„Да, България!“, но млъкни сърце!

Александър Йорданов 

phpwecmj0_559xНовата политическа партия „Да, България!” е вече учредена. Предстои да бъде регистрирана. Няма случай в кратката ни демократична история след 1990 г., когато в медиите да се е вдигал толкова много и позитивен шум около учредяването на една партия. Може би само „царският проект” вдигна по-голям. Затова и съм в правото си да кажа: стоп, тук има нещо. Обикновено нашите медии рекламират така, когато нечия дълга олигархична или останала от миналото кадрова ръка на ДС,  натиска копчето на „промяната“. Такъв е изстраданият ни демократичен опит. СДС и правителството на Филип Димитров бяха посрещнати със залп от отрицание, с клевети: „сини фашисти“, а сега медиите надуват радостно фанфари. Съмнително. Така се прави, когато отдалеч се подготвя партия патерица на БСП. Така някога медии и свързани с бившата БКП и ДС политолози и социолози, възхваляваха т.нар. седесета с тирета – СДС – център и СДС – либерали, които помогнаха на БСП да приеме настоящата ни конституция, заложила капани пред ефективни демократични промени. Но, това е история, при това далечна – от 1991 година. Дай, Боже сега да няма нито олигархично, нито ДС задкулисие. В случая е безспорно, че медиите целят да вдигнат рейтинга на новата формация.  Остава само „лошата прокуратура” или „нереформираната съдебна власт” да й попречат нбързо да се регистрира и тогава рекламата ще бъде пълна.

Не познавам членовете на Националния съвет на новата партия. Възможно е и те самите един друг да не се познават. Така бе и в началото на демокрацията. Не се познавахме, подадохме си ръка, повярвахме в една идея и започнахме. RDP3Участвал съм в учредяването или по-точно във възстановяването, само на една партия – Радикалдемократическата. Тя стана член на коалицията СДС, чиято организационна структура бе договорно оформена коалиция. В 36-то Народно събрание РДП имаше 16 народни представители, кажи речи толкова, колкото има днес Реформаторският блок, съставен от няколко партии.  Опитът на СДС показва, че

коалирането на демократичните сили у нас е историческа необходимост.  И няма алтернатива, ако партиите, които участват в него, искат да стигнат до управлението на страната.

Dk_1997_089q-215x140

По настояване главно на лидера на СДС Иван Костов и след безпрецедентен антидемократичен натиск спрямо партиите издигнали го за председател на коалицията, през 1997 г. СДС се трансформира в партия. Това доведе до конфликти и разцепления, последиците от които са видими и днес. Като партия СДС се издъни още на първия изпит. Загуби изборите от НДСВ. И след това тръгна надолу. И вместо поука, че единодействието и обединението правят силата на демократичните сили в България, се продължи към нови разцепления и разделения. Всеки един от идеолозите на превръщането на СДС в партия си направи „своя” партии – Костов – ДСБ, Бакърджиев – БДС „Радикали”, Софиянски – ССД, БЗНС също се разпиля, а останалите партии от коалицията така и не видяха повече парламент. Самата партия СДС  боледуваше, макар да сменяше лидерите си като носни кърпи: Михайлова, Нейнски, Стоянов, Юруков, Димитров, Кабаиванов, Лукарски.  Частичен успех имаше само когато се намираха формули за обединение на десницата – „Синята коалиция“ или както е сега Реформаторският блок.

nadejda kostov

Разправиите между „лидерите” подариха властта на НДСВ, БСП и ДПС, както и на ГЕРБ. Реформаторският блок бе създаден от неволята, но лидероманията в него остана. Затова и боледуването на десницата продължава.

Когато започнаха тези негативни процеси в демократичната общност аз реших, че за един живот е предостатъчно участието в учредяването на една партия. И напуснах политиката. Но не мисля, че е редно да се отнасяме към старите партии като към ненужни дрипи. И с претенцията, че като навлечем нова партийна дреха ставаме нови хора. Лесно е да бъдеш със своята партия, когато лети към върха. И тогава да се изживяваш като лидер. Морално е да останеш с нея, когато пропада и губи, не успява, дори и да не си неин лидер. Но може би това са остарели разбирания. Днешните мераклии за участие в политиката са много по-гъвкави и пластични, поврътливи и знам, че ще извадят сто аргумента за да ме убедят, колко е добре  за политическото здраве да се навлича нов партиен анцунг, да се скача от един в друг партиен асансьор, да се създават „нови партийни проекти“. Наричат го „право на промяна”. Но по-скоро интересът клати партийната шапка. Затова и какво ще бъде поведението на новите партийци от „Да, България!” спрямо демократичната общност –  обединително или разделително, тепърва ще наблюдаваме.

В създаването на всяка нова политическа сила има  емоционален заряд: силни думи, клетви, обещания, големи стремежи. 

По-късно идват сивите партийни делници.

c03463d3b5e2a4f2cf2050a5f42201cd      „Да, България!” предлага идеи и заявява политики, които не са нещо ново и незаписвано у нас в партийни програми. Те отдавна се търкалят в публичното пространство като бурета с барут, но нито веднъж не избухнаха. Напротив, мнозина от тези, които ги търкаляха и ни надуваха главите с тяхната борба срещу корупцията и мафията, сами се облажиха от участието си във властта и от контактите си с мафията. Ето защо се надявам, че когато в новата партия започнат да говорят по тези въпроси, вече ще са научили, че при демокрацията няма „наши” и „ваши”  олигарси, ако наистина искаме да живеем честно, справедливо.

Обещанията в програмите са хубаво нещо само при едно условие: ако партията, която ги записва и изрича, е на власт и  управлява.

Защото само тогава идеите за промяна могат да се реализират.  А това означава тази партия да е спечели избори, да има  достатъчно горлям брой депутати, за да излъчи сама или в коалиция със сродна партия, правителство. Проблемът е, че партиите се разпростират според електоралните си черги. Няма как например  „чергата” да е от 10% на изборите, а да искаш да реализираш  100% от програмата си.

679605Това бе и проблемът на Реформаторския блок. Затова и не са справедливи всички, които поискаха от него „преизпълнение на плана”.  Реформаторският блок постигна полезни за държавата реформи  в управлението и дори повече от това, което му дадоха като доверие избирателите. С 10% – толкова. Управляващата партия ГЕРБ също постигна до голяма степен това, което бе записано в нейната програма. Но и нейният изборен резултат също предполагаше разпростиране според чергата. Управлението бе натоварено с много въздушни очаквания, някои министри на думи докарваха нещата, но на практика – не, затова и разочарованието бе неизбежно. А и вътре в Реформаторския блок започнаха познати и гибелни партийни схватки.  Което доведе Блока до лош край.

main_1481008891       Но въпреки това правителството  на ГЕРБ и РБ, както и парламентарните групи на тези политически сили,  действаше далеч по-добре  и демократично от кое и да е управление на БСП и ДПС. Сигурно е могло и по-добре да бъде, но фокусът с „реформите” и напомпването на обществото със свръхочаквания, изигра лоша шега на реформаторите. В един момент атаката, която ДСБ поведе срещу ГЕРБ и конфронтацията вътре в блока, наля вода в мелницата на БСП и ДПС, затова и на президентските избори тези две партии си смелиха успешно брашното. Те имат вече свой президент. Реформаторите и герберите загубиха.

Президентските избори предизвикаха политическо земетресение.

photo_verybig_1622250И не само защото от разправията в т.нар. дясно пространство спечелиха БСП и ДПС.  Мили очи на новия и по всичко изглежда проруски, президент вече правят и други партии, защото така е било винаги в политиката. След президентските избори и преди предсрочните парламентарни избори, ситуацията е повече от ясна:

БСП, ДПС и Обединените патриоти ще искат да развият своя успех на парламентарните избори. И може да се окаже, че именно патриотите ще бъдат тези от които ще зависи какво ще бъде следващото правителство – лявоцентристко или дясноцентристко. 

Кой може да попречи на този сценарий?  От ГЕРБ ще желаят да докажат, че са ранени, но не са повалени.  Реформаторският блок е в безтегловно състояние – никоя от партиите в него не знае накъде да поеме. И да поема ли изобщо? Единствено от ДСБ са убедени, че трябва да закачат своя вагон за новия „локомотив” – новата партия „Да, България!” и да гонят заедно успех на изборите. Но какво означава успех? Нима победа? Нека да слязат на земята. Няма да има такава победа. Влизане в парламента? Защо не. Дори е задължително. Ако ли не, защо бе цялата гюрюлтия? Затова пък към парламента се е засилила като цистерна, пълна с евтин бензин, партията на Веселин Марешки „Воля”. И като нищо тя ще влети в него.  А каква ли сметка си правят в партията ДОСТ на Лютви Местан? Ще оцелее ли тя в сумотохата?

Казано още по-ясно: очертава се сериозна битка за влизане в новия парламент. 

Цената е властта. Защото само партия, която участва в управлението може да реализира, ако не цялата, то поне част от програмата си. И да бори корупцията, да „чупи системата”, да изхвърля на бунището „статуквото”.  В тази ситуация новата политическа партия  „Да, България!” ще трябва много яко да гони успеха. Но какво означава успех? Нима само влизането в парламента? Не е достатъчно. Успех би било, ако новата партия убеди нови избиратели в идеите си, а не просто да прехвърли гласове, които преди това са подавани за партии от същото, да го наречем условно, „демократично реформаторско семейство”. Такова  „преместване” на електората е безсмислено, то ще бъде като преливане от пусто в… празно. В този смисъл, не конфронтацията, а

разбирателството, единодействието и обединението в рамките на цялата демократична общност

е пътеката по която една демократична партия – стара или нова, малка или голяма, може да реализира идеите си чрез участие в управлението. Отстрани нещата изглеждат като детска игра. Немирни деца се опитват да изпразнят един съд, за да напълнят друг. Като родител мога да кажа: не изливайте, защото ще се намокрите. По-добре напълнете още един, още два, още три съда заедно. Това е смисълът от учредяването на нова партия в демократичното пространство – тя трябва да разшири политическото пространство на демократичните сили чрез партньорство с тези от тях, с които смята след изборите да осъществи съвместно управление.

Затова още преди изборния ден е добре да получим отговор на следните два въпроса:

Първо, желае ли партията, за която бих гласувал,  да управлява или ще се задоволи с „попадане в парламента”, т.е. ще виси опозиционно в него, защото така е „решил народа”. Мога да бъда опозиция на БСП и ДПС и без да ме представлява специално опозиционна партия в парламента.

И второ, на коя от партиите, които се очертават да влязат в парламента,  „моята изгора” ще подаде ръка за коалиционно  управление.  Отговорът, че трябва да почакам, да минат изборите и тогава ще разбера, не ме задоволява. Защото добре помня как някои лидери на ДСБ и на Реформаторския блок,  се палеха преди миналите парламентарни избори, че по никакъв начин няма да направят коалиция с ГЕРБ, а като влязоха в парламента – първи скочиха във файтона на властта, заедно с ГЕРБ. И антигерберските им клетви отлетяха яко дим. Някои от най-разпалените противници на ГЕРБ станаха дори министри. Други грабнаха дипломатически мандат. А защо трябваше да лъжат преди изборите?  За да „риболовстват” по-успешно ли? Коалицията ГЕРБ – Реформаторски блок бе правилното решение  в 43-то Народно събрание. Но реформаторите сами я разтуриха  и сега рискуват да построят колиба пред парламента или с други думи като нищо могат да го гледат през крив макарон.

 

В такава, направо никаква, ситуация ще трябва да стартира в политиката новата партия „Да, България!”.

Затова и от нея очаквам отговор на същия въпрос: с коя от партиите, които се очертава да влязат в парламента, новите партийци биха направили коалиция, за да управляват. Ако нямат партньор или не са готови за коалиционно управление, приказките им за промяна ще останат детски балони, голо обещание, хвърлена въдица за наивници.

Имам и още едно изискване. След като от „Да, България!“ твърдят, че са против статуквото това означава, че по никакъв начин не би трябвало да допуснат да управляват БСП и ДПС – най-статукварските партии у нас. Първата е столетен  шампион на статуквото. Бащи и майки, баби и дядовци на новите партийци е възможно да са били част от това статукво. Тепърва ще узнаем. Ако новата партия влезе в парламента, което и пожелавам, но реши само да гледа сеир отстрани като опозиция и остави отново да ни яхнат от БСП, да ни се курдиса ново червено правителство в комбинация с проруския ни президент, мерси им за „новото” и за „борбата”!  Разбирам, че млади са новите партийци,  що е живот – пред тях е, могат да се учат, да експериментират, да грешат, парламентарен хепънинг да организират, протестче да спретнат, да почакат край бюфета на парламента следващите избори.  Но опозиция система не „чупи”. Хубаво е, че се дразнят от „статуквото”. Но в момента, в който „Да, България!” влезе в парламента ще се наложи  депутатите й да се закълнат в Конституцията на „статуквото”,  както в нея се закле преди две години и Христо Иванов – лидерът на партията  им, в качеството си  на министър в коалиционното правителство на ГЕРБ и Реформаторският блок.

Влизайки в политиката „Да, България!” ще трябва да се сблъска директно с истината, че  преходът или „промяната”, отдавна са приключили.

Приключили са  с приемането ни в Европейския съюз. Защото в Европейският съюз не приемат държави, които не са преминали демократичен преход. Оттук нататък предстои не „смяна на системата“, а само ремонти. Ремонт на „статуквото на промяната”. Хубавото на демократичната система е, че не е съвършена и затова  трябва редовно да се ремонтира, да се поддържа.  Трошенето бе комунистическа работа.  Помним как комунистите така строшиха „системата”, че вече 27 години  се учим да сричаме азбуката, вместо вече да пишехме романи.

Затова и не препоръчвам чупенето като политически метод. С разумно действие и участие в управлението,  с  ежедневна управленска майсторска работа,  се стига по-далеч. А и корупцията не се бори с партия, а с работеща съдебна система, с министри, държавни служители и кметове, които отказват да се корумпират. За да се пребори корупцията не се изисква кой знае какво. Иска се само честни хора да управляват. Но преди това трябва да има лустрация на кадрите на бившата комунистическа партия и ДС. Трябва да има и авторитетни прокуратура и съд.  Знам, че е лесно да се каже,  но дали е така лесно да се постигне?  Едно е ясно:

партия, която иска да бори корупцията трябва да участва в управлението.

Всичко останало са празни приказки.

Преди 27 години, ние, млади ентусиасти и „нови партийци”, издигахме призив за „смяна на системата”, за „борба с червената мафия”, а социалистите ни отвърнаха спокойно: „не се палете, всички са маскари”. И е факт, че доста от  „нашите”  „намазаха филията”, когато бяхме в управлението.  Използваха участието си във властта за лично облагодетелстване. Затова е добре и днешните нови партийци да знаят,  че да си в държавното управление и да не „намажеш филията”,  си е направо световно постижение, морален подвиг у нас.  Те трябва да са готови за него. Ако искат да бъдат „нови”, не от „статуквото”. Нещо повече. Българите смятат за неудачници и „провалени политици” точно тези, които докато са били на власт не са си „оправили положението”.  Затова и очаквах  лидерът на новите партийци да каже поне една дума на благодарност за всички демократи през прехода,  които не се „облажиха” от „смяната на системата”,  да каже добра дума за всички, които през тези трудни години работеха честно, отговорно за България, а не само да размахма тоягата на отрицанието. Защото това ми намирисва на болшевизъм. Твърдението, че се поставя началото на „партия от ново поколение” прозвуча  неискрено, обидно дори. Като боядисване с голямата баданарка. А още по-нелепо  бе пояснението, че „за първи път в България се създава политическа формация не отвън или отгоре, а от хората, които са в сърцевината й, от нейните членове.” Хайде, Христо, ако може, малко по-скромно! Скромността е част от демократичната гражданска култура.

Когато в края на 89-та година възродихме  Радикалдемократическата партия, никой не ни е казвал, какво и как да правим. Решавахме сами. Спорехме.  Нямахме опекуни. Нямаше „Сутрешен блок”, нито „Още от деня”, където  да ни поднасят услужливо микрофона.  Сега  е факт, че цяла медийна група окуражава новата партия. Цялата власт, силата на парите,  в началото на демокрацията бе в комунистически ръце. Как е днес?  Това не чух в словото на новия партиен лидер Христо Иванов?  Тия „олигарси”, „задкулисия” и прочие, за които ставаше дума в това слово,  от  какви родове и фамилии са?  И ако са, както си мисля,  от средите на бившата комунистическа партия и бившата Държавна сигурност, какво се случва с „антикомунизма”, погребваме ли го?

Понятието „ляво”  още дълго у нас ще означава свързаност с  комунистическите среди и бившата Държавна сигурност. А дясното ще бъде това, което е срещу тях.  В този смисъл лозунгът: „няма ляво, няма дясно”, дайте да борим корупцията, е лозунг менте и капан за наивници.

Затова и очаквам новите партийци да излязат по-скоро от еуфорията на възторжените учредителни слова. Да  отговорят реално на въпросите, които действителността им поставя.  Приемам, че поне по въпросите на външната политика на България между тях няма такива, които да смятат като новобранеца ни президент, че щом над Крим е забит руски флаг, въпросът е приключен и че за „общото добро” санкциите срещу Русия трябва да отпаднат. Ако има такива в „Да, България!” със сигурност няма да гласувам за тази партия.

One thought on “„Да, България!“, но млъкни сърце!

  • януари 31, 2017 at 8:56 pm
    Permalink

    Защо ли десните стават все повече на брой като групи, но и все по-малко във всяка от тях? Защо сега да има „да“, „република“ и т.н., добавени към всичко останало отпреди?
    Не може ли да става обратното – от много, към една (две) организация / партия ?
    Дори за едни избори дали ще се стигне до единство и обединяване?
    От поне 1/3 гласове при парламентарни избори през 1990-те, сега президентската двойка Трайков-Събев спечели само 5,8%. По-нататък дори процентът може да падне още…

    Reply

Вашият отговор на Awacs Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *