Цялата наша Родина – негов паметник!

Александър Йорданов

1133[1]Роден съм в град Сталин. На входа на Морската градина величествено бдеше паметникът на “Вожда на народите”  – с поглед вперен в комунистическото бъдеще. Но стана така, че за една нощ този страшен човек май го изхвърлиха в морето. Кой, колко и как е плакал при смъртта на Сталин научих от вестниците години по-късно. Тогава разбрах защо в това “възторжено” време нормалните хора шепнеха, докато останалите възпяваха и възхваляваха. Какво е представлявал сталинизмът научих, когато прочетох “Един ден на Иван Денисович” през 60-те години, а след това и “Архипелаг Гулаг” (изданието на Имка-прес) на Александър Солженицин.  Ужасен бях от страданието. От страданието на човека в държава, която навсякъде рекламираше „щастието на човека“. Тогава се запитах:  дали тези, които възхваляваха и възпяваха “бащата на народите”, са знаели всичко това – за лагерите в Сибир, за репресиите и убийствата, за милионите избити човешки същества, за гладомора в Украйна (в началото на 30-те години съветската колективизация на земята води до гибел от глад на  10 милиона души – повече от населението на България!).  По-късно вече си задавах и въпроса: как можеш да бъдеш комунист, да подкрепяш Съветския съюз, ако знаеш всичко това? Или обратното си казвах –  ставали са комунисти без да знаят, защото са „вярвали“, защото е трябвало да „оцелеят“ или да  направят „кариера“?

Lenin_StalinСлед това дойде демокрацията. Дойде и времето на мемоарите когато мнозина избраха версията:  не са знаели, не са чували, чак сега им е светнало. И дори някои се похвалиха, че своевременно са се разграничили.  Но за повечето комунисти у нас  „разграничаването“ дойде, когато „Партията“ им даде знак. Пак по команда, пак организирано. За да се подготвят – „чисти и неопетнени“ за поредната „ръководна“ роля. Но ако при дребните шушумиги членството в БКП е било възможност наистина за „уреждане“ в живота, то кое е карало писатели и поети да стават комунисти след като вече са научили истината за престъпленията на сталинизма? Не е ли членството в такава партия противопоказно на самото призвание на твореца?

Откъде да започна разказа за образа на Сталин в нашата литература.

Ще започна от…езика.   Чета:

През изтеклата учебна година в Университета бяха преработени програмите по езиковедските дисциплини в духа на Сталиновото учение за езика. Преустроени и подобрени бяха и самите преподавания по тези дисциплини. В резултат на това …успехът по езиковедските предмети през последната изпитна сесия беше значително повишен”.

Това пише проф. Владимир Георгиев. Как да повярвам, че когато пише тази глупост професорът сам си вярва? Но сигурно си вярва, защото на 4 и 5 декември 1950 г. на специалната “Сталинска сесия” в Софийския университет среща пълна подкрепа от акад. Тодор Павлов, проф. Асен Киселинчев, доц. Ангел Бънков, акад. Стоян Романски, проф. Иван Леков, проф. К. Мирчев, проф. Л. Андрейчин, проф. Ст. Стойков, доц. Н. Дилевски, д-р М. Джананова, Ст. Стоянов, Мирослав Янакиев и дори от литературоведите: проф. Пантелей Зарев, проф. Александър Бурмов, проф. Хр. Гандев, проф. Д. Димитров, Ат. Милчев. Нима учени хора могат да подкрепят глупостите, които изрича проф. Георгиев?  Но са го направили и това означава, че или не са учени или че нещо лошо се е случило с тях в този период, болест ги е налегнала, епидемия им е отнела акъла.

СТРАХЪТ бе основен фактор определящ социалното поведение при т.нар. социализъм.

Всички знаеха, че комунистическата власт репресира и убива, и тази мисъл, и това знание,  правеха хората  безволеви и примирени. И подкрепящи… Сталин, Партията, БКП-то, защото обратното може да означава и означаваше неведнъж….смърт.  А подкрепата – живот.  Мизерен, но живот. Живот,  в който можеш да станеш учен,  поет, писател, инженер, строител, шофьор на важен другар.  Това прегъване на човека при тоталитарния режим е психологически обяснимо. Но в случая ме интересува литературата и кога изразяването на твореца е било само маска, прикритие и кога „вярата“ в „непогрешимостта“ на „Партията“, на „правилната линия“, на Вожда, е напълно искрено,  повече от убеденост. С други думи, кой „лъже и маже“, че е комунист с комунистите и кой си е наистина „комунист“ – убеден до степен, че е бил готов сам да смазва и унищожава „враговете на партията“. Търсех отговор на този въпрос в самите литературни текстове, в тяхната искреност. Разбира се, понятието “искрено” в литературата е твърде относително, но все пак писателите и  поетите обичат да споделят своите „искрени чувства“ и когато го правят използват дори “съкровени” образи – майката, либето, “бащиното огнище”, родината.

Лиляна Стефанова, например, е искрена в „любовта“ си към Партията и Вожда, когато трепетно споделя вълнението си, че Сталин е само на „двеста крачки“ от нея:

Ти, дребничката, същата ремсистка:
със двете тънки плитчици встрани
и с рокля поизкърпена, но чиста.
Ти, позивите стиснала в дланта
и с поглед още детски –
запламтяла
по най-непостижимата мечта:
за оня град далечен –
и за Сталин…

На двеста крачки е от теб
Ей на –
ръката стига да протегнеш само –
по-близо е от родната страна,
от клуба, от другарите, от мама!

/Л.Стефанова, ”Близо до Кремъл”/

Божидар Божилов, който има и хубави стихове,  бая се е напънал, за да се впише в „новото време“. И стиховете му възхваляващи Сталин звучат като нагласени, изсмукани от пръстите, като отбиване на номера:

Кормилото Ленин на него предаде
когато сърцето му спря.
Заплуваха смело Съветите млади
към своята млада зора.

Другарят Сосо стана флагът им ален
и златната тяхна звезда.
Стана секретар на ЦЕКА, стана Сталин,
в едно сбра дело и мечта.

/Б. Божилов,“Сталин”/

Това, галеното,“другарят Сосо“,  вмъкнато сред цялата елементарна апологетика, направо си е играчка-плачка, но нейсе…

Камен Калчев е искрено пълзящ творец:  “Името на Сталин, пише той,  днес е символ на мъдрост и прогрес, символ на мечтите на човечеството към щастливото бъдеще на комунизма”.

Годината е 1948. Терорът вилнее в България. Без съд и присъда са избити хиляди честни и достойни български граждани. Тях Калчев не вижда, но с “бъдещето на комунизма” направо си общува любовно.

Христо Радевски също лъже като за последно:

“няма по земята здравомислещо човешко същество, чиито мечтания да не са озарени от гения на Сталин. Изключение правят само отровените от фашистката зараза”.

А може би и наистина мисли така? Калчев и Радевски са бездарни творци. Но да прокарват „гранична линия“ умеят. Ако не приемаш бездарието на съветския диктатор, ако се усъмниш в неговия “гений” идеологическият етикет на ненавистта и омразата е залепен – ти си фашист и край. Но ако случайно си Радевски – „безимен войник“ на своята партия, ти дори на стари години може да се изживееш и като „дисидент“. Също искрено.  Но проблемът е, че комунистическите думи убиваха, унищожаваха човешки съдби. Според Радевски не е правилно, когато се говори за Гьоте като гений.  Истинските “всеобемащи гении”, твърди той, са други: Ленин и Сталин. Нещо повече.  Сталин според него е “неподражаем стилист”:

”Неговият език е толкова прост и точен, стилът му е толкова ясен и достъпен, че и най-простият човек ще разбере най-заплетената философска мисъл, когато той му говори.”

Това казва Председателят на Съюза на българските писатели Христо Радевски в далечната 1949 година.
Елисавета Багряна също пише за Сталин – фалшиво, неискрено, за да оцелее в новото време. Съзнателно променя поетика, стил, за да изчезне “истинската Багряна”. Целта е да се скрие във времето, да стане незабележима, но и част от него. За второто говори участието й в написването на новия, комунистически и съветизиран химн на България (заедно с Младен Исаев).  Поетесата обичана заради своя жив и ритмичен стих, съзнателно се препъва в думите, с които реди поредният стихотворен лозунг:

На Сталин гласът! – той е глас на борците свободни,
На повика жизнен за труд, за строителство, мир!
От целия свят милионите волни народи
Вървят подир него, вървят неотклонно, безспир…

И ние желаем: за дълги и дълги години
да води народите той в начертания път –
за щастие, гордост и радост на свойта родина
и всички, които възторжено с нея вървят!

/ Е.Багряна, “Гласът на Сталин”/

Ясно е, че Багряна отбива номера.  Затова пък Младен Исаев е истински вдъхновен и  направо се е вживял в хвалбите:

В героична красота
виждаш ти планетата –
вече влязъл е света
в сталинско столетие.

На живота младостта
Вече е намерена.
Ти минаваш в утринта
Сталински уверено.

И потомък ти впил
ясен поглед в времето
ще завижда, че си бил
сталинов съвременник.

Колкото и да е странно в тези стихове има и нещо „пророческо“. Защото и днес има млади хора, които митологизират масовият убиец Сталин, носят фланелки с неговия кървав лик. Но пък тези стихове са доказателство защо Младен Исаев е бездарен поет. Това е и драма. Десетилетия да твориш и да не създадеш нищо стойностно е повече от драма дори. На съвестта на Исаев тежи и грях: той предава на репресия тези, които някога са го спасили от смърт. Неговият подпис, заедно с този на Людмил Стоянов, откриваме под Протокола на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, с който от съюза са изключени Димитър Талев и Владимир Василев, Йордан Стубел и Славчо Красински, Михаил Арнаудов и Димитър Шишманов и още редица големи български творци и учени.
Людмил Стоянов, чиято ранна поезия плува в неземна небулоза и все “бисерни скрижали” реди, в „новите условия“ твърде прагматично и педантично изброява всички важни „символи“ на Вожда. Сталин е “компас и кормило и пътеводна звезда”, които поета открива в „слънчева Тракия” пред “тракторно ято” с “марка съветска“ ( има си хас да е друга марката!).  А народът пее песни за Сталин “от Дунав до Странджа, от Искър до Черно море”.

Но не е достатъчно само да възпяваш Вожда. Трябва да громиш и  неговите „врагове“.

Само няколко години след края на Втората световна война такъв враг и предател неочаквано се оказва  югославският лидер  маршал Йосиф Броз Тито. И ето я, заема позиция на огневата линия българската поетеса Мария Грубешлиева:

С надменна импеTito-Stalin-Disputeраторска осанка,
В тежка мантия на лъже-Наполеон,
той по фелдфебелски ухажва янките
и като буква Г пречупва кръст в поклон.

Без Сталин ще строи “социализъм”
и пак в “строителството” щял да бъде пръв!
А виждате сега какво излиза:
не е “строителство”, а просто…блъф!

/М.Грубешлиева, “Тито”/

В литературата става „модно“ да се пише “срещу”, да се заклеймяват „враговете“.  А Сталин започва да се възприема като задължителен “образ” – етикет. С други думи: залепваш етикета и получаваш пропуск за литературата, а може би и за живота. За да оцелееш.

Блага Димитрова също ползва този пропуск в първите години след 9-ти септември. Дори в творба като “Първият въпрос” отива отвъд етикета, не “отбива номера”, а се опитва да създаде “истинска поезия”: вдигналата температура лирическа героиня усеща как  Сталин е нейният истински лечител,  ангел-хранител:

“пак той със лекаря над тебе се навежда

поставил длан

над пламналото ти чело”.

Николай Марангозов, също талантлив поет, е директен:

”От сталинската грижа за човека

жив спомен ще съпътствува и вас!”

/ “От Ялово до Воронеж”/.

