“БЯХМЕ ПРЕСТЪПНИ РОМАНТИЦИ !”

Д-р Георги Карев, д.м.н.

374538_251227624928471_1738833222_n

За заглавие на своето есе избрах три думи от писмото на белоруската публицистка Светлана Алексиевич до вече покойната Анна Политковская, застреляна на 7 октомври 2006 г. в асансьора пред жилището си от путински убийци, преки наследници на сталинските. Естествено, всеки грамотен човек ще възприеме „престъпни романтици” като оксиморон, защото няма нищо по-малко престъпно от романтиката, т.е., няма нищо по-несъвместимо от “престъпни” и „романтици”. И въпреки това, в защита на своя избор на заглавие, аз твърдя убедено, че поне в два случая – в писмото на Алексиевич до една велика покойница и в моето заглавие – това не е оксиморон. Как и защо е възможно това, надявам се да стане ясно от по-нататъшното изложение.

Завчера, на 4 февруари, се навършиха 22 години от т.н. връщане на мандата (за съставяне на правителство) от ръководството на БСП и отварянето на пътя към предсрочни парламентарни избори. Как точно са се развили събитията в Президентството при това връщане на мандата – дали Николай Добрев е носел две папки, от които новоизбраният президент Петър Стоянов е избрал правилната, или пък папката е била една единствена, но новият президент е отказал не само да я вземе, но дори и да я докосне, дори и сега не е напълно ясно, лансират се различни версии. Пък и това далеч не е най-важното.  1454595875

Много по-важни са някои факти и тенденции, оформили се преди 4 февруари 1997 г. и проявили се малко след тази дата.

       Именно на тях на 4 февруари т.г. бяха посветени няколко „поста” във Фейсбук – от Иван Сотиров (Сотиров) , Александър Йорданов, един по-отдавнашен от Евгений Михайлов (Михайлов) и др. Бързам да заявя, че считам за най-пълен и най-задълбочен анализа на Ал.Йорданов „Денят на пресметливостта”, под всяка дума от който без колебание бих се подписал.(Йорданов) Тук искам само да добавя към него няколко щрихи, за да направя картината по-ясна и по-пълна, главно за тези, които продължават (и с пълно право !) да ни задават въпроси около онези тревожни дни. Ключово значение за разбирането и на 4 февруари, и на събитията около него, има едно по-малко известно на широката ни демократична общественост събитие.

На 14 януари 1997 г. в Културния дом на Красно село се проведе поредното заседание на Националния съвет на СДС. На него Изпълнителният съвет (най-високият ръководен орган на политическата ни сила, нещо като Политбюрото на БКП) положи нечовешки усилия да ни убеди, че в рамките на тогавашното 37-мо Народно събрание трябва да се състави едно „програмно-експертно правителство”, което да управлява страната до провеждането на предсрочните парламентарни избори. Кои персони бяха тогава членове на Изпълнителния съвет и кои бяхме хората, които решително се противопоставихме на тяхната идея, може да се прочете в цитираната по-горе статия на Ал.Йорданов, излишно е да я преразказвам тука. По-важно е, че адвокатите на братското сътрудничество с БСП не бяха си извадили нужните поуки от провала на едно друго подобно правителство, това на Димитър Попов („За Бога, братя, не купувайте !”), в което, уж като представители на СДС, участваха Ив. Костов, Ив. Пушкаров и Д. Луджев (че последният от тях и като вицепремиер). Друго, още по-важно, е това, че ние, „редовите” депутати от СДС, не бяхме в течение на срещите, разговорите и задкулисните договорки между лидерите на коалицията си и тези на БСП. А когато подочуехме за такива, приемахме като последни наивници, че те се правят единствено в интерес на нашата политическа сила и че само в неин интерес са направените на тях компромиси.

Ето тук нашият романтизъм беше толкова наивен, че – с първо приближение – може да бъде наречен престъпен.

          А примерите за побратимяване (единствено на лидерско ниво) между двете, санким непримирими политически сили, датират още от зората на демокрацията. От пазарлъците между Желев и Луканов на „Латинка” относно „кръглата маса”, до мероприятието „Боянски ливади” пътят се оказа учудващо кратък, както и не особено дълъг беше пътят оттам до обяда на Иван Костов с Николай Добрев във витошкия ресторант на „Копитото”, за който доста по-късно научихме и за който Костов никога не разказа пред Националния съвет – въпреки, че именно там са имали и доверителен разговор с Добрев „на четири очи”. Но с някои по-доверени лица резултатите от тези разговори несъмнено са били споделени.

