Режимът на Кастро и поуките за България

Момчил Дойчев.

Фидел Кастро е без съмнение ярка политическа личност не само за Латинска Америка, но за целия свят. За съжаление у нас и не само, доминира версия за него, произтичаща от съветско-комунистическата и западната левичарска митология. В неделя по БНТ дори в пропаганден документален филм Кастро бе представен като „велик революционер“, освободил Куба от „американско господство“. По БТВ упорито се разпространява лъжата, че Кастро бил превърнал Куба в „остров на Свободата“, когато над 2 милиона кубинци са избягали от неговия превърнат в концлагер остров.
Режимът на Кастро идва след преврат срещу диктатурата на Батиста. Затова и първоначално САЩ подкрепят кубинската революция, защото мислят, че той ще възстанови демокрацията. Всъщност Батиста е кум на Кастро и също като него е от богато „експлоататорско“ семейство.

От момента на завземането на властта от Фидел Кастро в Куба започват мащабни репресии против неговите политически противници.

Революционният режим първоначално обявява, че ще съди само функционерите на режима на Батиста като „военни престъпници“. Но проведените показни процеси са „пародия на правосъдие“ – Вместо да защитават подсъдимите, адвокатите им се извиняват на съда, че защитават „престъпници“.
Постепенно кръгът на репресираните се разширява не само към политическите противници, но и към съюзниците в революционната борба — анархисти, социалисти, либерали.

Накрая се установява тоталитарен режим от съветско комунистически тип, в който всички противници на властта или са избити, или вкарани в концлагери и затвори.

В затворите и концлагерите са между 20 000 и 30 000 души. По данни на историка Хю Томас, от началото на 1959 до началото на 1961 г. в Кубе са екзекутирани около 2000 човека, а към 1970 г. — вече около 5000. Според други разследвания от 1959 г. до днес в Куба по политически причини са убити между 10 000 и 15 хиляди души.

Според признания на самия Кастро в Куба през 1965 г. има 20 000 политически затворници.

При Кастро е създадена и системата от концлагери UMAP. Че Гевара свидетелства, че в тях се изпращат „съмнителни лица, за които не сме уверени, че трябва да са в затвора – лица, които са извършили престъпления против революционната нравственост“. С други думи там попадат и хора за такива „престъпления“ като пиянство, наркомания, скитничество, хомосексуалност, „излишна религиозност“ и даже за слушане на „империалистически“ рок-ен-рол. За по-големите престъпници против режима са създадени лагери със строг режим, в които криминални престъпници подобно на капо в нацистките концлагери властват и издевателстват над политическите затворници. Дори през 1997 г. в Куба започва нова вълна на политически арести. По данни на „Международна амнистия“ през тази година са арестувани и осъдени между 980 и 2 500 мъже, жени и дори непълнолетни.

Според професор Хуан Кларк в Куба има най-голямо число политически затворници и присъди по политически дела някога зарегистрирани в Западното полукълбо. Ако по време на диктатурата на Батиста в Куба през 1958 г. има общо около 500 политически затворници, само през 1959 г. са арестувани и вкарани в затвора над 5 500 души.

Много от затворниците са осъдени на 20-30 години или до живот, включително някои бивши командири на революцията, които смятат, че тя е предадена като например, Хубер Матос, осъден на 20 г., или Чанес Марио де Армас, осъден на 30 г. Хиляди противници на режима са били избити или подложени на нечовешки изтезания като затваряне на тесни камери, в които не можеш нито да седиш, нито да легнеш. Десетки хиляди преминават през трудови или концентрационни лагери. Инакомислещите дисиденти се подлагат на насилствено психиатрично лечение по модела на СССР. Останалите на свобода се тероризират по модела на нацистките банди щурмоваци, някои загиват в „тайнствени“ самоубийства или в пътно-транспортни произшествия.
Според издадената в Харвард „Черна книга на комунизма“ по непълни данни от 1959 до 2006 г. режимът на Кастро убива над 14 000 души на възраст от 16 до 68 години, включително няколко жени, поне една от които е била бременна. Според разследване на „Freedom House“ до 2005 г. над 500 000 кубинци преминават през системите на концлагери, затвори и изтезания.
Това поставя режима на Кастро сред най-екстремистките „прогресивни“, т.е. ултрареакционни тоталитарни режими в света. При това не става дума за диктатура, която води до „светлото комунистическо бъдеще“ – просто такова не съществува – но за диктатура, която води до нечувана бедност и мизерия цял един народ, до неговото тотално деградиране, до лумпeнизиране и криминализиране на значими обществени прослойки – впрочем навсякъде криминалните комунистически режими водят до сходен резултат, който с десетилетия не може да се преодолее.
Ако сравним режима на Кастро с друг диктаторски режим – този на Пиночет ще наблюдаваме коренно противоположни икономически, политически и изобщо общосоциални последици.

Режимът на Пиночет идва също след преврат, също е репресивен и диктаторски.

Пиночет сваля от власт законното социалистическо правителство на Алиенде, дошло на власт след изборите през 1970 г. Алиенде започва социалистически преобразувания по кубински образец. В Чили пристигат стотици кубински и съветски политически и икономически съветници. Алиенде провежда национализация по кубински образец, т.е. насилствена, което естествено предизвиква огромно недоволство и съпротива. Въпреки „братската помощ“ от Куба и СССР, икономиката на Чили се срива и за две години по брутен вътрешен продукт и жизнен стандарт на населението Чили отива на последно място в Латинска Америка след Куба. В цялата страна избухват стачки и гладни бунтове. За да спаси положението, правителството въвежда купонна система и преминава към пряк продуктообмен, както става и в Куба преди това. Алиенде решава да национализира и земята, което първоначално се изразява в „национализация на селскостопанските ферми“, което води до въоръжени сблъсъци на фермерите с армията и полицията. Социалистическото правителство национализира всички медии, прави опит да завладее и съдебната власт. Социалистите създават бойни отряди като тези в Куба за „защита на революцията“. Те започват с нападения и арести на опозиционни интелектуалци – журналисти, писатели, свещеници и политици. По същество режимът на Алиенде започва преход от студена към гореща гражданска война.
На 26 май 1973 г., Върховният съд на Чили единодушно осъжда нарушенията на закона и конституцията от правителството на Алиенде. На 2 август 1973 г. чилийският парламент приема резолюция осъждаща нарушенията на конституцията и терора, осъществяван от правителството и само няколко гласа не достигат за импийчмънт на президента. С други думи още преди преврата на практика в Чили вече се преминава към диктаторско управление, което няма нищо общо с демокрацията.
Ако изследваме количеството на жертвите на режимите на Кастро и Пиночет – то е несравнимо. Когато Пиночет предава властта на демократично избрано правителство през 1988 г., върналите се във властта социалисти създават „Национална комисия за установяване на истината“. Тя установява, че за 15 години управление на военната хунта са загинали общо 2279 души, от които почти половината са жертвите на военната хунта – 800 души войници и полицаи и около 100 десни интелектуалци, убити от социалистите.

Главното постижение на военния режим на Пиночет без съмнение е чилийското икономическо чудо.

Левите идеолози и досега упорито отричат постиженията на военното управление на Пиночет. А те са следните:
1. Заслуга на режима на Пиночет е това, че той предотвратява гражданската война. Ако не беше Пиночет, Чили го очакваше в най-добрия случай съдбата на Аржентина, където в резултат на гражданската война загинаха между 30 000 и 50 000 души, а в най-лошия случай – „процъфтяващата“ икономика на Куба.
2. Даже днешните чилийски социалисти признават, че именно при Пиночет е създадена модерна банкова система в Чили, която никакъв локален или световен кризисен период не успя да разклати, както стана навсякъде другаде в Латинска Америка.
3. Благодарение и на режима на Пиночет Чили може да се похвали с:
— най-ниската след Канада степен на корупция в цялото Западно полукълбо. По-ниска от корупцията в САЩ!
— най-ниското равнище на престъпността след Канада.
— Чили е на седмо място по степен на икономическа свобода в света.
— Чили е на трето място след Канада и САЩ по жизнено равнище в двете Америки.
Нищо подобно не може да се каже за режима на Кастро. И досега Куба е най-бедната и изостанала страна в Латинска Америка.

За разлика от управлението на Кастро, което доведе Куба до тотална икономическа разруха и дори периоди на формен глад, Пиночет спаси държавата си от гражданска война и проведе либерални икономически реформи, които издигнаха за по-малко от 10 години Чили от последно на първо място в Латинска Америка по БВП и жизнено равнище на населението.

Вместо тоталната икономическа разруха, която предизвиква всяко демагогско социалистическо управление, при Пиночет не само се стабилизира чилийската икономика, но дори тя става водеща в целия регион на Латинска Америка.
Ключово е понятието либерална икономическа политика, която води до чилийското икономическо чудо. Това е онази политика, срещу която днешните левичари и националпопулисти надигат истински вой, тъй като руши митовете на тяхната пагубна икономическа политика. Опитът на Пиночет не е единствен – в известен смисъл той прави това, което прави преди него и режимът на Франко в Испания, и военният режим на Пак Чон Хи в Южна Корея, и режимът на Дън Сяо Пин в Китай след 1978 г. Те провеждат либерална икономическа политика, която води до икономически растеж и високо жизнено равнище, а не до разруха, до която доведе режимът на Кастро.

За нас въпросът е, защо при напълно формално демократичен режим България не успява да провежда необходимите либерални икономически политики, защо държавата продължава да бъде главен фактор за икономическото развитие, защо още не са реформирани такива ключови сектори като провоохранителната система и съдебната власт, защо още няма върховенство на закона и истинска правова държава. Само тогава става възможен такъв икономически растеж, който обикновено се определя като икономическо чудо, до което може да доведе само либералната икономическа политика.

Опитът на България от 27 години показва огромната съпротива към реформирането на тези ключови сектори, които изключват грабежа и корупцията и към тези икономически реформи, които водят до „благоденствие за всички“, а не само за посткомунистическата олигархия. И затова се изисква не диктатура, а просто политическа воля на управляващите партии – независимо леви или десни, либерални или консервативни за промяна. За съжаление „партията на промяната“ у нас след 2001 г. непрекъснато губи позиции. В този парламент тя е повече от пет пъти по-малобройна от партията на статуквото – тази, която от декември миналата година разполага с поне 204 депутати. А настъплението на националпопулизма и социалната демаготия може да доведе в следващия парламент до мнозинство, което да върне България десетилетия назад, дори до диктатура.

Вече не демократичната десница е заплашена да няма представителство, а изобщо има опасност от реставрация на авторитаризма в дори по–уродлива национал-социалистическа форма.

Превръщането на народа в немислеща тълпа, искаща „силна ръка“ да я „оправи“, ще доведе само до такъв пагубен резултат. Опасността е изключително сериозна. Да се надяваме на помъдряване на избирателите в този момент е повече от наивно. Отговорността на лидерите на демократичната десница – все едно либерали, или консерватори е изключително голяма. Без решителни действия по събиране на разпилените демократични сили, България я очаква ново антиреформистко правителство като това на Беров, Виденов, Сакскобургготски, Станишев и Орешарски. Ще позволим ли властта да бъде поета от антиевропейски леви демагози и популисти, патриотари или други политически мошеници, които могат само да плячкосват и пилеят националното богатство, а не изграждат една процъфтяваща европейска икономика?