Манията е всеобща. Карнавалът на клетвите, заклинанията, етикетите, митологизацията, може да бъде продължен. И все пак обективността изисква да напиша, че никога българските поети не успяват да надминат съветските във възхвалата на Сталин, колкото и да са се напъвали. Достатъчно е да цитирам популярният в онези години поет  Джамбул Джабаев, в чиято поетическа представа народът е като Djambulнимба на вожда, а в тялото на Сталин живее духът на неговия също така “велик” предшественик:

Ведет страну к победам светлий Сталин.
Вокруг него сплотился весь народ.
Как клялса он . Ему мы клятву дали,
Мы в нем, любимом, Ленина узнали,
Великий Ленин в Сталине живет.

Последният стих направо рисува  Сталин като истинско свръх същество. Такива сега ги дават във филмите за „извънземни“. Или казано с думите на Богомил Райнов:

”Йосиф Сталин се явява синтез на всички най-значителни качества на прогресивното човечество”.

Впрочем, след като прочетох глупостите писани в сталинския период от Богомил Райнов, престанах да чета, каквото и да било от този писател. И нищо не съм загубил.

Темата за образа на Сталин в българската литература ме занимава отдавна. През 1989 година дори четох „научен доклад“ по въпроса. След това публикувах студия в книгата си „Завръщане“(2006).  Но дойдоха такива времена, че и20150321073440-4мам чувството, че на младите хора трябва да им се разказват подробно някои неща, които наивно си мислех, че е достатъчно с две думи да им ги кажеш, за де те разберат. Затова и ще припомня, че след като комунистическата партия у нас се раздели с „култа към Вожда“ се появи ново идолопоклонство – към Тодор Живков.  Негови ненадминати „майстори“ станаха поетите от т.нар. „априлско поколение“. А след началото на демократичните промени част от комунистите си хвърлиха партийните книжки и със същото вдъхновение, с което се вливаха в първите редици на строителите на комунизма, бързо се подредиха и  в първите редици на „строителите на демокрацията“. Хвърлиха вината върху Живков и неговото близко обкръжение и с това решиха, че демокрацията е дошла.  И се направиха на дръж ми  шапката, когато им напомняхме, че проблемът е в системата,

в системата на мафиотската обвързаност в комунистическите среди. 

Тази система съхрани и разви същностни черти на сталинизма в годините след като той официално бе отречен. Само лицата на обслужващите режима се сменяха като по сценарий, но смисълът и целта на “обслужването”, оставаха непроменени. И затова ми бе смешно когато наблюдавах как някои от ярките  апологети на сталинизма по-късно се изживяваха като  политически дисиденти,  само защото бяха изтласкани от “първите редици” в Живковия период от по–агресивното и по-конюктурно “априлско литературно поколение”.

Според Адам Шаф същността на сталинизма е била изразена много преди Сталин да стане пълновластен господар на Съветския съюз. И тя е в убеждението на марксистите – вчерашни и днешни, че

“не е толкова важно, какво хората мислят, а е важно това, което те трябва да мислят”.

Най-пълно тази истина е изразена в “История и класово съзнание” на Дьорд Лукач. При това комунистите смятат, че само „тяхната партия“ знае, какво хората трябва да мислят, “само тя знае истините на марксизма”. Когато А.Ципко разсъждава по тези въпроси в своя знаменит очерк “За зоните забранени за мисълта”, той обръща внимание, че заклеймяването на сталинизма всъщност намалява интереса към самата доктрина. Според него Сталин не просто е създавал “свое царство” или укрепвал своята еднолична власт, а е направил успешен опит да преобразува социалната структура на обществото, животът на хората като е следвал буквално Маркс, Енгелс и Ленин.  И дава великолепен пример:

“Как постъпва комисията назначена да изясни причините за появата на пукнатини в новопостроена сграда? С какво тя започва? Естествено с експертиза на проекта на сградата. И едва след като се убеди, че с генералния проект всичко е както трябва, започва да проверява качеството на работата, на метериалите, квалификацията на работниците”. 

Сградата на комунизма-социализма рухна, защото проектът й бе сбъркан.  Но и „квалификацията на строителите“ бе под всякаква критика.

Затова именно демокрацията не трябваше да рискува като предоставя възможност на бившите комунисти да участват в нейното строителство. Такова безотговорно решение никога не си е позволявала западната демокрация. Затова и тя е успешна, за разлика от нашия строеж. На Запад власт на комунистите не дават и това е очевидно по развитието на западните държави в сравнение с нашия „източен блок“.

Ципко обръща внимание, че социализмът е първият в историята на човечеството обществен строй, който се изграждаше целенасочено, по план и теория, и следователно няма как да избяга от “експертиза” и оценка, както на плана, така и на изпълнението му. И заключението е ясно:

НЕГОДЕН ЗА РЕАЛИЗАЦИЯ, ЛОША КВАЛИФИКАЦИЯ НА СТРОИТЕЛИТЕ.

В контекста на реализацията на „генералния план“ основна социална и смислово-творческа функция придоби неподлежащото на съмнение безлично“трябва”.  Около това „трябва“ при социализма се  изграждаше особено знаково пространство, което позволяваше на партийната номенклатура да владее ситуацията и винаги да избира позиция, която никой не трябва да атакува, защото тя винаги е “най-вярната” и “единствено правилната”, върху която без дори да подозира вече е бил застанал и “народът”.

Тоест, комунистите – от книжка №1 до книжка № 1 000 000, без изключение претендираха, че винаги са прави. Каквото и да правят винаги са прави. 

Това историческо нахалство е характерно за тях. То е отличителен знак. Днес подобен синдром: никога крачка назад, проявяват и някои социолози и политици, като по правило бивши членове на комунистическата партия или с произход от комунистически номенклатурни, т.е. „проектантски“, фамилии, които непрестанно лансират „нови  политически проекти“ и никога не признават вината си за провала на предходния проект. Любопитно ми е например кой ще поеме „вината“ за провала на „реформаторския проект“, ако той настъпи – дали главните проектанти или ще го отнесат „зидаро мазачите“. Защото с любопитство наблюдавам как проектантите вече лансират „нов проект“.

В “Архипелаг Гулаг” Солженицин разкри манипулативните значения на “трябва”. Вишински и Бухарин, Сталин и Разколников, са от една партия и в нейно име, и чрез принадлежността си към нея, едните съдят, а другите се покайват. И десетилетия, както в Съветския съюз, така и у нас, не се намери нито един член на тази партия, който да каже НЕ – не може и вие и ние да сме комунисти, и вие и ние да сме “революционери”.  Палачът и жертвата се изживяват като „най-верни на партията“. И това страшно мълчание на членовете на комунистическата партия (в името на Партията!) не може да не поразява и да не ни изумява нас – нормалните хора.

Създадената литература и култура по време на “култа към личността” създава този култ.

Не той я обуславя, а тя го предпоставя. Кодови думи–знаци тук са “трябва” и “знаят”. Поетът чувства, че “трябва”, а партията знае как и защо “трябва”. ”Поръката” на „Партията“ идва от конгреси, пленуми и уводни статии, а “поетът” ги улавя още във въздуха, защото “знае”, че така “трябва”. Така проблемът на този период в българската литература се разкрива в ситуацията на “трябва” и “знае”. “Трябва” и “знае” те оставят в литературата, гарантират ти обществена и литературна позиция. Те са твоите ангели хранители. Целта на “трябва” и “знаят” е да се унищожи многозначността на литературната творба, т.е. една непосилна и невъзможна задача, което забелязва още Роман Якобсон, определяйки нейното решение като “абсолютно невъзможно”. Но тъй като незнанието не е аргумент, литературната критика в този период демонстрира, че винаги знае. Знае дори как правилно да бъде написан един роман. Затова и критиците на романа “Тютюн” са убедени, че по-добре знаят от писателя Димитър Димов, какво още трябва да има в романа, какви нови герои и ситуации да се добавят, за какво още трябва да разкаже автора. Същото е  и с  критическото четене на “Железният светилник” на Димитър Талев.

Създаването на идеален модел на текст и творческо поведение става при сталинизма невидимият критерий чрез който се оценяват и коментират реалните художествени текстове на периода. Идеалният текст е никому непознат, но се предполага, че “там горе” трябва да го познават. Защото „там горе“ са тълкувателите на истинския текст. Именно „там горе“, където “знаят”, е истинското мнение, оценка, там е основният говорител и разбирач. Там е и истинският текст. Той е идеален, а писателят само повече или по-малко се отклонява от него. В тази неомитологична конструкция има място за всички. За Вожда – горе, там където се създава идеалния текст, за налучкващите или посредничещите на този текст – поза коленопреклонна. Всъщност всички по веригата почуват шанс да останат живи, ако пресъздадат правилно „текста“ на „оня горе“.  За по-сигурно и за да няма объркване се отрича и преследва религията. Да не би някой да вземе да си помисли, че над Вожда има някой друг.   Отредена е роля и за пазителите на Реда – милиционерско-ченгесарските  шайки, които слухтяха кой какво бил казал и какво е прочел.  Така се изграждаше системата за всеобщ контрол. И страх.

Колко яко е било менгемето и масова заблудата, говори един любопитен епизод.

На 25 септември 1949 г. Радой Ралин изпраща възторжено писмо до Владимир Василев – в миналото главен редактор на най-ценното българско литературно списание “Златорог”, но по това време – коректор и пенсионер с мизерна пенсия, наблюдаван от рояк агенти на Държавна сигурност. Ралин е по младежки възторжен и искрен, като днешните „чегеваристи“:

Здравейте, другарю Василев,
Поздрав от нова, червена Прага!
Радвам се, че ви наричам другарю – това, което не можахте да видите в нашите теоретически книги, даде ви го нашата социалистическа действителност. Какво нещо, само да дишаш нашия роден социалистически въздух – и ставаш неусетно нов човек. Вие се плашехте от социализма, мислехте, че той ще убие Вашето литературно дело. А то стана обратното – социализмът Ви подмлади. За две години Вие израснахте толкова, колкото не сте расли за 20 години в стария строй.
Аз чакам да прочета нещо ново от вас. За ентусиазма на нашата нова младеж, за нашия неудържим устрем напред. Сега, когато съм в “културния” запад, виждам колко ние сме напред, напред, колко сме свободни.”

Какво може да се отговори на такова възторжено писмо?  Днес разбираме заблудата в него. А тогава? Василев е лаконичен :

“Ако бях госпожица щях да взема думите ти, че след 9-ти септември съм се бил подмладил, за комплимент и щях да се имам твърде щастлив. Уви, възрастта ми/пък не само тя/ не позволява да се поддавам на такива изкушения”.

И продължава в същия стил, добре съзнавайки, че иронията и подигравката са най-доброто оръжие срещу комунистическото перчене:

“ Всеки човек си има свой душевен ритъм из който не може да излезе, без риск да стане смешен. Как би ти се видяло някое дърто магаре да удари изведнъж кушия…”

Но да се върнем към „ненагледният“ Сталин.  Младен Исаев е искрен и категоричен:

“Цялата наша родина – негов паметник”.

Аз не знам в българската литература да има написано нещо по-антибългарско от тази “мисъл”. Но то е напълно в духа на култовата ритуалност и представата за “бащата на човечеството” като Божество, което иска жертвена отдаденост. И поетът, колко му е,  превръща дори родината си в паметник на Вожда. Има и други невероятни „изповеди“.  Любомир Левчев, който много държеше да бъде възприеман като „антикултовски“ поет,  като гимназист рони сълзи за Сталин и е готов да се пренесе в жертва само и само…:

stalinДругарю Сталин,
вярвай ми,
без жал
сърцето си на тебе
бих изпратил
кръвта си млада
всичко бих отдал
да можеш да повдигнеш
ти главата си.

Ясно е, че Вождът е хвърлил топа, няма да повдигне главата си, но колко му е да се драсне едно „себежертвено“ стихче?  Впрочем в тези години Сталин е :
“велик строител на социалистическата култура”/Ал.Обретенов/;
“велик учител в изграждането на новия народен театър”/С.Каракостов/;
– “вдъхновител на нашата музика” /Ф.Кутев/;
– “вожд на милионите”/Ив.Рудников/;
“велик учител и вожд на нашия народ”/Й.Барух/;
“слънце на вечността”/Кр.Вълков/;
“стоманена мисъл”/Б.Божилов/;
“вожд, учител и роден баща на димитровската младеж”/Л.Аврамов/;
“другар и вожд любим”, “велик човек”/Н.Зидаров/
и какво ли още не.

