НЕУДОБНИ ДУМИ: На кого „пречи“ Цвети?
Александър Йорданов.
Губи ли човечеството човешкото в себе си. Полудява ли? Сгрешихме ли, когато повярвахме, че лудостта ни е приключила с края на ХХ век, с края на империите, с края на националсоциализма и комунизма. Сбъдва ли се пророчеството за залеза на нашата цивилизация. И защо „живеем без да можем да намерим нужната ни форма на живот”.
Защото как да наречем човек този, който разстреля десетки невинни хора в Орландо.
Човеци ли са тия нашенци, които се гърмяха на Слънчев бряг? Защо млади руснаци се държаха като диви зверове в Марсилия? И в същото време, през седмицата едно прекрасно българско момиче посегна само на живота си. Защо? Просто защото нейното сърце не е могло да се изпълни с омраза към другите – както сърцето на убиеца от Орландо, както сърцата на мутрите от Слънчев бряг или сърцата на руските футболни фенове във Франция.
За да запази човешкото в себе си Цветелина е посегнала сама на живота си.
За да не пречи никому – да не пречи на отбора, да не пречи на треньорите да си гонят успеха, да не пречи на амбициозната шефка на Федерацията по художествена гимнастика. Просто да не пречи. Защото те са решили, че може би тя се е разколебала, не е готова за „борба на живот и смърт“, както, подобно на съветски политически командир, се изрази спомената „шефка“. Може би са решили, че Цвети ще попречи на „планирания успех“. И трябва да остане в София, да…почине! И идиотът от Орландо също е мислил, че някой му пречи. И на мутрите от Слънчев бряг може би някой им е пречил. И на руските футболни фенове им е крив света. Какво се случва с нас, хората. Какво ни пречи да бъдем добри, да разбираме човека до себе си. Защо преследвайки успеха забравихме, че живота на човека, човещината, добротата, са единственото, което Господ ни е дал. Това е божествената искра в нас. Толкова ли бе трудно да се подаде ръка на Цвети преди трагедията, да се разбере драмата й преди, а не след трагедията. Защото разбирането на човека е по-важно от спортните успехи, от каквито и да е успехи. Спортни успехи винаги ще има и винаги ще няма. Но човекът и човещината винаги трябва да ги има.
Колко още хора трябва да избият идиоти като тоя от Орландо, за да разберем, че отнемането на човешки живот няма смисъл. Колко още хотели, ресторанти, паркинги, трябва да притежават, колко още дрога трябва да продадат, българските мафиоти и престъпни шайки, за да разберат, че връщане от оня свят няма. Колко още чужди територии иска Русия, за да не сее повече омраза. Колко още смъртоносен трябва да стане исляма, за да разберем, че всъщност той не цени човека. Колко още златни медали са необходими, за да разберем, че не спортът сам по себе си и неговите успехи са ценни, а човекът спортист е важен и не защото е спортист, а защото е човек.
Че е ценен, нежен и раним, този човек и когато носи успех, но и когато търпи поражение, когато невидимо страда, преживява, губи почва под краката си, страхува се. Защото човек, ако не се страхува, означава, че не е човек. Но се питам, какво се случва с човечеството. Защо човекът се превърна в предмет, стока, средство за печалба, за преследване на успеха, в оръжие. Съвременното човечество трябва да си спомни за изначалната мисия на човека. И да постави човека отново в центъра на своята философия, политика, обществени и междудържавни отношения. Ако съвременното човечество продължи да издига други ценности на пиедестал – спортен успех или вяра, родина или „Крим наш!“, идеология или любим фюрер, то е обречено. Хуманизмът е мъртъв. И е въпрос на време просто да ни няма.
„СЕДМИЦАТА с Александър Йорданов“ – Телевизия „Европа“, 18.06.2016