Иван Костов: „НИКАКВА ОТСТРОЧКА!“

На 30 ноември през 1989 г. във в.“Работническо дело“ – орган на ЦК на БКП, е публикувана статия на бъдещия лидер на СДС, финансов министър в правителството на Димитър Попов (1991-1992) и премиер на страната (1997-2001) Иван Костов. Тя е със заглавие „Никаква отсрочка“,  а повод за написването й, както твърди сам авторът, е кръглата маса „Състояние и проблеми на българската икономика“, оранизирана по инициатива на управляващата Българска комунистическа партия и излъчена по националната телевизия в петък, 24.IX.1989 г., вечерта. Но статията е написана след 10 ноември 1989 г. Основното й послание е:

Ако БКП иска да оцелее като партия е необходимо е да поеме лидерството на промяната в България.   

Ето накратко основните тези на автора с кратък коментар:

Иван Костов: „Исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи“.

Коментар: Според Иван Костов БКП е партията, която е „стартирала“ „политическите реформи“, провеждайки своя пленум на 10 ноември. Затова и тя се призовава да стартира и „радикалните икономически реформи“. Това е теза, която развива още преди 10 ноември Тодор Живков. Не сме забравили и думите му затова, че „може да решава този, който има пари“ и че социализмът е „едно недоносче“. Тезата, че именно БКП трябва да овладее и дирижира демократичните промени, е теза на номенклатурата на БКП и затова вестник „Работническо дело“ публикува тази статия. Там статии против „основният курс“ на БКП не се допускаха. Опозиционни на режима статии избизаха в нелегалните издания: „Глас“, „Мост“, в.“Алтернатива“. На страниците на „Работническо дело“ можеха да „спорят“ само „свои хора“.

2. Иван Костов: В процеса на промяна „Партията“, макар и да си „съперничи“ с „формиращите се обществени и политически структури“ (странен израз: не опозиция, политическа алтернатива, не дори и „реформатори“, а „формиращи се структури“!  През ноември 1989 г., когато се появява тази статия, освен възникналите опозиционни граждански оранизации, имаше вече и опозиционни политически партии.) „ще има рещаващо преимущество“, защото ще заеме „позицията“ на „смела, радикална и подкрепяна от народа политическа платформа“.

Коментар: Това е категорично неприемлива теза. В този момент, поне в средите на симпатизантите на опозицията, нямаше такива, които да искат БКП да има „решаващо преимущество“. Имаше опозиционни лидери като д-р Ж. Желев, Петко Симеонов, Александър Каракачанов и някои други, които смятаха, че промяната може да стане само с активното участие на БКП. Но аз не мислех така, не мислехме така и в Радикалдемократическата партия. Ние смятахме, че БКП носи пълната отговорност и вина за налагането на тоталитарния режим в страната и че ще продължи да представлява огромна пречка пред демократичните и стопански промени, които бяха неизбежни. Но Иван Костов в статията си, изразява различна позиция – за „решаващото преимущество“ на БКП, която тази тоталитарна партия ще получи при условие, че осъществи „смела и радикална платформа“. С други думи, ако партията се реформира, т.е. ако напред в нея излязат „реформатори“ като Андрей Луканов, а той бе силно медийно лансиран като такъв, тя ще има и подкрепата на гражданите.  Ако поведе „хорото“ на реформите ще получи подкрепа. Проблемът е, че хората, които вече изпълваха площадите на българските градове протестирайки срещу управлението на комунистите, скандираха „Свобода“ и „Демокрация“ и категорично не бяха съгласни БКП да лидира процесите на промяна– нито реформирана, нито нереформирана. Те ясно скандираха „Долу БКП!“. Впрочем, в някои други соцстрани, бившите компартии се реформираха, но въпреки това гражданите и до днес не им дават доверието си.  У нас първият демократичен митинг проведен на 18 ноември 1989 г. имаше за цел да подкрепи „курса към преустройство“ на БКП. Но точно ораторите, които се опитаха да убедят присъстващите на площада пред катедралата „Св.Александър Невски“ в тази политическа теза бяха освиркани.

Иван Костов  сравнява тезите за „стабилизационна програма“ и „радикална промяна“ и прави верният извод, че: „Причините (за проблемите) са в системата на днешния социализъм.“

Коментар: Изразът „днешният социализъм“ предполага идея и за някакъв „утрешен“ такъв. А това за всички, които искаха „смяна на системата“,  бе категорично неприемливо.  Защото дали е вчерашен, днешен или утрешен, социализмът е това, което е – негодна политическа и икономическа система. И в този смисъл за него не би трябвало да има „утре“.

Иван Костов,  след верен анализ на икономическите и управленски слабости на „командната“ система, със загриженост за Партията, обобщава: „Пред нас е раждане, носещо смърт. Трябва да избираме дали да спасим детето и да жертваме родилката, или да загубим детето, а след него в недалечно бъдеще и родилката. Изборът е съдбоносен. Отглеждането на новото крие много рискове и ще убие нещо във всеки от нас.“

Коментар: Тук отново прозира Живковата мисъл за социализма като „недоносче“. Но какво точно ще убие в комунистите и тяхната управленска номенклатура „новото“, с което авторът на статията се асоциира? В тези мисли „родилката“ е очевидно „социализма“, а „детето“ – променената като новородено след отстраняването на Живков, комунистическа партия, която само след няколко месеца ярък направи „реформаторски“ ход – за една нощ се преименува на социалистическа партия.  Какво ли ще „убие“ обаче „новото“ в „нас“?  И кои, всъщност, са  „нас“? Защото за хората, които през 1989 г. не бяха членове на БКП това, че тази партия най-после трябва да се раздели с властта, бе повод за радост, а не за съжаление. Хората искаха БКП да падне от власт, да яняма във властта, изобщо да я няма. Някои я пращаха чакэ в Сибир. И през ум не ни е минавало тогава да даваме акъл на „партията“ как да се промени, че да „спаси детето“, т.е. социализма. Свидетели сме как процесите на спасяване се развиха през следващите години. Комунистическата номенклатура се нахрани сито и пресито от трапезата на „структурната реформа“, т.е. от приватизацията, която стартира след  катастрофата на поредното социалистическо правителство с премиер Жан Виденов. „Неотсрочените“ обраха банките и спестяванията на българските граждани.

Иван Костов застава твърдо на позицията за „пожертване на родилката“, но запазване на „детето“. Затова и е категоричен: „Ако не се решим сега, след една-две години политическият кредит от народа ще бъде безвъзвратно похарчен.“

Коментар: Това изречение разкрива, че към датата 30 ноември 1989 г. авторът на статията в „Работническо дело“ и бъдещ лидер на СДС,  смята, че пленумът на Политбюро и ЦК на БКП на 10 ноември е „даване на политически кредит“ на БКП от страна на българския народ . Това разбиране на случилото се на 10 ноември 1989 г. доведе на власт „реформатора“ Андрей Луканов, а след него и „коалиционното“ правителство на БСП и СДС с премиер Димитър Попов, в което финансов министър стана именно авторът на тази статия. А въпросът защо БСП, която имаше мнозинство в парламента се съгласява да отстъпи най-важното министерство, това на финансите, на този когото мнозина днес приемат за неин най-голям противник – бъдещият премиер на България Иван Костов, остава и до днес без отговор. Остава да приемем, че БСП не са били в час – един вариант или втори – били са абсолютно в час.

Иван Костов прави вярно описание и прогноза за възможните и реални трудности по време на възможен „радикален“ преход. Но същевремено изразява странно, обяснимо единствено от позициите на интересите на партийната стопанска номенклатура, недоверие към „чужденците“. По-късно такива възгледи изразяваше много често Волен Сидеров, изразява ги и днес, лидерът на „Атака“ Волен Сидеров. Цитирам:

„Никой няма да дойде, за да ни помогне. Ще дойдат, за да правят тук своя бизнес. Националното достойнство изисква да не се чака и предизвиква такъв развой на нещата. Не е в българския характер да се втурнем с отворени обятия и увиснем на шията на чужденеца.“

Коментар: Но в чии ръце към края на 1989 г. бяха парите и управлението на държавните фирми?  И възпирането на  „чужденците“ кого трябваше да обслужи? Под  „чужденци“ тогава се разбираха западноевропейците и американците, т.е. нашите днешни приятели. Руснаците не бяха „чужденци“. Те просто си бяха тогава господари на България чрез своите политически марионетки от БКП. И наистина, макар и със закъснение, когато авторът на статията стана премиер, „националното достойнство“ за съжаление бе така защитено, че огромната част от собствеността на държавата премина в ръцете на комунистическата номенклатура. Чужденците наистина пиха „студена вода“.  Руските и свързаните с Русия приватизатори се нагушиха доволно.  Тези, които в статията се наричат „нас“, с парите от източените банки и външнотърговски дружества, с парите на ограбените държавни предприятия, станаха новите стари господари на страната.

Иван Костов логично завършва статията си с това, което е декларирал още в началото й:

„В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето.“

Днес живеем в „бъдещето“. Съдбата на „детето“ и „родилката“ е част от това, което наричаме преход. Икономическите и финансовите ресурси са в „нашите хора“. Партньори на „чужденците“ са пак те, червените. Промяната е факт. Бившите строители на социализма, станаха новородени капиталисти. И парица отново е царица, както бе прогнозирал и другарят Тодор Живков. Изобщо НИКАКВА ОТСТРОЧКА!?