Спомен за началото

Александър Йорданов

ВНСТърсейки поредната, изгубила се в библиотеката ми, книга, попаднах  на едно забравено издание:

ДЕПУТАТИТЕ В СЕДМОТО ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ.

Книгата е издадена през 1991 г.  Разлистих страниците й.  Снимки на всички депутати. Видях отново тези, които вече не са между нас. Но най-любопитна ми бе АНКЕТАТА, която всеки един от нас, 400-те народни представители, е попълнил в началото на Седмото ВНС, отговоряйки на въпроси  за бъдещето развитие на България.

Разкри се интересна картина от която могат да се направят дори и днес  важни изводи. Ако,  разбира се, има кой да ги направи. Защото това са мнения и убеждения на „бащите на демокрацията“.  Първият въпрос е бил накъде да поемем след началото на демокрацията. Ето я картината.

ЗА ОСТАВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ВЪВ ВАРШАВСКИЯ ДОГОВОР, ЗА СЪЮЗ И ДРУЖБА СЪС СССР,

се обявяват почти всички депутати от БСП. Най-ясно изразява тази позиция Иван Иванов:

„Без дружбата със Съветския съюз, няма да има не само социалистическа, но и никаква България.“

Но не мина и година, и Варшавският договор, а след него и СССР, се разпаднаха. А това показва, че политиците от БСП не са били още тогава в час,  не са виждали по-далеч от носа си. В този смисъл в парламента те се опитаха напълно съзнателно, според акъла им тогава, да сложат прът в колелото на демокрацията, като приеха такива конституционни текстове, които по-скоро пречеха, отколкото помагаха на „смянаета на системата“ у нас. Впрочем БСП и до днес е основната партия, която създава проблеми на България и работи срещу националните ни интереси. Факт е обаче, че е имало и странни птици в БСП, които предлагат едновременно:

ВКЛЮЧВАНЕ В НАТО, НО И ОСТАВАНЕ ВЪВ ВАРШАВСКИЯ ДОГОВОР.

Такива са били Стойно Атанасов, Герчо Атанасов, Връбка Орбецова, Филип Ишпеков, Дончо Иванов („доближаване до НАТО, но и членуване във Варшавския договор”). 

От другата страна сме били ние – СДС.  Д-р Желю Желев е пожелал „търсене на гаранции по всички азимути и включване в общата система за европейска сигурност”, а д-р Петър Берон допуска  „временно участие във Варшавския договор”. Но по-късно стана ясно защо е мислил така.

ВКЛЮЧВАНЕ В БЪДЕЩАТА СИСТЕМА ЗА ЕВРОПЕЙСКА СИГУРНОСТ

Повечето от депутатите на СДС  споделят това  мнение. Но има и такива като Михаил Неделчев от СДС, който се обявява за

„преустановявне дейността на НАТО и Варшавския договор като военни съюзи”.

Кирил Николов от БСП пък мечтае за сливане на НАТО с Варшавския договор. Поетът Марко Ганчев от СДС смята, че гарант за националната сигурност е ООН.

НАТОВЦИТЕ и НЕУТРАЛНИТЕ.

VNS skandaliНе са много народните представители в Седмото ВНС, които открито заявяват позиция за членство на България в НАТО. Или по-точно,  те са само двама: Александър Йорданов, т.е. моя милост и Соломон Паси. И двамата сме от СДС – аз от Радикалдемократическата партия, а той бе от Зелената партия.  Но сме двама от общо 400 народни представители. Твърде малко като за начало.  Но пък сме били категорични:

„членството в НАТО е гаранция за националната ни сигурност“. 

При добро желание някои твърдения като: „отворена и добре стратегически ориентирана външна политика” (Едвин Сугарев – СДС, „Екогласност“), „пълно интегриране в Европа”(Георги Марков – СДС, Демократическа партия), „приемане в организации, в които се изковава единството на Европа”(Стефан Савов – СДС, Демократическа партия), „интеграция в обединена Европа и в новата общоевропейска система на сигурност включваща САЩ и Канада” (Бойко Димитров – БСП), „включване в Европейската общност”(Братислав Талев – СДС, Демократическа партия), „развитие на връзките на България с НАТО” (Филип Ишпеков – БСП) и някои други,  могат да се приемат като проатлантически, макар и да не става дума открито за членство в НАТО.

Прави впечатление, че в езика на „бащите на Конституцията” абревиатурата НАТО почти липсва. Няма я. Това е обяснимо с факта, че комунистическата власт десетилетия наред манипулираше общественото мнение и го настройваше срещу „натовските империалисти”. Явно е, че през 1990 г., когато изборите бяха спечелени от БСП,  „натовското“ все още е било обрасло с комунистическа реторика,  изглеждало е твърде „опасно“ и дори крайно като позиция. Да  кажеш тогава директно, че си за членство на България в НАТО се искаше  политически кураж, а вероятно и доза непукизъм.  Но и политическа прозорливост, поглед в бъдещето.  Парадоксалното е, че и днес има нашенци, че и политици дори, които са антинатовци без да знаят защо. Те още не могат да схванат, че България е натовска държава, че там където има НАТО там се живее по-добре – по-сигурно и по-спокойно. Впрочем кураж тогава се искаше и за заемането на още една политическа позиция:

„политическа борба за разпадане на БКП/БСП“. 

sramni prikazkiТакава е била моята позиция тогава. И съм я изразил в Анкетата. Заедно с мен и без да сме се консултирали взаимно същото е изразил и Иван Костов.  Но така или по сходен начин мислеха и други народни представители от СДС. Владимир Джаферов от Демократическата партия в СДС заявява, че „демонтаж на тоталитарната система не може да има, докато БСП е управляваща партия“; Владимир Манолов – също от Демократическата партия в СДС, е за „свеждане на влиянието на БКП/БСП/ до разумните 10-12%“. Заслужава си да цитирам и следващото негово разсъждение:

И като идеология и като практика тази партия няма да донесе нищо добро за България. Тя трябва да съществува само дотолкова, доколкото да предупреждава накъде не трябва да се върви!“ .

