Русия воюва без идея

Алекс Данов

Започват ли руснаците постепенно да вдяват?  Започват ли да разбират, че „Кремъл живее без да усеща под себе си страната“ и че „положението е трагично“, както ще сподели Глеб Павловский – Директор на Фонда за ефективна политика в Русия?

Въпросът не задавам аз, а руската журналистка Наталия Галимова на страниците на популярното издание Газета.ру.  Тя пита: „След като Турция свали руския бомбардировач,  у нас се заговори, че така започват войните: никой не иска военно сталкновение, но ситуацията се нагнетява и то се случва… възможно ли е пряк сблъсък между Русия и страна членка на НАТО?“ 

Отговорът на Глеб Павловский е показателен, че за разлика от гоподарят на Кремъл, в Русия има и разумни хора. Ето и отговорът му:

„Това, че страните членки на НАТО не разбират как ще реагира Путин, не е наше преимущество, а допълнителен риск.

Когато не знаеш, какви заплахи можеш да очакваш от вчерашният си партньор, който изведнъж ти става противник, следва нормален рефлекс – презастраховане. Вземете за пример 2014 г. Взаимодействието между Русия и Запада тогава може да бъде описано като верига от взаимно зашеметяващи ситуции.  Западът бързо приема първите си решения, защото трябваше нещо да реши: Крим е превзет, а може би утре ще бъде превзета и Одеса? А и от телевизията в Останкино продължават да крещят: „Да, ще я вземем! И Одеса, и Киев, и до Лвов ще стигнем!” Какво тогава трябваше да мисли Западът? И градусът на напрежението се покачи и в определен момент на някого можеха да не му издържат нервите.

Най-сериозният epic fail  на нашата псевдовойнственост бе в това, че ние нямаме идея да воюваме до победа.  Когато Джордж Буш навлезе в Близкия изток той имаше идея да изгради „демократичен  Greater Middle East». Похарчи камара пари, според нас разруши и окървави региона, нищо не постигна. Но проект за победа при него имаше и имаше и 15 минути слава: Багдад бе превзет. А ние водим война без идея, без крайна цел, без шанс за победа. Впрочем как би изглеждала победата в Сирия, например?

Нима мислим,че Асад ще установи контрол над  цялата държавна територия, както Кадиров-старши – над Чечня? Това е нереалистично. Ще откъсне алауитския край на Сирия и там ще царства?  Тогава него ще го свалят и „изядат” самите му „царедворци”, директно в двореца.“

Този отговор на анализатор като Павловский е показателен за настъпващото в Русия сериозно дистанциране на всеки здравомислещ човек от безперспективната политика на Кремъл.

Журналистката обаче пита: „Възможен е и трети вариант – предаване от Асад на властта на друг кандидат, който би бил приемлив за нас.“

Павловский отговаря:

„Но нима мислите, че хора, които не могат да решат проблема с доставката на домати за Москва, могат да изградят система на управление в Сирия?  А заедно с това и да „победят” Турция? Не ме разсмивайте.“

Следва въпрос, който и на мен често ми задават: говорите за недостатъците и слабостите на системата в Русия. Но в какво тогава е нейната сила?

Директорът на Фонда за ефективна политика Глеб Павловский отговаря:  „Ние няколко пъти вече избягнахме заплахите, пораженията, но не решихме въпроса с изграждането на държавата си. Самият факт, че продължаваме да съществуваме днес в този бездържавен вид е вече голям успех. Но само, ако не отправяме поглед по-далеч от 2016 година. Недостатъците и достойнствата на системата на Руската федерация са в това, че

ние не сме държава.

Ние не изграждаме институции, а се занимаваме с това да „побеждаваме Грузия”. Можем дори и Арктика да окупираме, ако ледовете ни издържат. Когато Буш-младши учеше Кремъл на геополитика, той обичаше да ни повтаря фразата: „Вие учите фактите – ние ги създаваме!”  Сега и ние, след като присъединихме Крим, създадохме свои факти. Но най-малко от всички знае, какво да прави с тези факти, именно Кремъл.

Ние като държава в нищо не вярваме,

затова пък умеем изкуствено да създаваме ситуация на вяра в себе си. Не вярваме нито в принципи, нито в дълговременни идейни или приятелски коалиции, и не се и опитваме да ги създаваме. Руската федерация възникна в период, когато останахме без съюзници, като дори бившите републики на СССР избягаха от нас. И нашата система се научи да оцелява сама. Всичко е много просто: има население, живеещо чрез скромни подаяния от властта  в отсъствие на политическа нация, политика и държава. Но това е „преторианско болшинство”.  Ние сме винаги „почти във война”, но в същото време всички знаят, че няма такава, но затова пък бойният ни дух е висок. И следва ескалация след ескалация. Аудиторията днес е вече подгрята, но къде е солиста? Командващите в Кремъл вече не предлагат тази изгодна политика, която обещаваха. Стана ясно, че концертът се отлага, но трябва да платим за местата си в залата още веднъж.  Възникна държавен вакуум, в който може да влезе някой друг. С по-добро предложение към претораинската маса.“

На въпрос на интервюиращата,  дали този или тези, които предстои да влязат в Кремъл ще бъдат по-радикални от сегашния руски лидер, Павловский отговаря:

„На думи има цели тълпи радикали у нас. Проблемът обаче не е в радикализма, а в това, че с военната ескалация властта поставя питане, на което самата тя не може да си отговори.

Такава е била ситуацията през 1917 г.

Временното правителство приема и прерогативите на сваления монарх, и на Държавната дума.  А приказките тогава на Керенски, че Русия се изправя на крака и ще стане пример за целия свят, разпалват апетитете за нещо неопределено велико. И така през задния вход се намъкнаха Ленин и Троцки.

Днешните заклинания за Велика Русия при потъващите ресурси и явното неумение да се управлява, ускоряват кризата.  Всички стоят и чакат, парите стават все по-малко, а председателят на Централната банка ни съветва да не гледаме курсовете на валутите.  Затова и мисля, че е неизбежна трансформацията в страната – каквато и да бъде тя.  Желателно е да не е разрушителна,  но със сигурност преди това ще има още една ескалация. А по закона за руските ескалации на напрежението, следващата такава би трявало да бъде по-мащабна и по-рискована от миналите.

Финалът все още не е катастрофа.

Машината на фантазиите вече спира, няма какво повече да се играе: няма пари, няма движение, няма привърженици и компетентни кадри. При колапс на ресурси трябва бързо да се решава и да се вземат не „геополотически решения”, а истински.  И когато стане ясно, че държавата я няма, а командния пункт се е изнесъл, хората ще започнат сами нещо да правят.“

Признавам си, че и аз бях изненадан от тази руска откровеност. Стана ми интересна, защото се оказва, че в Русия има хора, които виждат реалностите, за разлика от заслепените путинофили у нас. И затова я публикуваме. А иначе, тя на мен нищо ново не ми казва. Всичко е такова, каквото го зная. Впрочем и всички българи го знаем, защото сме европейци.