Какво е това общество….

Какво е това общество, каква е тая държава…

Мира Слънчева

Преди време, по случай новоиздадената книга на Галя Симеонова – Конах „Поетът и лилията. Християнски идеи в творчеството на Николай Лилиев” – Атанас Свиленов писа: „ Най-сетне едно от оригиналните явления в националния ни духовен живот получава подобаващо осветление и се дават задълбочени отговори на ВЪПРОСИ, ЗА КОИТО НАШЕТО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ НЯМАШЕ ПРОФЕСИОНАЛНА ПОДГОТОВКА /” Светлият пример”, в. „Анти”, 26 май-1 юни 2000/.

От 1879 година насам такива думи се отпечатаха за първи път в България. За първи път български критик надига глас с покайното изповядване на трагична истина: българското литературознание няма професионална подготовка – няма никаква подготовка – да осветлява християнските идеи в творчеството на писатели и поети, нито да разпознава кога тези идеи са православни, кога инославни, кога езически. Българските литератори: учители, журналисти, писатели, поети, професори, академици – нямат понятие що е Божествено Откровение и от какви дялове е съставено то; какъв е смисълът и целта на краткия човешки живот на земята; какво означават понятията Боговъплъщение и Изкупление; защо наричаме Иисус Христос Спасител; какво е това „спасение”, за което говори Светата Църква; какво означава Свето Тайнство и колко са тези Тайнства; по какво се различава инославието от Св. Православие; какво представлява Божията благодат и кога ни се дава тя; какво означават митарствата, частният съд и Страшният съд; какво са адът и раят, вечният огън и незаспиващият червей и огнената геена – басни ли са те или съвсем действителни, и не очакват ли те мнозина от нас, ако лековерно приемаме безбожната хуманистическа и либерална западна идеология и живеем безгрижно, проядени от грехове? Но знае ли някой български писател що е грях? Нали почти век и половина, и особено през последните 25 години, се наслушахме колко културна и изискана е западната цивилизация, защото вярва в човека и боготвори човека, а православното изповедание на вярата е предразсъдък, догма, опиум. Човек трябвало сам да си реши в какво да вярва: в глобализма, в йога, в Кришна, в Буда, в Тангра, в кабалата, във Ванга или в либералкомунизма. Но не и в Господ Иисус Христос, който е наш Бог още от утробата на майка ни, както се казва в чудната девета утринна молитва от Синодалния молитвеник.

Когато тълкуват дадено литературно произведение, колцина автори могат да познаят православно ли е то, католическо, протестантско или езическо; колцина познават инославните ереси; колцина могат компетентно да посочат езическите елементи в нечие творчество; защо казваме, че протестантите произволно си тълкуват Св. Писание и откъде произлиза тяхната трагедия – какво от Божественото Откровение те признават и какво отхвърлят.

Най-народностните прояви в живота на нашия народ, които не отпаднаха дори през комунистическия режим, са Задушница и панахидите, отразени в безброй произведения. Колцина литератори могат да обяснят защо народът толкова държи на тях и какъв е смисълът им? Защо трябва да се молим за мъртвите, когато протестантите не го правят и техните писатели ни убеждават, че те са културни, а ние сме прости и суеверни. Защо постим и се покайваме? Какво представлява Светото причастие?

И сега един въпрос с повишена трудност: защо в столичния храм Свети Седмочисленци, прекрасната черква, която Иван Вазов е нарекъл „чудо на архитектурата”, сред българските светци на южната стена е изографисан свети Патриарх Фотий Цариградски?

А колко български литератори знаят Символа на вярата,

Блаженствата, Господнята молитва? Колцина имат представа кои са и колко са Христовите /евангелските/ заповеди. / Десетте са вехтозаветни/ Защо Св. Църква ни учи, че Христовият закон на благодатта е единствено съвършен и спасителен? Коя е Науката на науките и Изкуството на изкуствата?

Изброяването е безкрайно. Невежеството – бездънно. Необходими са поне 15 години усилено четене на църковна литература, черкуване всяка неделя, понякога и по-често, и всеки празник, с предшествуващите ги вечерни служби и бдения, и няколко хиляди пъти приемане освещението на пречистите Христови тайни, за да може да се отговори на горните въпроси и човек да се чувствува не толкова богонепросветен, колкото преди да тръгне в пътя на Христовите заповеди и то – въпреки висшето си образование и усилено самообразование.

През всичките тези години ще вадим кървави късове от сърцето си – почти всичко, на каквото са ни научили в училище и в университета, е заблуда и ненужно – по-скоро вредно! – за християнския живот. Вярвали бяхме, че българите са просветени християни. Нищо подобно! Някога хората на земята и на градските занаяти наистина са били просветени – до отлъчването ни от Църквата на 16 септември 1872 година. Но българската интелигенция още от времето на църковната партия на безбожниците / така ги нарича проф.
Тончо Жечев в „Българският Великден”/ до днешната техническа и творческа интелигенция – българската интелигенция се намира в жалко и плачевно състояние на пълно неведение относно православната вяра, в която всички са кръстени.

Камбанен звън и псалмопение ще изметат завинаги от съзнанието ни заблудите и лъжите натъпкани в главите ни чрез материалистическото и рационалистично образование, за да цъфнат там дивните и благоуханни духовни цветя на слънчевото ни православно вероизповедание.

Оказва се, че българското училище и българският университет / понеже са възприели западноевропейското „светско” (т.е. безбожно) образование / не дават истински знания и истинска култура. Защото – какво представлява културата?

За осмисляне на това понятие идва на помощ колосалният труд на един български учен – Александър Долев: „Срещу сектите”, издание на МВРО, Пловдив, 1990. Книгата бе издадена с благотворителна цел в полза на Българската Православна Църква и вече е библиографска рядкост. Александър Долев пише: „Плурализмът и демокрацията гарантират свободен избор на съпруг, работа, местоживеене, политически убеждения, кметове, депутати и президенти, стоки и услуги. НО НЕ СТАВА ДУМА ЗА СВОБОДЕН ИЗБОР НА ВЯРА, РОДИТЕЛИ, РОДЕН ЕЗИК И НАЦИОНАЛНОСТ. ИСКАШ ИЛИ НЕ ИСКАШ, С ТЕЗИ НЕЩА СЕ РАЖДАШ И УМИРАШ. ТЕЗИ ДЪЛБОКИ СЪЩНОСТИ ОПРЕДЕЛЯТ ЧОВЕКА КАТО ТАКЪВ И НЕ ПОДЛЕЖАТ НА ИЗБОР, ТЕ НЕ СА ОБЕКТ НА ДЕМОКРАЦИЯТА.” / стр.18/.

Щом няма избор, става въпрос за наследственост, за завещание от векове – от нашите предци.

Ние не избираме, а наследяваме вярата си, националността си,

родния език, народопсихологията, националния характер, обичаите и родовия бит, народните изкуства, занаяти, душевност. Наследяваме народните добродетели на предците си: уважаване на властта, примирение с несгодите, търпение, християнско смирение, скромност, трудолюбие, човеколюбие, чадолюбие, боголюбие. Благодарение на всички тези добродетели, преди да се появи прозападно надъханата революционна интелигенция, нашият народ е имал истинско европейско самоуправление в градовете и селата. Царял е мир, спокойствие, българите се радвали на тих и спокоен живот, в правоверие, в пълно благочестие и чистота. Цели четири столетия и половина! Кой западен или източен народ може да се похвали с такъв културен, цивилизован живот? Сами сме се освободили от феодализма, мирно и кротко, както някога човечеството от робовладелството – без войни и кръв. Станали сме стопани, човеци свободни и независими от никого. Защото българите са имали най-важното! Свобода! Онова, което дава свобода, е страхът Божий. Българският народ е живял демократично, защото е уважавал църковната йерархия /до отлъчването им от църквата в 1872г./. „Светата Православна Църква с нейната йерархия, строй и ред е най-демократично устроената институция на земята” /йеромонах Даниил Манев, Велико Търново, църквата Света Марина/.

Цялата съвкупност от вяра, роден език, националност, душевност, национален характер, бит и пр. съставлява културата, националната и персоналната. Следователно, културата също е наследствена категория. Както наследяваме от предците си вярата, тъй наследяваме и културата си. Каквато е нашата вяра, език и култура, такива са били вярата, езикът и културата, и всичко останало – на родителите ни, на дедите, на прадедите.

А щом вярата представлява неделима същност от културата – каквито са езикът, народността и битът, значи

босият във вярата не може да се счита за културен. Без богопознание няма култура.

Оказва се, че тъкмо хората с висше образование са най-малокултурни. Не могат да се сравняват с бабичката, която четири години е ходила на училище, но цял живот е ходила на църква …

Образованието ни е лишило от опора, от единствената отправна точка на познание, от крепката основа на нашата личност – от вярата в Господ Иисуса Христа, Създателя, и на всяко добро Промислителя и Подателя. И Спасителят.

Още чуваме горчивия глас на покойния Владимир Свинтила във „Всяка неделя” по телевизията преди години. И виждаме болката в очите му, когато, подобно на Атанас Свиленов, надигна глас в покаяние: „Каква е тая държава, какво е това общество, което превръща интелигенцията си в простаци?”.

Със същата болка и със същото покаяние, вече можем да отговорим на този въпрос:

-Това е онова общество, което е проядено от безверие. Това е оная държава, която от 1979 година насам провежда политика на безбожие, като чрез образованието, културата, литературата, театъра, киното, телевизията, радиото и вестниците съзнателно насажда у народа богоотрицание, богоборчество, Христосоненавист и равнодушие към всичко свято.