Затова на въпросното заседание г-н Светослав Лучников пледира за „едно временно правителство, договорено между основните политически сили”. А г-н Йордан Соколов се „изтърва” да ни каже, че „ръководството на СДС вече е обсъждало този вариант с чужди посланици”. Така недобросъвестното поведение на „ръководството” се поставяше под моралната закрила на посланиците, на които инстинктивно вярвахме и разчитахме. Но кой е обсъждал този вариант с тях и с какви пълномощия, след като никой от Националния съвет не знаеше за такива обсъждания, това на нас, простосмъртните членове на този съвет, очевидно не се полагаше да знаем. И отново се проявихме като „престъпни романтици” – вместо да скочим, да грабнем столовете и в рамките на 10 минути да гласуваме и на Костов, и на целия Изпълнителен съвет, такъв вот на недоверие, какъвто заслужаваха, ние се задоволихме да отправим упреци срещу техния колаборационизъм (аз, например, кротко съм го нарекъл „съглашателство”), проявен в преговорите зад гърба ни.

Както много точно отбелязва Ал.Йорданов, всички, които на 14 февруари се противопоставихме на колаборационизма на ръководството на СДС с БСП, през следващите дни и седмици бяхме елегантно отстранени от активната политическа дейност на СДС, а някои – и от СДС изобщо. Лично за себе си вече бях осигурил и друга голяма „черна точка”. Защото успоредно с процесите, за които вече споменах, е вървяла и друга трескава подготовка – за превръщането на СДС от коалиция в партия, уж в името на по-оперативното ръководство и по-единното действие. Все по-големи пълномощия се гласуваха на т.н. „координатори” – беззаветно предани на Костов нагли кариеристчета, пръкнали се от Нищото, за които никой не беше гласувал и никой не беше избирал и чиято единствена задача беше да налагат в структурите решенията на Командира. Докато един прекрасен ден, в кулоарите на Парламента, не прочетох в някакъв вестник тлъсто заглавие „СДС ще става партия !”. На всички заседания, както на парламентарната група (ПГ), така и на Националния съвет, съм бивал неизменно най-редовният, и мога да се закълна, че на никое от тези места такъв въпрос нито е бил поставян, нито обсъждан. Още същия ден имаше заседание на ПГ, на което вдигнах невероятен скандал, че не може депутатите на една политическа сила да научават от вестниците какво бъдеще й се готви. За първи път, противно на типичното ми достолепно държание, в речта ми изобилстваха абсолютно нецензурни квалификации и пожелания към лидерите ни. Не помня беше ли там Главният лидер, но няма съмнение, че и позициите ми, и пожеланията ми са му били надлежно доложени. И пак, вместо да напусна и СДС, и Парламента с декларация във вестниците, си дадох сметка как биха злорадствали противниците ни (като зародиш на „политическата коректност”, тогава вече ги наричаха „опоненти”). Макар че, за лидерите ни те вече бяха по-скоро съзаклятници. Така си и останах, и в СДС, и в парламентарната група, до края на 37-то Народно събрание. „Престъпни романтици”, както вече бе казано по-горе.

И още една разделителна линия се вряза дълбоко вътре в парламентарната ни група.

  572621655f3a59fbb2688804785c1d1bТя се отнасяше до лустрацията и до плътно свързаното с нея отваряне на досиетата на Държавна сигурност. От тези въпроси „лидерите” бягаха като дявол от тамян. В личен план, привеждам като пример отношението ми към г-н Светослав Лучников (Бог да го прости, почина през 2002 г). Освен че бяхме депутати заедно, той беше и министър на правосъдието в правителството на Филип Димитров. Беше и главният автор и двигател на реституционния закон, който върна на много хора недвижимото имущество, отнето от комунистическия режим. От друга страна, сърцето ми изстина към него по време на споменатото по-горе превръщане на СДС от коалиция (с широко отвореното ветрило от възгледи, идеи и възможности, за което отколе говори и пише Ал.Йорданов) в „единна” партия – в смисъл подчинена на един единствен човек. Но какво да се прави тогава с партиите, членуващи в коалицията СДС? Да ги закрият, разбира се, не посмяха. Тогава г-н Лучников, ничтоже не сумняшася, създаде и пропагандира за тези партии перверзната дума „присъдружни” – казвам, че думата е перверзна, защото с тези две представки пред корена си, поставяше партии с достойно минало и традиции в унизителното положение на нещо външно, на нещо прикачено към новата „единна” партия.

          Но това ми „охладняване” към въпросния господин ни най-малко не може да се мери с друго едно – по въпроса за отварянето на досиетата на ДС. В бр. 8 (1-14 май 1998) на в. „Век21” той публикува статията си „Разравяне на масовия гроб”. Като я четях, направо не вярвах на очите си – как да повярвам, че наш депутат, с когото в залата седим на няколко метра един от друг, лее сълзи и сополи, разтърсен от трагедията на доносниците на ДС, онези с агентурните псевдоними – колко били нещастни, как от угризения на съвестта се разболявали и умирали от рак и т.н. и т.н. Веднага седнах и написах статията-отговор „Не така, г-н Лучников!” и тя излезе още в следващия брой на същия вестник. (Карев) И тъй като тя е неразривно свързана с настоящото есе, поместих и нея на стената си. Възловите изрази от статията на г-н Лучников са цитирани в нея и са подчертани в „Болд”. Тъй като някой от поклонниците му може да ми възрази, че „Pro mortibus aut bene…”, услужливо забравяйки продължението на пословицата, отговарям му предварително, че към датата на моята публикация господинът си беше жив и здрав.

 И до днес всички ние влачим на гърба си крадците на прехода.

         Но идеолозите на „националното съгласие” пътуват през него в първа класа, а ние, които мръзнахме по улиците и площадите през 1996/97 година, имахме резервации за конските вагони. Защото, както казва г-н Йорданов, народите, които нямат свой Ден на гнева, са обречени да прославят Деня на пресметливостта. Но поне ние, които сме поименно посочени в неговата статия като врагове на тази пресметливост, не сме обречени да я прославяме. Надявам се да съм дал някои отговори на хората, които продължават да ни задават въпроси за онези смутни времена. Единственият ни тогавашен грях е, че бяхме „престъпни” романтици.

София, 06.02.2019

Текстът се публикува от личната страница на автора във „Фейсбук“.

–––––––––––––––––––––––––

Д-р Георги Карев е лекар, политик и дипломат. Народен представител от Радикалдемократическата партия и СДС  в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко ((1998-2004). Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (1998).

3 thoughts on ““БЯХМЕ ПРЕСТЪПНИ РОМАНТИЦИ !”

  • февруари 7, 2019 at 8:15 am
    Permalink

    Есето на д-р Карев допълва истината на това време за СДС! Чест му прави! Искам да добавя като участник в тези събития, че покрай командирската партия на Костов изникнаха и т.н. “Граждански комитети” в противовес на партиите от коалицията СДС. За това и последва резултата от избора за кандидат за президентските избори от СДС на Петър Стоянов. Вмъкнат неуставно от Иван Костов срещу кандидата на партиите от коалицията Александър Йорданов! Пряк свидетел съм на цялата пародия по представянето на кандидатите обикалящи страната и представящи своите програми пред СДС активистите. Преди кандидатите минаваха Христо Бисеров (гл.секретар СДС) и Марио Тагарински и нареждаха избора на Командира за П.Стоянов! Надявам се че допълних картината за “романтичния” период!

    Reply
  • февруари 7, 2019 at 4:37 pm
    Permalink

    Благодаря за споделените спомени и размисли, от името на хилядите редови участници в събитията от онези паметни дни. Бих желал да добавя, че и тогава, още повече- сега, комуникацията между лидерите и гневните маси, беше лоша, слаба.Гневните тълпи бяха невъоръжени, а противникът държеше и армията, и пресата, и страхът и лукавството на по-силния. Нашата информираност беше на ниско ниво. Днес няма в. Демокрация, 21-ви век, нито в. Анти. Няма го ентусиазмът и надеждата! А потребността от намиране на решение за бъдещето става все по-силна. Става все по-очевидно, че с измами и неистинни твърдения е трудно и все по- малко възможно. Истината е началото на спасителния път, по който можем отново да събудим надеждата. И с това- достоинството си, на интелигентни хора, способни да управляват живота си. Били сме и можем да бъдем Велик народ!

    Reply
  • февруари 13, 2019 at 5:46 pm
    Permalink

    Не романтици са били. Предатели бяха и тогава и сега са предатели. А този дето е написал статията и той е предател и иска „да замаже„ предателството. „За предателите на Род и Родина – смърт, смърт и пак смърт.„

    Reply

Вашият отговор на инж. Захари Захариев Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *