3 март: Честит ден за размисъл!

Александър Йорданов

По оригинален начин ни поздравиха за националния празник 3 март дипломатите на Република Полша в България.  Всички членове на дипломатическата мисия рецитираха великата поема на Христо Ботев „Хаджи Димитър“, за да ни напомнят, че 3 март е ден на национално себепознание, символ на нашите собствени усилия и воля за свобода и независимост.

Този достоен поздрав направиха представители на народ, който пръв подава ръка на българите за свобода – още през далечната 1444 година, когато крал Владислав Трети Ягело загива в битка срещу османските нашественици край Варна. Народ, който добре знае, какво означава имперски ботуш. Народ срещу който най-напред се стоварва нацистката и комунистическа агресия през 1939 година. Народ, който знае и помни престъпленията на „Палача на Варшава” – руският имперски генерал Йосиф Гурко, смазал с кръв полското въстание за свобода през 1863 година и печално известен с политиката си на насилствена русификация на поляците като Генерал-губернатор в Полша повече от 10 години. Това е същият Йосиф Гурко, чието име носят днес улици и дори град в България. Затова и са актуални мъдрите думи на Пенчо Славейков, че освободените имат нужда от повече свобода отколкото робът. За да знаят. И да мислят. И да не си създават кумири.

А що се отнася до благодарността се налага да припомня, че

когато през 1917-1920 година болшевиките избиват наследниците на нашите „освободители”, България приема 35 000 руски бежанци.

Те заживяват постоянно у нас, създават свои училища, културни и стопански организации. И получават солидна финансова помощ. Особено голяма е грижата за руските деца – сираци от войната. Бедна България отделя от залъка си милиони за това благородно дело. А бежанците ветерани от Руско-турската война 1877–1878 г. получават  през 20-те и 30-те години изключителни привилегии – месечни пенсии в размер два пъти по-голям отколкото е получавал по това време българският учител. На това решение на българския парламент се противопоставят само… комунистите, защото според тях то било „провокация към Съветска Русия”. Но от него се възползват графиня Олга Толстой, Варвара Гурко, граф Леонид граф Игнатиев, Петър Глоба, ген. Анатолий Адамович и много други.

Когато Съветската армия окупира България през 1944 година започва и преследване на руските бежанци. Те са обявени за врагове на съветската власт и на българското комунистическо правителство. Мнозина от тях са екстрадирани в СССР и хвърлени там в концлагери, затвори. И не само руснаци. Дори и арменци, само защото са се борили и те за свобода и независимост. Показателна е съдбата на Карекин Нъждех, воювал за България в Балканската война. На улица „Солунска“ в София е домът, в който той е живял преди нашите комунисти да го предадат на съветските комунисти. Финансовата подкрепа у нас остава само за лица, които приемат съветско гражданство. Това решение принуждава всички инвалиди и нетрудоспособни да станат по неволя съветски граждани.

До 1944 година за ветераните от Руско-турската война от 1877-1878 г. са изразходвани 200 милиона лева. За станалите „съветски граждани” в периода 1945–1951 г. са дадени още 132 милиона, а 12 милиона отиват за реставрацията на руския храм “Св. Николай” в София.
Толкова по въпроса за благодарността.  И да не забравяме – слугинажът не е благодарност.

Благодарност е равноправието.

Затова и трябва винаги да помним истината завещана ни от нашите национални герои: Раковски, Левски, Ботев, Захари Стоянов, Стамболов. Истината, че империите не освобождават, а поробват. Те затова са империи. Затова и 3 март винаги ще е ден за дълбок, за много дълбок размисъл върху националната ни съдба, върху нашето минало недавно. И поука за настоящето и бъдещето.