Неделни размисли за Лех Валенса

Александър Йорданов

Новината, че полският Институт за национална памет (ИНП) е открил досието на агент „Болек“ от 279 страници в дома на последния комунистически министър на вътрешните работи Чеслав Кишчак, починал на 5 ноември миналата година,  обиколи медиите по света.

„Болек“ е предполагаемият псевдоним на легендарния лидер на Независимия профсъюз „Солидарност“ Лех Валенса.

Сред намерените документи е и собственоръчно подписано от Валенса съгласие за сътрудничество с комунистическите тайни служби, както и разписки за получени пари, написани на ръка донесения, справки за проведени агентурни срещи.  Каква е истината?

Валенса отрича с едно твърде загадъчно обяснение:

„През декември 1970 г. не бях пречупен. Не съм сътрудничил на ДС. Никога не съм вземал пари и не съм правил устно или писмено донесение. Направих грешка, но друга, дадох обаче дума да не я разкривам, поне не сега. Още е жив нарушителят, който трябва да разкрие истината и аз разчитам на това. Бях мекушав“.

Темата за агентурното минало на бившия полски президент не е от днес. Тя се появява периодично в полските медии. Адам Михник, мой стар познат и също легендарна личност на полската „Солидарност“, в „Нежната реставрация” пише:

„Днес за първите дейци на „Солидарност“ може всичко да се говори, но едно не може да се отрече, че въпреки грешките и лутаниците, въпреки непоследователността и често пъти разочарованията, които едни или други техни стъпки пораждаха, те, всички заедно, извършиха един исторически акт. Добре или недостатъчно убедително те направиха антикомунистическата революция в Полша. Сега те са разделени, конфронтирани, смениха и сменят своите позиции, партии – едни отидоха по-надясно, други към центъра и наляво дори, но всички те, включително и „обидените несправедливо”, промениха хода на нашата история и това ще се помни”.

С Валенса се срещнах и разговарях за първи път през 1994 година.

Тогава той ми подари книгата си  “Пътят на надеждата”. Четири години по-рано, на 12 юни 1990 година, когато в София хората плачеха от безсилие след голямата изборна измама на комунистите на първите  демократични избори,  Валенса  изпрати послание до българските граждани чрез вестник „Век 21“, на който тогава бях главен редактор. Думите му пренесоха вяра и кураж, че макар и отложена, победата на демократичните сили е неизбежна, и България също ще тръгне по пътя на демокрацията.

Като посланик във Варшава имах възможност за нови срещи с Валенса.  Приятно ме изненада поканата му за една “Вечер на приятелите и сред легендите на “Солидарност” в дома му в Гданск. По това време той направи опит да се върне в актуалната политика отново като кандидат за президент. Спомням си, че тогава малко наивно го попитах, защо не виждам негови предизборни плакати, билбордове, телевизионни реклами. Помня и отговора му:

“Нямам с какво да ги плащам, не приватизирах, не изграждах фирми и банки за себе си. А тези, които го направиха, сега хвърлят милиони в президентската кампания. И сигурно ще спечелят.”

И след това заговори за „Солидарност“:

“Солидарност е хуманна и благородна идея. Тя е наднационална и може да се превърне в символ на цяла Европа, на бъдещето на човечеството. Защото няма човешко развитие без солидарност. И затова аз исках да запазя тази хубава идея за всички, а не да я превръщам в партийна значка. Но съдбата засега реши друго.”

Последните „разкрития“ за евентуалното сътрудничество на Лех Валенса с комунистическите тайни служби ме провокираха да споделя това, което знам.

В края на ноември 2008 г. полският съд започна изслушване по дело за клевета срещу президента Лех Качински,  заради неговото твърдение, че Валенса е сътрудничил на комунистическите тайни служби като агент под прикритие с псевдоним „Болек”. Тогава Валенса поиска Качински да се откаже от твърдението си и да му изплати 100 000 злоти (50 000 лева) за нанесени морални щети. Но това бе само продължението на една наистина поучителна история. Защото още през 2000 година Лустрационният съд бе издал решение, с което практически отхвърли подобно обвинение. Тогава  Валенса заговори открито срещу „новите” от „Солидарност”, които искат да яхнат вълната на интригите и като сринат авторитета на старите профсъюзни и политически дейци от периода на антикомунистическата съпротива, да изградят своя популярност и своя политическа кариера. Спомням си, че тогава във Варшава се носеха различни слухове и псевдонима „Болек” бе сред най-често обсъжданите и свързвани с името на Валенса.
Но през май 2008 година двама млади историци от ИНП – Славомир Ченкиевич и Пьотр Гонтарчик, направиха официални изявления, че ще разкрият документи, които недвусмислено доказват, че Валенса е бил сътрудник на полските тайни служби с псевдоним „Болек” и това сътрудничество е осъществено в периода на 70-те години като е продължило шест години. Общественото мнение бе провокирано и разделено. Валенса за пореден път отрече и характеризира обвиненията като „смешни”. На 8 юни 2008 г.той изпрати отворено писмо до президента Лех Качински, в което написа:

„Г-н Президент! На 4 юни 2008 г. в късните вечерни часове, във времето за изповеди на телевизия Полсат вие съобщихте, че знаете, че „Лех Валенса е Болек”. За пореден път , Вие Господине, оскърбихте моето добро име, защото част от народа приема това име като псевдоним от времето на бившите служби на сигурността, а не като име на герой…”

След това припомни някои от вече състоялите се съдебни перипетии между двамата и го призова в седем дневен срок да оттегли това свое твърдение допълвайки:

„Съветвам  Ви да спрете и поне за миг да премислите нашето минало и история, къде и как вие сте се борили, когато аз като роден революционер предвождах стачката през август 1980 г. и постигнах победа, къде сте били вие, когато след драмата на въвеждането на военното положение, аз бях интерниран, а в дома ми останаха съпругата ми и седемте малки деца, бяхте ли Вие интерниран, арестуван? Не сте ли си помислил, че може би в този момент „агентът” „Болек” се е радвал на свобода? Вярвам, че историята ще изясни истината. Светът призна моите усилия и възможности, а Вие господине унизявате и себе си и поляците!”

В средата на юни 2008 г. Гонтарчик и Ченкиевич изложиха своите тези в медиите. Скандалът бе факт. Тогава те признаха, че оригинално лично дело и работно досие на Валенса не са намерени и вероятно не съществуват, но през 1991 г. са идентифицирани няколко десетки донесения на „Болек” съхранени по дела провеждани от гданската Държавна сигурност. Донесенията са се отнасяли главно до работниците в отдел W-4 на Гданската корабостроителница „Ленин” и до членовете на стачния комитет от декември 1970 г. А това са места и среди, които са част от трудовата биография на Валенса.

Сегашните разкрития показват, че „папката“ на Валенса е била съхранява незаконно в дома на бившия комунистически министър на вътрешите работи Чеслав Кишчак. И ако това е така то говори за форма на зависимост, която тепърва предстои да се изяснява.
Гонтарчик и Ченкиевич така и не обясниха в издадените по-късно от тях книги, по какъв начин „Болек” е бил регистриран като „таен” сътрудник. Но предположиха, че това е станало по времето непосредствено около и след репресиите срещу гданските работници при работническите вълнения от декември 1970 г.  Същевременно не откриха това, което едва днес се твърди, че е открито – писмено съгласие на самия Валенса за сътрудничество. Но такова се доказва и чрез архивирани по-късно документи – от края на 70-те години. И стигнаха до заключението, че „Болек” е бил активен сътрудник в периода 1970-1972 г. и неговите доноси са били срещу негови колеги от корабостроителницата. Цитирана бе част от бележка от 1978 г., в която се казва:

”В периода 1970-1972 т.нар. псевдоним „Болек” ни е предал широк спектър ценни информации отнасящи се до дейността на някои работници”.

За тези информации той е бил възнаграден материално като е получил 13 100 злоти, като „възнаграждението е приел с голямо желание”. Нещо повече. Част от сведенията са такива, че разкриват „Болек”  като активен и инициативен сътрудник, който сам предлага изпълнението на определени задачи. Като резултат на доносите на „Болек” негови колеги работници са подслушвани и следени, а след това и уволнени от работа. Но оригинални доноси написани от ръката на Валенса историците не откриват. Представят единствено четири „копия“ на „машинописни оригинали”. Сега новото разкритие, както се твърди в полския печат,  попада на „оригиналите“.

През 1976 г. „Болек” е заличен от регистъра на сътрудниците и снет от отчет.

Службите са документирали това със следната бележка:

”След нормализиране на ситуацията в корабостроителницата обърнахме внимание на нежеланието за по-нататъшно сътрудничество. „Болек” обясняваше това с липсата на време и с това, че практически нищо не се прави и няма за какво да се съобщава. Очакваше също така заплащане за предадените информации, които обаче вече нямаха оперативна стойност. След осъществен контрол от други извори на информация, бе потвърдено, че неведнъж в предадените от сътрудника материали присъства по-скоро желание за собствен поглед към въпроса, представяйки го често пъти като мнение на средата. Потвърдено бе също така, че много често по време на събрания си позволява да критикува административното, партийното и профсъюзното ръководство на предприятието”.

Като резултат контактите с „Болек” са прекратени като неблагонадежден източник на информация.

През 2007 година Лех Валенса направи важна декларация, която кореспондира и с първите му реакции днес след откриването на материалите в дома на генерал Чеслав Кишчак. В нея четем:

„Още веднъж аз, Лех Валенса, свидетелствам, че от началото до края в моя случай агентурния проблем е бил изработен по заповед на най-висшите органи на властта на Полската народна република и затова технически не е толкова лошо изработен. Това ми обещаха, когато не се съгласих да ме купят, уплашат или пречупят в периода, когато бях интерниран.”

И след това допълва, че според информации, която е изискал, когато е бил президент в картотеките на Службите на сигурността има общо 54 агенти с псевдонима „Болек”. И  категорично отрича:

”Никога аз не съм бил този „Болек”, никога не е имало мое съгласие за сътрудничество, нито мой подпис под какъвто и да е документ от този тип или донос”.

Но според Гонтарчик и Ченкиевич още през 1992 г. Валенса изпуска своя шанс да каже истината за „Болек” и вместо това разиграва театър. Защото е факт, че чрез  служители от своята  администрация и  службите за сигурност,  като президент Валенса изисква цялата документация относно агентите с псевдоним „Болек”. И този му интерес е регистриран. Прави копия на документи. А някои изчезват.

Според бившият министър на вътрешните работи Антони Мачаревич – днес министър на отбраната, проблемът с агентурното минало на Валенса е наистина голям.

Всъщност 1992 година е една от паметните в новата история на демократична Полша, така, както ще остане паметна тя и в българската история. На 4 юни е свалено правителството на десния премиер Ян Олшевски. Няколко месеца по-късно същата съдба сполетя и правителството на СДС с министър-председател Филип Димитров. Свалянето и на двете правителства е свързано с интереса на министри от тези правителства към тайните архиви на бившите служби за сигурност.  В Полша, освен атаката на левицата, своя „принос” за свалянето на правителството на Олшевски изиграха политически дейци от центъра и десницата, които се притесняваха от задаващата се лустрация и чиито имена изнесе именно Мачаревич – днешният министър на отбраната. В списъка бе и  „Болек”.  Веднага след свалянето на правителството на Олшевски, което стана в нощните часове след едно драматично заседание на полския Сейм, Валенса като президент, поисква достъп до всички материали свързани с псевдонима „Болек”.  Този му интерес е странен, още повече, че се случва  буквално броени часове след свалянето на правителството – на 6 или 7 юни. Нещо повече. Президентът изисква при себе си всички документи. Това става в края на юли и през август същата година. Когато „папките” се връщат отново в архива през септември от тях вече липсват документи. Така твърдят историците. Липсва оригиналът на регистрационната карта на т.нар. „Болек” и неговите най-важни доноси. Според Валенса „изчезналите” документи е трябвало да бъдат върнати с отделен плик, но това, така и не става. Пликът стига до своето предназначение, но документите в него ги няма. Обяснението му през лятото на 2008 г. е, че е разгледал всички материали за т.нар „Болек”, но твърди, че след това ги е върнал обратно в пликовете, лично ги е запечатал дори е възложил на секретарката си да ги върне обратно в архива на службите на сигурността.

Но неизвестен и досега сътрудник отваря пликовете, запознава се с тяхното съдържание, „изчиства” част от него и едва след това те биват изпратени по предназначение.

Според Лех Валенса материалите за него са изфабрикувани в началото на 80-те години, по времето, когато той е интерниран и когато му присъждат Нобелова награда за мир. Целта е да го дискредитират в средите на „Солидарност”, да създадат раздори в организацията и по-лесно да се справят с нейната дейност в нелегалност. Версията му обаче не се връзва със странната активност, която той сам проявява непосредствено след свалянето на правителството на Олшевски. Още на 6 и 7 юни 1992 г. той назначава за министър своя доверен сътрудник Анджей Милчановски, а за шеф на полското УБО Йежи Конечни. Според Гонтарчик и Ченкиевич именно тогава в ръцете на двамата – Конечни и Милчановски , попадат документите от „папките” за Валенса. Попадат и изчезват и ръкописите, и оригиналите. Но ако всичко това е така, как сега се оказва, че досието „Болек“ е пролежало години наред в дома на комунистическия генерал?
Новите разкрития около „спорът за Валенса”, както поляците наричат тази история, отново взривиха общественото мнение в Полша. И наистина,

бил ли е легендарният водач на полската „Солидарност” агент на комунистическите тайни служби или всичко това е изфабрикувано от самите служби, а днес ползвано от политици за цели, които нямат нищо общо с историческата истина.