lenin_3Това свръх същество поражда и други размисли за “живота след смъртта”. Според далновидният “априлски” поет Владимир Башев “той ще ни предвожда векове”. Според Владимир Топенчаров той е “безсмъртен”, а за Георги Джагаров дори и Гогол е “оръжие” в ръцете на този истински свръхчовек. Крум Григоров и Иван Милчев са категорични след смъртта му: “Сталин е жив !”. Според Христо Черняев “той не може да умре”, а Ангел Тодоров  е “интелектуално” обобщителен – “навред е Сталин”.  За литературния критик Борис Делчев Сталин е “безсмъртният, който бдеше над всички”, а Ст. Ц. Даскалов искрено вярва, че “не умира такъв човек”.
Днес, когато продължава да има хора, които да се кланят на Сталин – единият от подпалвачите на Втората световна война, на политическия ръководител наредил смъртта на милиони свои сънародници, се опитвам да разбера защо го правят. Защото искат да върнат това ужасно време? Защото просто е шоу! Защото  силата на парите, а от там и на властта, е отново в бившите от БКП и техния обслужващ персонал от уж „бившата“ ДС независимо как са се разпределили днес „партийно“.  Защото много хора живеят с илюзията, че някакъв днешен Сталин ще им реши проблемите?

Сталин и явлението „сталинизъм“ са сред най-мрачните страници в историческия роман на човечеството. Необходимо ли е да се връщаме към тези страници и да ги препрочитаме? В едно съм сигурен и убеден: срещнем ли на улицата сталинист е добре да се обърнем към него с думите: ало, приятел, болен ми се виждаш, да извикам ли „Бърза помощ“. И не чакайте той да ви отговори: звънете и настоявайте „бързата помощ“ по-бързо да пристигне.

 

One thought on “Цялата наша Родина – негов паметник!

  • март 10, 2016 at 3:09 am
    Permalink

    Г -н Йорданов,чета Ви параноичните прехласвания по русо плюенето и установявам,че развитието Ви е спряло на ученическа възраст.То от една страна хубаво човек така си свирка весело,светът се руши наоколо а ето Вие си ги говорите все същото от години.Но чувствам вече една умора,защото на моменти съвсем през просото я карате.Всъщност какво сте работели някога въобще?А какви и колко книги сте прочели за тия поне 25г,или от партита не ви оставаше време.Дали прочетохте един Ноам Чомски,или Тиери Мейсън или ..да не изброявам ,колко много анти-книги излязоха н а пазара на истински интелектуалци,политолози ,философи и журналисти и то западни.И разбира се леви интелектуалци,защото десни такива просто няма.А,че това е така говори само фактът,че такива като Вас не чух освен безкрайната Ви злоба и омраза към една държава като Русия ,а и комунизма нищо няма във Вас,нищо.Ни една нова идея.Ах,да сетих се ,готвите нов закон за забрана на комунистическите символи.Нещо като“Закона за защита на държавата“при любимата ви монархо-фашистка власт.Ако пък ,както си мислех по едно време сте честен ,нямаше да лъжете за Освобождението на България от турско като дрът циганин.А може би е време да прочетете Захари Стоянов,или да си припомните.Защото ще разберете,че и Априлското въстание без надеждата ,че Русия ще помогне ,нямаше да се получи.Четете как Бенковски казва пред горящото Панагюрище,каква рана е отворил в сърцето на Тирана.И после:А сега Русия,нека да заповяда.Ако руските офицери не бяха създали нашата армия,нямаше да бием сърбите в1885г.И т.н.И накрая да Ви кажа ,че самата аз ,като студентка твърдо вярвах също ,че сме щели сами да се освободим.Но сега ,отдавна разбрах,че с народ ,в който има доста мискини като вас ,това не може да стане.Ето ,вижте кюрдите.Такива щяхме да сме сега и на това дередже ако не беше Русия.А Вие е време да узреете.

    Reply

Вашият отговор на Katya Georgyeva Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *