Мила и непрежалима

Александър Йорданов 

На 3 декември 1979 г. в Бургас се самоуби талантливата млада поетеса Петя Дубарова. Отиде си на седемнадесет години. Помня този тъмен декември и новината за нейната гибел. И първото, което си помислих бе за споделеното някога от големия ни есеист и писател Константин Константинов по повод на първото посмъртно издание на Дебеляновите стихотворения:

„… българската действителност не оставя дръзки в тая страна и жестоко отплаща за всичко…мене ми се струва, че светът на нашите мъртви е много по-богат от света на останалите живи.“

Петя си отиде преди още да е издала първа книга и остави много непубликувани стихотворения. Талантът ѝ смайваше не само с метафоричното и символно пространство на думите, но и с идеите, с посланията, които казваха неудобни истини за времето, в което тогава живеехме. Чиста и невинна, тя искаше да воюва с огромния свят на социалистическия фалш и лицемерие, с бездарието и пошлостта, с тъпите комсомолски и партийни норми и инструктажи, които бяха хвърлили своята примка върху младите в онези години.

Това бе времето, когато напред в живота вървяха кариеристите, удобните на партията-майка нагаждачи, когато в училището се наизустяваха сдъвкани „марксически истини“. Това бе действителност, която отхвърляше с подозрение и враждебност мислещите различно и нестандартно, дори децата, които задаваха неудобни въпроси. Петя Дубарова задаваше такива въпроси.

Тя е родена на 25 април 1962 година в Бургас. Отиде си ненавършила 18 години.  Малко след смъртта ѝ излезе стихосбирката „Аз и морето“ (1980), а по-късно и „Поезия. Стихове и разкази от различни години“ (1984), „Лястовица. Стихове и разкази“ (1987), „Най-синьото вълшебство“ (1988). Дарованието ѝ блясва още в детството, а по-късно я откриват и насърчават Григор Ленков и Христо Фотев. Година преди да избере бягството от живота, тя участва във филма на Георги Дюлгеров „Трампа“. Знае английски език, свири на китара, обича да пее, общителна и сърдечна е, отзивчива и състрадателна. На 16 години е влюбена в „далечния, светлия, чаровния, нежния”, както записва в Дневника си. В стиховете ѝ от последната година не е трудно да се разчете резигнация, разочарование и дори отчаяние от живота. Възможно е причината да е в несподелена обич, в неочаквана раздяла. Истината е, че на 3 декември 1979 година Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:

Измамена

Младост

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените на голямата къща

ТАЙНА

Смисълът на този текст остава неясен и до днес. И поражда легенди.

В Дневника ѝ четем:

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”

Анализът на поезията ѝ е най-верният ключ за разбиране на загадката на нейната смърт. Той отхвърля като мотив „нещастната любов“. И въвежда убедително протеста срещу социалната действителност, срещу лицемерието на властимащите. Петя Дубарова се самоуби само две години след като от Москва в оловен ковчег върнаха тялото на поета и преводач Григор Ленков – нейният първи наставник в поезията. Мистериозната му гибел дълго време пораждаше всевъзможни слухове. Година или две по-късно в писателските среди вече се знаеше, че смъртта на Ленков е причинена от „съветските другари“. Дали това е разбрала чувствителната Петя Дубарова? В „Дневника“ си тя записва:

„Защо не оцеля?…….Той не е могъл да се приспособи, милият. Как да говоря за него, когато сълзи размиват очите ми и ме дави, дави… Аз само го предусещам като нещо голямо, страшно, което идва срещу мен и трябва да съм великан, за да се преборя с него, иначе то ще ме повлече и или ще ме удави, или ще ме обърне кръгом и аз ще стана едно мъничко негово детайлче…“

През 1977 г. едва петнадесетгодишна  Петя Дубарова ще напише тези прекрасни стихове:

МИСЛИ В ЧАС

 Омръзна ми да бъда все послушна –

да слушам и мълча, да бъда в час

и само химикалът ми да шушне

по бели листи със мастилен глас.

Омръзна ми контролни да ме дебнат,

а после в мисълта ми да тежат,

да бъда груба, нервна и враждебна

дори и с мама някой път.

Омръзна ми да бъда черно-синя,

в престилка като прилеп – с нощен цвят,

и с чувството на грешна монахиня

да нося в себе си мечта за свят

тъй пъстър, както всъщност е дъха ми

в момичешката своя дълбина.

Гимназията всекиго измами,

от всеки взе по капка светлина..

…

Разбирам, че съм зла, неблагодарна…

Но блика пак звънецът сив мажор.

Той идва срещу мен самоуверен

да продължиме вечния си спор.

            Разказват, че е могла да бъде спасена, независимо, че е погълнала смъртоносна доза сънотворни. Но туткавото комунистическо здравеопазване не е успяло да осигури навреме необходимата кислородна бутилка…Непосредствено след смъртта ѝ написах:

        „Тепърва ще търсим тайната на нейното звездно дарование. Баластът от книжни понятия и теории не може да обясни очарованието на тези стихове, написани от милата ръка на едно тринадесетгодишно дете:

Една вълна – красива и добра,

отровена полегна върху кея

и тъжни чайки с чайкови пера

закичиха и гроба и, и нея.

Морето не заспа до сутринта.

За мъртвата си рожба дълго плака…

Затвори във сърцето си скръбта

и утрото замислено дочака.

„Убийство“

Поезия ли е това или прокоба! Таен зъл знак или духовна прелест? И тези космични чайки с чайкови пера, и замисленото море, оплакващо ОТРОВЕНАТА красива и добра мъртва рожба! Едно дете мисли за смъртта и постига живот в смъртта. Милата и непрежалима, щастлива в смъртта Петя! Каква ли огромна, нечовешка болка е спотаявала в малкото си сърчице, когато е писала:

Или:

Той – страшния мой, най-човешкия ад

–на моята съвест суровия свят.

Петя Дубарова е скъп талант в българската поезия:

Под мене като грохнал мършав кон

денят ми олюлява се да рухне.

Изкачвам се по гърбавия склон

на своята умора. И да духне

се моля с устни бели като прах,

че жегата ме е изпепелила.

Това са все непубликувани приживе нейни творби. Но какво означава приживе, когато Петя Дубарова е жива чрез своите стихове. Жива – МИЛА И НЕПРЕЖАЛИМА.“