Агресорът няма човешко лице

Александър Йорданов 

На 5 януари 1968 г. за първи секратар на Комунистическата партия на Чехословакия е избран словакът Александър Дубчек. Наричат го „реформатор”, защото иска за чехи и словаци  „социализъм с човешко лице”. Разбира го като свобода на изразяването, на медиите,  политически плурализъм,  свободно пътуване на гражданите в чужбина, децентрализация на властта, икономическа реформа целяща въвеждане на пазарни механизми.

Кой може да бъде срещу подобна нормалност, срещу „човешкото лице” на една държава?

Тези, които са против реагират почти веднага. Първо реагира ръководството на комунистичсаката партия на Съветския съюз.  То винаги е мразило нормалните хора и държави, свободата, демокрацията и дори „социализма с човешко лице”. Защото според кремълските управници лицето на комунистическото общество трябва да е зверско, нечовешко, гадно. Затова и те макар да управляваха огромна територия и несметни природни богатства, за 70 години комунизъм не можаха да достигнат стандарта на живот поне на една западна дъжава – без значение коя. За САЩ да не говорим. От САЩ имат неизлечим комплекс. Това говори за архинекадърност, за тотална некадърност, за нещо, което нормалният човешки разум отказва да разбере и да приеме.  Но точно собствената си некадърност те най-много харесваха. И я компенсираха с диктат и агресивност. А най-често им пригласяше на вкуса правешкият „мъдрец” и хитрец Живков. Така на 14-15 юли във Варшава комунистическите лидери на България, ГДР, Полша, СССР и Унгария осъждат политическата линия на чехословашката компартия и изпращат предупредително писмо до ръководството й, което отказва да присъства на срещата.  Съветският лидер Брежнев говори за колективна отговорност на социалистическите страни за съдбата на социализма във всяка една от тях.  Речта му, както всички комунистически речи, е пример за простотия. Но го надминава единствено Тодор Живков, който пръв предлага да се действа с военна сила, защото „без нашата решителна подкрепа здравите сили в страната трудно ще се организират… те трябва да почувстват подкрепата на нашите въоръжени сили, помощта на Варшавския договор“.

На 28 юли  в София е открит световен фестивал на младежта и студентите.

При откриването му чехословашката делегация скандира „Дубчек, Свобода”, а български граждани и чуждестранни участници във фестивала,  я аплодират възторжено, знак, че и у нас на хората им е било писнало от комунизма на Живков със зверското лице.  Но желанието да се запази зверското лице  е потвърдено на  3  август, когато в Братислава лидерите на комунистическите партии на СССР, България, Унгария, ГДР и Полша разговарят с чехословашкото ръководство. Приемат  декларация, в  която определят основните и неприкосновени принципи на съветския блок: съветски модел на социализъм, ръководна роля на комунистическата партия, планова икономика, демократичен централизъм в партията и държавата, единна външна политика.   Това са същите тези принципи и политики, които тия ненагледни образи със зверско лице, в края на 80-те години, когато видяха големият зор, сами решиха, че трябва да „преустроят”. Живков дори се изцепи,че „социализмът е едно недоносче“. Недоносче, но със „зверско лице“. А наследниците на Брежнев и Живков заговориха също за „човешко лице”, за което 20 години по-рано говореха в Чехословакия.  Което пък  е доказателство, че човек минал през „зверското лице” винаги бавно вдява и е като развален реотан.

И  в нощта на 20 срещу 21 август 500 хилядна военна групировка  (първи ешелон 250 000) и 5000 танка, нахлува в независимата държава Чехословакия.

Българският 12-и мотострелкови полк е включен в състава на съветската 38-а общовойскова армия от Прикарпатския фронт, а 22-и мотострелкови полк е подчинен на 20-а общовойскова армия (от Групата съветски войски в Германия) в състава на Централния фронт. Към 26 август окупационните сили са 27 дивизии, от които 12 танкови, 13 мотострелкови и 2 десантни и една съветска авиационна армия.

В Прага агресорите извършват  въздушен десант.

 От ГДР през западната граница в Чехословакия навлизат съветски и източногермански войски. От Полша настъпват съветски и полски войски. От Унгария навлизат съветски дивизии и една унгарска дивизия. От изток през чехословашко-съветската граница настъпват съветски войски и българският 12-и мотострелкови полк.  Единствено Румъния запазва достойна позиция и не участва в този позор.

В 3 ч. през нощта агресорите задържат Дубчек, министър-председателят Черник, председателя на парламента Смърковски, ръководителя на Националния фронт Франтишек Кригел и Йозеф Шпачек. На 21 август в  4.05 ч. и българския мотострелкови полк ( за наш национален срам)  нахлува в Чехословакия.  Сутринта в Кошице съветско-българската колона се натъква на барикади и на съпротивата на гражданите, които се опитват да смъкнат нападателите от машините, чупят стъклата и вратите на колите и антените на радиостанциите. Окупаторите стрелят по гражданите и убиват 7 души, 35  са ранени тежко, а 28 – леко.  В 14,30 ч. полкът пристига в град Рожнява.  Населението е излязло по улиците и блокира  движението на колоната. Танкова рота и рота бронетранспортьори от българския полк са изведени в челото на колоната, за да пробият път. С интензивен огън и на голяма скорост колоната преминава през града. Убит е един гражданин, а четирима са ранени.

В същото време продължава съпротивата на невъоръжени граждани срещу съветските войски на Староместкия и Вацлавския площади в Прага.

Руснаците обстрелват с танкове околните сгради и Националния музей. При сградата на Пражкото радио се води най-ожесточената битка на този ден. Барикадиралите се служители на радиото непрекъснато предават съобщението за незаконното нахлуване на войските на Варшавския договор….Съветските войски превземат сградата на радиото и напълно унищожават оборудването. 14 души са убити. Националните радио и телевизия продължават да излъчват от нелегални студия, а в Чехословакия няколко седмици работят 12 нелегални радиостанции, които информират за окупацията и излъчват призиви към войниците и офицерите от окупационните сили на руски, български, унгарски и полски да не участват в позорното дело.

Съветската инвазия предизвика вълна от емиграция в Чехословакия,

особено сред хората с висше образование, които мигрират на Запад. Обръщам внимание, че те не са мюсюлмани, а християни. Че са нападнати и прогонени от невярващи в Бога „служители” на социализма със „зверско лице”. Прокудени са от своите домове от руските агресори и техните български комунистически слуги.  Общият брой на бежанците е 300 000.

                Защо трябва да помним и знаем за тези събития. Защото днес режимът в Москва се опитва да ги повтори – с по-различни методи, но със същата цел – да задържи в своята орбита народи и държави, които напълно логично и човешки нормално, не искат и да чуят вече за руско влияние. Не искат. Имат исторически основания да не искат,  имат и съвременни. И макар че Чехословакия през 1968 г. бе окупирана и управлението със „зверско лице” бе възстановено, то не издържа дълго – до 1989 година, т.е. само 21 години, което е нищо и за историята и за човешкия живот. Макар да е трагичен срив на този живот. Постепенно идеолозите на „зверското лице” бяха изхвърлени от централна и източна Европа. Дори съставящите някогашния Съветски съюз републики избягаха от Москва. Оттогава до днес продължават обаче опитите на наследниците на „зверското лице” да си върнат загубеното. Нападнаха Литва, Грузия, отделиха земя от Молдова за ментето наречено Приднестровска народна република, окупираха Крим в Украйна, направиха опит да създадат куриозните „народни републики” Донецка и Луганска, а от известно време си навряха „зверското лице” и в Близкия изток.  Историята обаче този път няма да ги чака 20 години. Ще приключи с тях в скоро време. Или което е все същото, ще ги остави да приключат сами със себе си. И те ще приключат. Но за съжаление ще страдат обикновените хора. Ще страдаме всички. Хиляди загинаха в Украйна. Загиват невинни жени и деца и в Сирия. Агресорът има самочувствие, има оръжие, има военна сила, има свои слуги и у нас. Но няма това без което не може дълго да оцелее. НЯМА ЧОВЕШКО ЛИЦЕ.

Поклон пред паметта на загиналите от съветската агресия в Чехословакия през 1968 г.