ЗАЩОТО СМЕ БЪЛГАРИ!

Александър Йорданов.

Ние българите трудно правим избор. Но колебливи и нерешителни, винаги търсим на хляба мекото и на работата лекото. Да „оцелеем” стана наша философия. Лазенето пред силните на деня ни показва, че сме живи. Имало е времена, в които не сме смеели да се наречем българи. И тази наша неразумност и юродивост кори още Паисий. Не че нямаме смелчаци, луди глави, храбреци. Имаме и слава Богу, че поне на празник се сещаме за тях. Но факт е, че нерешителността е дълбоко залегнала в характерологията на нашия народ. Ние обичаме да си мълчим и да спим. Още на Христо Ботев това му е било ясно: „Мълчи народът, глухо и страшно гърмят окови… „

Кротналият се народ е удобен за всяка власт.

По времето на соца така се бяхме кротнали, че чак се бяхме успали. И отново не казвам нищо ново.  Макар да съм далеч от песимизма на Георги Марков, който още в далечната 1972 година се измъчваше от въпроса: „ще изчезне ли българският народ”. Освен че трудно правим избор ние българите не сме в състояние да развиваме своя избор, да разширяваме възможностите му, да преследваме успеха. Веднага след избора започват колебанията, душевните терзания: а дали не сгрешихме, дали не трябваше да изчакаме, дали не можем да се върнем обратно. И това е всеки ден. Прилича на шизофренно състояние, но е факт. Голямо умуване пада как да се освободим: с чети или без чети, с революционни комитети или не, с въстание или без въстание, сами ли ще се освобождаваме или друг да свърши тая работа. И не е ли по-добре вместо да бързаме с това „освобождение“ първо да се образоваме, да си оправим положението, че не се знае, какво ще дойде след „освобождението“. Може и по-лошо да стане. Няма значение за кое „освобождение“ говоря – дали от турско, или от съветско „присъствие“.

Разбира се, има периоди в нашата история, когато

проявяваме решителност, вземаме страна, но веднага започват съмнения и атаките:

защо именно тази, а не другата страна, защо се съюзихме с тия, а не с ония? Правилно ли постъпихме като бяхме с Германия, а не с Англия? А „освободителите”? Къде ги зарязахме? И отново се разкрачваме и отново се въртим като пумпали, и не знаем ни къде сме, ни защо сме. Разбира се, тази наша колебливост всеки използва, както му е угодно. Особено ако сам не страда от подобни раздвоения. Така през 90-те години на миналия 20 век и в началото на този век, направихме, след голямо умуване и кандърми, избор. Избрахме да станем част от една общност от държави, които, спор няма, са постигнали по-голям напредък от нас. А са го постигнали този напредък, защото ние се бяхме успали съвсем при социализма. Помним философията си тогава, нали: „те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим.” С други думи, решихме и се събрахме с успелите европейски и не само европейски народи. Станахме членове на техните съюзи – Европейски съюз и НАТО. И още на следващия ден започна великото мърморене, което продължава и до днес. Ама защо, ама трябваше ли, не може ли само в ЕС, а пък да го оставим това НАТО. Дали не сгрешихме? Май с Русия щеше да ни бъде по-добре? Ама дали щеше да ни бъде по-добре? Ако може да бъдем неутрални, независими, никой да не ни закача, да не иска нищо от нас, а и ние никого няма да безпокоим. Ще си налягаме парцалите.  Достатъчно. Стига.

Българинът, макар и да живее до морето, не е морски човек.

Не вдигаме глава към хоризонта. Не сме склонни да отплуваме към далечни простори. Предпочитаме корабът ни да плува в кръг, но капитанът от време навреме да ни успокоява, че все пак пътуваме към „щастливия бряг”. Цитирам Евгени Кузманов и неговият великолепен роман „Чайки далеч от брега”, издаден преди повече от 30 години. Българинът е орач и копач, обича да го впрягат, да му посочат нивата, която трябва да изоре. За друга нива той не мисли. За нова бразда не се сеща. Уютът на полето, на загърнатата от Балкана долина, е неговият истински свят. Авантюрата не му е присъща. Рисковете го плашат, затова и не желае да ги поема. Чувства се сигурен, когато нищо не прави. Футболните запалянковци биха казали: обича да разиграва топката, но не и да атакува. От страх да не я загуби. Но затова и рядко побеждава. Ето на: няма ни дори на едно най-обикновено европейско първенство. А какво да кажем за световното?

Българинът обича да хитрува.

Ние сме имитатори. Не случайно стана масова практика да се правят „възстановки”, т.е. имитации, на събития, в които обаче най-важното е действието, решителността – примерно как е гръмнала първата пушка в Копривщица, откъде е минала Ботевата чета, как е превзет конака, какъв бой само е станал под стените на Дряновския манастир…Велики имитатори сме ние българите! И сега имитираме – уж сме натовци, ама да не си помисли някой, че наистина сме такива. Уж сме европейци, ама да не разсърдим с тази си „европейщина” „братушките”. И така я караме. Ден да мине, друг да дойде. Слънце да изгрее, месечинка ясна да ни се покаже. И да заспим доволни, че денят е минал по живо, по здраво. Ей на,  и топлото време дойде. И яхти заплуваха в Черното море. И премиерът наш ни успокои: да не се тревожим, да не се безпокоим, спокойно да си спим. И спим, разбира се. Какво друго да правим. Българи сме, нали?