Стефан Гайтанджиев – един от основателите на „Екогласност“, настоява за  „демонтаж на партията-конгломерат БКП/БСП като носител на античовешка идеология“, но малко по-късно той стана коалиционен партньор на тази партия. Илич Цветков от СДС е направо мечтател и дори „ясновидец: „БКП/БСП ще се самоотстрани от властта още в рамките на ВНС“. Така и стана.

Преминаването на БСП в опозиция се интерпретира от десетина народни представители от СДС като необходимо условие за разграждане на тоталитарната система. Но и днес това е проблема.  Точното място на БСП е в опозиция. Но за съжаление още през 1990 г.  повечето народни представители от СДС, както и всички от БСП и ДПС смятат, че БСП е нормална партия, нова партия и тя трябва да участва в процеса на разграждане на тоталитарната система. И не подозират, че именно участието на тази партия в „разграждането“ на комунистическата система ще направи българският преход толкова труден, мъчителен и грабителски. Защото БСП си остана партията, която винаги е работила и продължава да работи срещу интересите на България.

            Впрочем, малко след началото на Седмото Велико народно събрание, от  парламентарната трибуна си позволих да „цитирам“ и коригирам поетът Никола Вапцаров – участник в терористична организация  по време на Втората световна война:

„Та казвам аз,

понеже няма

олио

и хлябът е

от мъката по-чер,

един е лозунга:

Терора долу!

И никога със СССР!“

 

По този повод във в.“Отечествен фронт“ написаха, че това били „срамни приказки“, защото не е възможно да си представим света „без СССР“.  Поредна журналистическа глупост. Защото СССР се разпадна много скоро като стой та гледай.  И вместо да ме поздравят за моята прозорливост те ме нападаха. Но стана така, че при управленията на БСП „хлябът“ наистина бе от мъката по чер, а когато на власт бяха Жан Виденов и Румен Гечев в периода 1995-1997 г., те направо ни хвърлиха в пропастта. Тогава бяха окрадени  дори дребните спестявания на хората. Пенсиите паднаха на 10 лева днешни пари месечно, а заплатите – на 20 лева месечно. Днес би трябвало да е ясно на всеки български гражданин, че главната причина българският преход към демокрация и нормалност да не се случи по-бързо са управленията на БСП. Знам, че това го разбират  умните хора. Но останалите, а за съжаление има и такива, все още не го схващат. И това е част от проблемите и на нашето днешно време.

Такава е накратко „картината“ в Седмото Велико народно събрание. Любопитно ми е, че популярни и  словоохотливи в други случаи социолози и политолози,  странно защо избягват или не са забелязали този ценен документ. Анализът му би им дал информация за хоризонта на очакванията в България за политическа промяна в началото на демокрацията. А защо не и да се направят съпоставки и сравнения между обещано и свършено, между неадекватност и прозорливост.

МОИТЕ ДУМИ

VNS PlakatЩе цитирам моите отговори в парламентарната Анкета.

Виждания за бъдещото развитие на България:

  1. Пътища за демонтиране на тоталитарната политическа система: нова конституция; пазарна икономика; създаване на политически условия водещи към разпадане на БКП (БСП).
  2. Механизми за осъществяване на преход към пазарна икономика: закон за частната собственост; ограничаване периметъра на действие на държавните предприятия; облекчена данъчна политика.
  3. Мерки за защита на социално слабите слоеве: индексация на заплатите, създаване на нови социални фондове.
  4. Гаранции за националната сигурност: ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ КЪМ НАТО,  политика на неутралитет на Балканите.
  5. В областта на екологията: преустановяване на всички екологично вредни производства.
  6. В областта на националната наука и култура: създаване на частни университети и училища; свободен прием в университетите; възможност за обучение в чужбина на всички желаещи.

Това е била  през 1990 г. „моята кратка програма” за „оправяне” на България.  Това е била моята мечта за България. Черно на бяло. Защото днес, с късна дата, всеки може да си измисля думи, че дори и биография. Някои  виждания могат и да звучат наивно,  но като цяло посоката, която съм предлагал е била правилна: смяна на системата – частна собственост, пазарна икономика, нова социална политика, изхвърляне на БСП от политиката, членство в НАТО, частно и свободно образование. Три години по-късно 36-то Народно събрание на което бях председател ратифицира Споразумението за асоцииране на България към Европейския съюз.  До пълноправното ни членство оставаха 14 години. На 14 февруари 1994 г.  България се присъедини към програмата „Партньорство за мир“ на НАТО. Това бе началото. До реалното членство оставаха 10 години.

                Книгата за обещанията на народните представители в Седмото Велико народно събрание, някои от които вече за съжаление не са между живите, е ценен документ. Тя наистина разкрива хоризонта на мислене на българските граждани (на техните народни представители!) в начало – през 1990 г. Който я прочете ще има възможност да сравни: какво и как сме мислили тогава и какво след това реално се е случило. Но „случилото се“ е несравнимо повече от очакванията и прогнозите на тогавашните „велики депутати”.  Затова и съм щастлив, че много от моите мечти и идеи за България станаха жива реалност.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *