акция имената на хора, дадени им от майките и бащите, е геноцид. Защото да унищожаваш гробове и имена на мъртви хора е най-долнопробно престъпление. Всички тези престъпления бяха осъществени от българи станали членове на Комунистическата партия или обслужващи нейната политика. И това и до днес остава като позорно петно върху България. Затова и винаги ще се налага да поясняваме, че т.нар. Българска комунистическа партия не е българска. Нямаше никакъв национален въпрос. Според мен и според много други хора тогава, въпросът бе друг:

за  отговорността на комунистическата партия и обслужващия я репресивен апарат за съсипването на България и за опетняване на достойнството на българския народ.

Като представител тогава на Независимото сдружение на българските литератори за първи път влязох в Народното събрание. За първи път застанах очи в очи с някои от тези  високи комунистически функционери, чиито физиономии, нека младите днес да знаят това,  приживе можехме да видим само от портретите им по стените на държавните учреждения или на манифестациите. Първият “свободен” митинг на опозицията на 18 ноември по-скоро приветства „новата линия“ на “партията”, отколкото да обвини тази партия за извършвания десетилетия геноцид срещу българския народ.  Озовах се в една зала, в която не предпологах, че ще се налага в бъдеще много често да работя. Ако някой тогава ми бе казал, че ще дойде време, когато аз да бъда политик и дори народен представител, щях да помисля, че се шегува в неподходящ момент.  В онези дни исках и се молех само за едно – по-бързо, наистина колкото се може по-бързо, да се завърти и у нас колелото на историята, да се роди българската “Солидарност”, да изпратим в историята комунистическия режим. Два месеца по-рано – в края на октомври 1989 г., на едно от паметните събрания в кино “Д-р Петър Берон” в столицата,  вече бях говорил за “трупа”, който трябва да бъде изнесен, за да се проветри България. Но тогава се чувствувах сред свои.  В зала “Изток” обстановката бе много по-различна. Стари партийни номенклатурни кадри, самият председател на Народното събрание Станко Тодоров, самите „възродители“.  Но ето и  част от стенограмата:

Председател Станко Тодоров: Има думата Александър Йорданов, научен сътрудник от БАН.

Александър Йорданов: Уважаеми г-н Председател, дами и господа, името ми е Александър Йорданов Александров, научен сътрудник, кандидат на филологическите науки в Института за литература при БАН. Упълномощен съм от Независимото сдружение на българските литератори да ви информирам за тяхното мнение по въпроса, който интересува всички нас. Това мнение бе изразено от нашия председател Георги Данаилов по Българската телевизия и затова ми разрешете да премина направо, конкретно, към същността на проблема.

Първо, решително протестираме и се присъединяваме към протеста на Съюза на демократичните сили затова, че днешния и всички наши разговори, не се излъчват по българската телевизия, не се предават директно от българското радио, а по този начин се създава отново, за кой ли път, типичния за живковата тоталитарна система “информационен вакуум”.

Второ, категорично настояваме всички материали от днешните и досегашните обсъждания, както и абсолютно всички материали свързани с “националния въпрос” от Девети септември 1944 г. до днес,  да станат публично достояние.

За всички вече е ясно, че “националния въпрос”, който обсъждаме има две страни.

Първо, този въпрос в неговата историческа, етнографска, демографска и други същности, т.е. неговата история.

Какво доказаха нашите обсъждания досега. Накратко те доказаха следното: въпросът не може да бъде решен от тоталитарни обществено-политически системи…Затова и ние поставяме въпроса за отговорността. Ние подкрепяме др.Александър Лилов, когато той постави въпроса, че българската комунистическа партия е отговорна. Въпросът е, че ние трябва да видим конкретно тази отговорност чрез имена, действия и факти. Тук вече се изнесоха много такива факти. Те трябва да станат публично достояние.

Втората страна на въпроса е идеологическо-политическата му същност.

Тоест, този въпрос днес, в днешните условия, когато трябва да осъществим един широк процес на демократизация, на прощаване с тоталитарната система, на разграждане на командно-административната система, се поставя с иделогически и политически спекулативна цел – да спре пътя на демокрацията. В това, може би, всички трябва да бъдат убедени. Това се казва дори в решението на Комитета за защита на националните интереси в Кърджали. Повтори се много пъти и във всички изказвания. Очертаха се най-общо следните групи от българското население, които са заинтересовани от решението или нерешаването на този въпрос…

Груди Атанасов: Не делете българското население на групи!

Александър Йорданов: Първо, ние сме съвременни хора и много добре знаем, колко спекулативно е да се борави с понятието “народ”. Този народ се състои от различни социални, политически, професионални и други общности. Те имат свои социални, професионални и други интереси. В това мисля, че всички сме убедени. Кои групи, в този смисъл, повдигнаха в Кърджали и до Народното събрание въпроса?

Председател Станко Тодоров: Много ви моля да дадете своите предложения накратко.

Александър Йорданов: Оказа се, и ние наблягаме на това, че тук са представени интересите на местната партийна и държавна номенклатура.Това никой не го отхвърля.

Председател Станко Тодоров: Моля да не се обиждаме тук. Дайте конкретни предложения.

Александър Йорданов: Второ, тук са представени очевидно интересите на органите на Държавна сигурност и на Министерството на вътрешните работи. Трето, в този въпрос беше представена корумпираната и въвлечена в корупция от 1984 г. и особено през това лято, част от българското население. Особено ангажираните в транспорта. Протестите в Кърджали, както твърди областния вестник, започват от шофьорите на КООП такси, СБА такси и всички, които са извършвали под една или друга форма транспортни услуги през това лято.

Председател Станко Тодоров: Помолихме Ви да дадете предложенията си. Ще ме принудите да ви отнема думата.

Гласове от залата: Оставете го да се изкаже.

Александър Йорданов: Преминавам към последната група. Това е тази голяма, наистина голяма част от нашия народ, и аз тук се присъединявам към работниците от град Варна, работници, обикновени граждани на нашата страна, които вътрешно, като хора, в сърцата си и душите си се чувствуват уплашени, застрашени, че разтеглянето, нерешаването, раздърпването на този въпрос, ще доведе до нежелателни и страшни неща в нашата страна.

Председател: Прекалявате, ще ви отнема думата.

Александър Йорданов: Тук толкова много хора говориха глупости другарю председателстващ, че…Предлагам

оставка и съдебна отговорност на всички лица от висшите и низши ешалони на управленската командно-административна система, които са взели активно участие под всякаква форма за насилствено осъществяване на т.нар. „възродителен процес“.

Второ, предявяване на обвинение, задържане и образуване на следствие срещу всички подстрекатели на онези тенденции в сегашните отношения между хората, в които се проявяват елементи подлежащи на удара на закона. Това са всички елементи, които имат националистически характер, независимо от коя страна на бирикадата идват, ако мога така да се изразя.

Трето, предявяване на обвинения, задържане и образуване на следствие срещу всички подстрекатели, проповедници  на пантюркистка, тоест, чужда, националистическа и идеологическа платформа, като открит акт на намеса във вътрешните работи на една суверенна държава и като антиконституционни и незаконни.

Четвърто, съдене на виновниците за националната катастрофа на България след 9 септември във всички области на общественото и икономическото развитие, за продаване на националните интереси на чужди страни, за нерешаване на националния въпрос, за незаконно обогатяване и изнасяне на национално имущество зад граница.

Пето, незабавно деполитизиране и деидеологизиране на българската народна армия и Министерството на вътрешните работи като единствена гаранция, че те няма да вземат ничия страна в днешните и може би бъдещи етнически конфликти.

Шесто, разтуряне на първичните и местни партийни организации на БКП, тъй като в този момент много от тези организации “организират проблема”.

Глас от залата: Имате ли факти? Дайте факти?

Александър Йорданов: Седмо, създаване на равноправни условия за всички политически групи и сили свободно и демократично да заявяват своите идеи и платформи в рамките на Конституцията и закона. И последно, рязко и категорично ускоряване на демократичния процес, като единствена алтернатива, която може да реши и националния проблем. Благодаря за вниманието.

По-късно, на Националната кръгла маса, в 7-то Велико Народно събрание, в следващите два парламента, много пъти щяха да се опитват да ми отнемат думата. И всеки път, когато са се опитвали, са грешали. Защото, ако проблемите се бяха се изговаряли ясно и с нарастваща настъпателност още тогава, то може би и нашият път към демокрацията нямаше да бъде така заобиколен. Нямаше и днес да дискутираме по „националния въпрос“ чрез езика на омразата. Впрочем, любопитен съм да прочета и други такива “автентични” свидетелства от “онова” време, защото понякога ми писва от кариеризма и нахалството на лица, които през този период наложиха временно маските на демократи, за да излъжат отново хората в България. Истината е, че тях тогава,  когато още на власт бе чл.1 от Живковата конституция, “ги нямаше даже”. Днес, когато българския етнически модел – на толерантност и разбирателство, на конституционни и законови права, свободи и отговорност, е отново поставен на изпитание заради надигането на същите опасни за България националистически, но скрито комунистически, страсти подтиквани и вероятно дирижирани чрез емисарите на Москва у нас, завръщането към далечния януари на 1990 г. не трябва да бъде само „забравен спомен“. И не съм и не мога да бъда спокоен, когато гледам, чета и слушам как  ежедневно нагло ни се усмихват все същите сценаристи на етническата конфронтация и противопоставяне, все същите служители на бившата ДС – сега в ролята на социолози, политилози, анализатори, политици,  загрижени за “българската нация” и насочващи отново своята енерегия към противопоставянето, разделянето, деструктирането на междуетническите отношения. И обслужващи с такава политика не българския национален интерес на исторически доказана толерантност и разбирателство, а новоимперските мераци на днешна Русия за дестабилизация на балканския регион чрез насаждане на етническо недоверие и вражда. Формирането на патриотични настроения, чрез омраза към други държави и народи, никога не е било в същността на българския народ, в нашата национална доктрина още от времето, когато най-много сме се нуждаели от действен патриотизъм – Възраждането. Достатъчно е да се чете в това отношение написаното от Раковски, Каравелов, Ботев, Левски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов. Затова пък този модел на „патриотизъм“, при който се мрази на етническа, религиозна, расова, основа, при който, както се пее в една руска песен, „само с винтовка в ръка руснакът може да види друга страна“, модел, който  сее омраза към европейски държави, към Европейския съюз, САЩ, НАТО, говори за намеса на чужда политика и за обслужвачи на тази чужда политика у нас.  Защото, каво лошо е видяла България от ЕС, САЩ, НАТО?  Нима ЕС, САЩ и НАТО крепяха българската комунистическа партия на власт, която доведе страната ни до пълен слугинаж на Москва, до национална катастрофа? Нима същите тези слуги на Москва не станаха и първи приватизатори на националното богатство? Затова и омразата срещу Европа, САЩ, НАТО, е омраза и срещу България.  Това не е и не може да бъде българска национална политика. Наричат и с основание, тези псевдопатриоти „рубладжии“,  „пета колона“.  Дори на партийни прояви те развяват знамена на чужда държава. А това носи опасност, тревога, защото цели да ерозира главно душевността на младите хора и да заложи пред тяхното бъдеще капана на етническия национализъм.

Знам, че веднага някой ще възрази: а за днешната турска политика, за днешния „неоосманизъм“ защо не говоря. Не е ли той заплаха за България? Отговорът на тази заплаха е само един: повече Европа в България, повече НАТО в България. По-модерна и силна икономически България. А това не може да стане чрез руско влияние в България.

Руското влияние е път към слаба България, следователно то не е препятствие, а точно обратното – помощник на неосманистката доктрина. Двете доктрини – Путиновата и Ердогановата, наглед се конфронтират, но са близки по същността си.

Петстотин години Османската империя не е могла да унищожи българската идентичност, воля за свобода, държавност, независимост, националност. Затова пък само за 50 години в България се появиха лица, които открито призоваваха за присъединяването ни към чуждата държава СССР, а така също и към Югославия. Днес партии и партийни лидери внушават, че най-близки до нас са руснаците. Но идентичност най-лесно се губи, когато повярваш в мита за „братството“. Лека полека забравяш кой си ти и започваш да мислиш като „брат“ си, забравяйки, че той не ти е бил никога брат. Тази драма на „братството“ днес изпитват на гърба си украинците. Изведнъж се оказа, че руснаците просто смятат този народ за „свой“, за друго име на „себе си“.  Това именно е опасността. И за България тя идва чрез масирана проруска пропаганда.

Българските „тайни служби“, които чевръсто проследиха пътя на бившия лидер на ДПС Местан до турското посолство в центъра на София, вече 25 години отказват да разкрият руската агентура в България, потокът на руските пари в България. Във всички останали бивши социалистически страни такова „прочистване“ бе направено още преди години. Продължава и до днес. Липсата на действия в това отношение у нас показва само едно, че метастазите на „чуждото“, което иска да мине за „свое“, са засегнали и службите. Те вече са заразени.

България ще има национален авторитет, когато в зоната на управлението на страната изчезнат политиците, които обслужват чужди интереси. Когато българския национален интерес се разбира като успех в семейството на европейските държави, като сила – в семейството на натовските държави. Останем ли сами, загубени сме. В днешния свят да бъдеш сам означава, че сам си търсиш белята. Но и този път няма да стане тяхното. И думата не могат да ми отнемат.

Забележки:

Станко Тодоров  е член на Политбюро и ЦК на БКП, министър председател на България в периода 1971-1981 г. След това е Председател на Народното събрание  до  1990 г. Един от виновниците за т.нар. „Възродителен процес“ и един от висшите комунистически функционери скрили истината от българския народ за атомната авария в Чернобил, което довежда до масово радиоционно поражение на българските граждани.

Груди Атанасов – член на ЦК на БКП, номенклатура на БКП.