Дали сега този въпрос ще получи отговор? На тази тема като посланик в Полша съм разговарял с редица полски политици. Научих интересни факти свързани с дейността на Валенса през август 1980 година, когато избухва стачката в Гданската корабостроителница. Поводът е свързан с отстраняването от работа на Ана Валентинович на 7 август 1980 г.  Това е „майката на „Солидарност“, както я наричат в Полша, която също загина в трагичната катастрофа с полския държавен самолет край Смоленск през април 2010 година.  Приятелите на Валентинович – Анджей Гвязда, Богдан Борусевич, Алина Пиенковска и Лех Валенса, призовават корабостроителите да протестират срещу нейното уволнение. Седмица по късно, на 14 август, е обявена стачка. Уплашен от нея директорът на корабостроителницата изпраща служебен автомобил, за да върне Валентинович на работа. Но тя отказва. Започват спорове. Валенса с мегафон в ръка дори огласява края на стачката, но Валентинович е непреклонна и категорично настоява за продължаване на протестите до изпълнение на всички искания поставени и от други стачкуващи предприятия. Тогава за първи път обвиняват Валенса, че е страхливец, защото заявява, че смята стачката за приключила. Но по настояване на  Борусевич и Валентинович тя продължава. И се ражда „Солидарност”.

След въвеждането на военното положение в Полша през декември 1981 г. Валенса е задържан, разпитван и интерниран. В един от разпитите той изтъква своите „заслуги” затова, че е направил всичко възможно да отстрани „най-крайните“ в работническото движение и сочи като пример съдбата на Валентинович.  По-късно Валенса не включва Валентинович в първата делегация на „Солидарност”, която е приета от Папа Йоан Павел ІІ. Разкриването на досиетата в Полша показа, че една от задачите на комунистическите служби за сигурност е била провокирането на конфикти, разногласия, раздори, конфронтация в ръководството и средите на опозицията.  Така в един момент подхвърлят на Валентинович документи за сътрудничеството на Валенса с комунистическите тайни служби, като предполагат, че съществуващите противоречия между двамата ще направят от нея удобен инструмент за разцепление в „Солидарност“. Но Валентинович отказва да вземе участие в това „активно мероприятие“ целящо дискредитиране на лидера на „Солидарност”. Когато и дават копия от доносите на „Болек” тя веднага ги унищожава. Разбира каква е целта на тази операция. И решава сама: „нямаме право сега да бъдем заедно с враговете ни”. Затова и в един от своите доклади офицер от службите на сигурността пише, че „макар и да се изказва критично за Валенса обектът казва, че не иска да се присъедини към неговото унищожаване”.
Според офицерът от службите за сигурност Едвард Грачик, с който е проведен разговор в Института за национална памет „в резултат на информациите предавани от „Болек“ нито една личност не е засегната”.  И след това добавя, че е предавал информациите получени от Валенса на отдел ІІІ на Службата на сигурността в Гданск. ”Не зная – казва той, дали на основата на тези документи г-н В. е бил регистриран като таен сътрудник”. Свидетелят обаче потвърждава, че Валенса е получавал пари, за да покрие разходите си за пътуване до Варшава, макар и да не е представил никакви отчетни документи.

Ясно е, че както вчера, така и днес, съмненията за агентурното минало на Лех Валенса остават. Възможно ли е младият Валенса наистина да се е поддал през декември 1970 година на натиска на службите и да е започнал да донася за своите другари в корабостроителницата? И защо ако това е така по-късно той е свален от отчет?

На 4 юни 1992 г. Лех Валенса декларира специално за Полската информационна агенция, че наистина през декември 1970 г. е бил принуден да подпише „3 или 4 документа“.

Същото потвърждава и днес. А тогава заявява:

«Бих подписал тогава най-вероятно всичко, освен съгласие да предам Бога и Отечеството, за да мога да изляза и да мога да се боря. Никога не бях прекършен и никога не предадох идеалите нито колегите си… Ако аз вървях по пътя на сътрудничеството, то нямаше да стигна до победата, до отстраняването на държавна сигурност и комунистическата власт».

По късно бившия министър на вътрешните работи Антони Мачаревич многократно ще твърди, че много от документите, с които е разполагал са били фалшифицирани от комунистическите тайни служби. Проблемът обаче е, че той също се доверява на част от тези  „фалшификати“. Затова и Лех Валенса остро критикува действията на онези „демократи“, които от една страна демонстрират „борба с комунистите“, а от друга са готови да повярват на всичко, което се съдържа или е изфабрикувано в комунистическите архиви с цел да бъдат дискредитирани най-опасните за властта дейци на опозиционния профсъюз „Солидарност“. Факт е, че „ударът“ срещу Валенса доведе до засилване на конфронтацията в средите на полската десница, до  разцепления. Една много подобна история на тази, която познаваме у нас от периода на вътрешните конфронтации и разцепления в СДС и която в последна сметка доведе до самоунищожаването на съюза. И до подмяната на „политическата класа“.  Така в Полша през 1993 година след конфликтите и разцепленията в лагера на десницата, на власт дойде полската левица. У нас се случи същото в резултат на същите процеси.
Когато разговарях с Валенса в Гданск през 2000 година дипломатично заобикалях темата „Болек“. Защото знаех, че  Валенса е бил президент в период, в който „голямата приватизация“ все още не е започнала, но „основните играчи“ са вече били  подготвени за старта.  За тях Валенса е бил, както сам сподели, непредвидим политик. Не е бил склонен да обслужи задкулисието на бившата комунистическа номенклатура. Не е бил „политик в калъф“. Това са негови думи.  А   „смяната на системата“, както в Полша, така и у нас изискваше нещата да се случат така, както ги бяха предвидили „сценаристите“. И в полза на „сценаристите“. И ако може „по-евтино“. Затова и на президентските избори през 1995 г.  интересите на политици от ляво и дясно неочаквано съвпадат в Полша. Валенса бе атакуван с „либерални“ аргументи и с непрестанно припомняне на неговото „агентурно“ минало, а резултатът бе, че изборите спечели бившият комунист Александър Квашневски, който дори излъга избирателите, че има висше образование.  И дойде  времето на „истинската приватизация“.  Шест години по-късно подобен бе резултатът и в България, когато конфликтът между Иван Костов и Петър Стоянов поднесе на тепсия победата на лидера на левицата Георги Първанов, чието досие остана скрито през целия мандат на правителството на Иван Костов, макар за него да са знаели и Костов и шефът на НРС Димо Гяуров, а вероятно и председателят на парламента Йордан Соколов, вътрешните министри Богомил Бонев и Емануил Йорданов. За разлика от Първанов обаче, Лех Валенса никога не е предвождал демонстрации срещу НАТО,  никога не е защитавал руски интереси, не е монтирал на дипломатически постове офицери и сътрудници на  Държавна сигурност. И най-важното, не е бил комунистически функционер.

Пред мен Валенса не можеше да скрие разочарованието си от излизането от политиката, от загубата на президентските избори, от „непочтеното” поведение и на своите другари и на своя политически противник Квашневски, който дори излъга поляците, че има висше образование.  „Парадоксът е г-н Посланик, ми каза той,  че аз победих комунизма, но загубих от комунист”.

 Днес за поляците и особено за младото поколение, Лех Валенса е национален герой.

В него те виждат символ на едно велико народно дело. В историята той ще остане не само като Нобелов лауреат, но и като личност с огромни заслуги за падането на комунистическия режим в Източна Европа. И затова, ако днес пътувате за Гданск със самолет ще кацнете на летище „Лех Валенса“.  Защото поляците знаят, че големите исторически дела сами по себе си съдържат и моралът на историята. А днешните политически конфликти, които изострят периодично дебата за миналото на Валенса, практически връщат интереса към човека, но не унищожават смисъла на неговото дело.

Лех Валенса заявява днес, че желае публичен дебат за истината за „Болек“.

Понякога пред дома на семейство Валенса на улица „Поланки” в Гданск се провеждат манифестации – на противниците и приятелите на Валенса. Противниците скандират: „Болек, ти си предател и Юда!”. Искат да бъде сменено името на Гданското летище. Повечето са възрастни хора, които смятат, че демокрацията ги е излъгала, че нищо не се е променило към добро. Но млади демократи защищават Валенса с плакати: „Лех Валенса – благодарим ти за свободна Полша”. Поляците ценят своята свобода, защото уважават себе си. Затова дори и след последното разкритие, те никога няма да заличат името на Валенса от своя героичен летопис, защото името му символизира надеждата и свободата. А  Валенса продължава да воюва за своето име, защото делото му вече е победило. Народът на Полша иска да има памет и се бори за истината, защото победилото дело на Валенса му дава тази възможност. За съжаление у нас истината за събитията, които направиха възможна българската демокрация, е като дом с много прозорци. И всеки гледа миналото през своя прозорец. Сякаш не познава целия дом, сякаш този дом му е чужд.