Президент и думи

Александър Йорданов.

В речта на президента Румен Радев,  произнесена на 22 януари при встъпването в длъжност,  прозвучаха два ДВУСМИСЛЕНИ акцента.

Първият: „Нека заедно градим едно по-справедливо общество, основано на закона и морала, на свободата, толерантността и солидарността, общество, което НЕ Е ЗАЛОЖНИК НА МИНАЛОТО, А ТВОРЕЦ НА БЪДЕЩЕТО…”

Вторият:  „Ще работя активно с нашите партньори за ускорената ни европейска интеграция. НО НЕКА Е ЯСНО ЕДНО. Ще бъде президент, който безкомпромисно ще отстоява ПРАВАТА, ИНТЕРЕСИТЕ И ДОСТОЙНСТВОТО НА СВОЯ НАРОД.”

Изразът „заложник на миналото” е познато комунистическо клише. Ако някой в първите десет години след 9-ти септември 1944 г. е  продължавал да чете произведенията на Вазов или на Йовков, вместо тези на Димитър Полянов, Крум Кюлявков или Крум Велков, той е наричан „заложник на буржоазното минало”, че и „враг” дори. По-късно се оказа, че да четеш Вазов и Йовков не било лошо. Те не са минало и ако си техен „заложник”, гарантирано можеш да станеш свестен човек. Миналото е памет. Благодарение на тази памет можеш да живееш смислено. Без нея си жива муха. Не вярвам президентът наш да си представя бъдещото общество като общество от  „домашни мухи”: нахални и безпаметни.

Не е възможно бъдещето да бъде безпаметно.

То задължително ще помни и доброто и злото. Първото, за да го продължи, а второто: за да не го повтаря. Без отношение към миналото няма бъдеще. Без да познаваме миналото не може да разберем смисълът на настоящето и целите на бъдещето. Ако българският президент си представя бъдещето като кухо пространство, в което циркулират сенки без минало, без история, без поука, т.е. пространство, в което не е пренесено доброто от миналото,  а не дай Боже, злото безпаметно е прескочило „бариерата”, мерси за такова „бъдеще”.

Да се вгледаме отново в израза „заложници на миналото”.  И да се запитаме: кое е „миналото” на което обществото ни днес не трябва да става „заложник”?

За родените преди 1990 г., а това ще рече, че и за самият наш президент,   „миналото”  е комунистическата тоталитарна система, наложена против свободната воля на българския народ от чужда държава-окупатор – Съветският съюз и от партията БКП, днес повече позната като БСП. Става дума за същата партия, която издигна кандидатурата на Румен Радев за президент. В миналото тази партия е помагач на окупатора.  С какво се характеризираше това наше „минало”? С безконтролната и тотална власт на комунистическата пария, власт записана още в член първи на конституцията: за да не си правят гражданите труда да четат следващите членове. Това бе власт над всички сфери на обществения, че дори и върху личният живот на човека в България: нагло ни преследваше от детската градина, училището и университета, през казармата и работното място, до сватбените и траурните ритуали. Раждащ се: благодари на „Партията“. Тогава думата „партия“ се пишеше с главна буква. Учиш – благодариш на партията. Браниш родината – пак благодариш на партията. И като се жениш и като мреш, все същата партия ти напомня: благодари ми!  В буквалният смисъл: в в гробищни траурни домове у нас висеше портретът на вожда на тази партия, та и мъртвеца да знае на кого да благодари, че е умрял.

„Миналото” е и споменът за охранителите на комунистическата власт – т.нар. „минала”, т.е. бивша,  Държавна сигурност”. Колко е „минала” и бивша, е друг въпрос. Напоследък взе всеки ден да се показва по телевизиите, издава вестници, създава партии и дори университети. Тъй че да не я мислим за „бивша”, макар че от време навреме се прави на умряла лисица. Умряла, умряла, колко да е умряла? Ако я видим в обкръжението на президента няма как да повярваме, че е умряла, нали?

„Миналото” е и „вечната и нерушима дружба” с Русия. Тя бе идеологизирана и превърната в нашийник на вярното куче „България”. Нямаше мърдане. Вървиш с Кремълския господар или си мъртъв. В това „минало”, на „вечната и нерушимата”,  наистина нямаше нищо за което си заслужава днес гражданите да мечтаят. Затова и бих разбрал президентът, ако е искал да каже, че не трябва да ставаме заложници на „вечната и нерушимата дружба” с Русия. Това бих разбрал.  Защото тогава наистина нямаше нито справедливост, нито закон, нито морал, нито свобода, нито толерантност, нито солидарност.

За злодействата на комунизма трябва да има памет. Това минало трябва да се познава, за да не се повтаря.  Но никой не трябва да бъде заложник на комунизма и на комунистите днес. Нито утре. Опасно е. Накратко: „заложници на миналото” означава да не ставаме комунисти, нито днес, нито утре. Ако това е мислил президентът, правилно го е мислил и може би е искал много заобиколно, много потайно да каже, че няма да става заложник на БСП. Но, нека и аз да кажа като президента едно НО, ще видим?

Не е еднозначен изразът „заложници на миналото”. Имаме и демократично минало. На него ли да не ставаме „заложници”?  Никога не трябва да забравяме как преминахме от недемокрация към демокрация. Забравим ли, бързо ще се върнем там откъдето тръгнахме. Демокрацията не може да бъде минало. Тя е настояще. И ще бъде бъдеще. Защото предполага „единство в многообразието“, какъвто впрочем е и девизът на нашия Европейски съюз. Още Хегел това е обяснил философски: „Различието е същност на хармонията”. Разнообразието  – във възгледи, стремежи, цели, действия и тяхното единство,  е това, което прави обществото ни демократично. Да бъдеш „заложник” на свободата и демокрацията е сладко заложничество. И нека президентът ни не се опитва да ни отнеме това ”заложничество”.  Аз искам да бъда заложник на демокрацията.

Когато българският президент казва, че не трябва да бъдем „заложник на миналото”,  би трябвало да бъде попитан директно:

Ще толерира ли кадри на бившата ДС и комунистическата партия,  защото те са именно „миналото” в жив вид и днес. Ще стане ли техен „заложник”? Ще се разграничи ли от тях, ще се конфронтира ли с тях, за да даде пример на българите, че не трябва да стават „заложници на миналото”?  Ще почита ли президентът наш паметта на жертвите на комунизма,  т.е. на миналото или  това спада към „заложничеството”? Защото, ако миналото е било престъпно, а такова е било комунистическото и ДС минало, то жертвите на неговите престъпления заслужават поне една добра президентска дума. Или греша?

Ако с фразата „общество, което не е заложник на миналото” президентът иска да каже, че няма значение, кой какъв е бил в миналото, било каквото било, минало-заминало, да заметем следите, точно тази „философийка” е отвратителна, неморална. Един президент не може да споделя философията на замитането, на скриването, на „затворената страница”. Тръгне ли по този път ще катастрофира.

А сега по въпроса за ПРАВАТА, ИНТЕРЕСИТЕ И ДОСТОЙНСТВОТО.

Достойнството на българския народ след КАТАСТРОФАТА НА КОМУНИЗМА се изразява в това, че успяхме да се ориентираме вярно и да намерим точното си място за гарантиране, както на националната сигурност, така и за успешното икономическо, социално, културно, обществено развитие.  Това точно място се нарича Европейски съюз и НАТО. Днес извън тях за българския народ няма нито права, нито интереси, нито достойнство. Доказа го „миналото” ни присъствие в т.нар. „социалистически лагер” и Варшавски договор.  Тогава Москва така ни бе затапила и вързала,  че гък не можехме да кажем, а комунистическите ръководители мълчаха като охранени пуяци. Затова и пред „интересите, правата и достойнството” да бъдем в ЕС и НАТО не може да се поставя противопоставен съюз. Няма НО, няма НЕ ИСКАМ, няма НЕДЕЙ. Какви различни интереси,  права и достойнство, имаме извън тези, които ни предоставя нашето европейско и натовско семейство.  Дайте пример, г-н президент! Да произвеждаме некачествени стоки, за да ги продаваме на „необятния руски пазар”? Защото те и на ментето се радват?  Да строим АЕЦ „Белене”? Но това е руски интерес, израз на техни права и интереси. И те добре ни източиха банковата сметка в защита на своя интерес. А може би интерес да слушаме руски песни и гледаме руски пляски. Че нима НАТО ни пречи? Който иска гледа, който иска – слуша. Свобода е в Европейския съюз. Или може би да им дадем да ремонтират  нашите МИГ-ове  в завода, гдето ремонтираха  падналият край Сочи самолет с Александровския ансамбъл?  Та да се утрепят нашите летци? Няма такъв национален интерес да си трепем сами военните кадри.  Това може да е личен интерес на група проруски военни, които искат да добявят нещо към пенсията си от комисионните, които биха им платили, ако уредят руската стрна да лапне едни милиони. И тук  фразата на президента за интересите, правата и достойнството увисва във въздуха. Тя става фраза, която издава загриженост за чужди, а не за български интереси. Ако президентът бе казал ПРИМЕРНО:  СЛЕД КАТО сме членове на ЕС и НАТО НЯМА ДА ДОПУСНЕМ други държави, извън този наш дом,  да ни налагат своите интереси, права и достойнство, това бихме го разбрали, нали? Това е то достойнството. Поставянето на НО след изречението:”Ще работя активно с нашите партньори за ускорената ни европейска интеграция”, разколебава категоричността на твърдението и особено тезата за „активността”. С какво ЕС и НАТО са нарушили нашите „права, интереси и достойнство”, с какво сме направили „компромис”, че е необходимо използването на силната дума „безкомпромисно”.  Силна ли е днес българската армия? Има ли достатъчната техника, за да отбранява границите на страната?  Нима не е достойно да разположим на наша територия натовски войски. Защото ние сме НАТО. В наш интерес е това. Наше право е това. Ще го направим ли като използваме израза: „права, интереси и достойнство”?  Правят го други народи: германци, поляци, литовци, латвийци, естонци. Наш ред е.

Как ще  „ускорим европейската си интеграция”, ако всеки ден говорим как ще се разпадне Европейският съюз и плачем за червеното минало. Че и ставаме негови „избраници”, негови „заложници”? Като обещаем, че в кренвиршите вече ще има и месо? Като прехвърлим Черноморието в руски ръце? Като пратим Миг-овете на ремонтт в Русия? Като оставим руските фирми да не плащат данъци в България? Като възродим отново проруският проект „АЕЦ „Белене”? Като само искаме пари от Европейският съюз, за да ги крадем чрез влюбени в Русия фирми? Като искаме да отпаднат санкциите срещу държавата агресор и нарушител на международното право? Като лицемерно се представяме за европейци, а си оставаме русофили?

Двусмислиците в словото на българския президент са лош съветник.  Дано делата не бъдат също така двусмислени.