Съвест на България

Александър Йорданов

Страшно е било бесилото, свиреп е бил мракът над родната земя в деня, в който преди 143 години е напуснал нашия грешен свят великият апостол на свободата Васил Левски.

Днес се обръщаме към него. И очакваме прошка, спасителна дума. Дяконът мълчи, а погледът му прониква във всеки от нас и ни пита: защо погубваме своята България, къде е чистата и святата ни република, защо десетилетия търпяхме комунистическо робство? Тежък и изпитателен е този поглед и от него няма спасение.

Защото ние сме във времето и то е в нас.

Завръщайки се днес към личността и делото на Васил Левски, ние се завръщаме към истините за нашата национална съдба, към националното себепознание, откриваме себе си и своята национална философия.
Няма по-жесток миг в нашата история от мига, в който – предаден и заловен, Апостола е поведен към своята Голгота. В детството си съм сънувал неговия път към София. И съм вярвал, че ето ги – идат българите – юнаци приказни, които ще го спасят, от плен ще го отърват. „Под земя да ги търсиш, няма ги“ – с болка пише един от неговите съратници. Затова пък след гибелта му – първи сме в китките и венците, в бродирането на името му върху партийни знамена, в използването на светлите му думи за всяка партийна кауза. А той, Апостола, ни е казал нещо много просто, което повече от век, не разбираме:

„За отечеството работим байо – кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим напред. Ако ще да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката – инак той не е наш приятел“.

За Левски революцията не е самоцел, а средство за изграждане на стабилна и обичана от народа държава: „Ще имаме едно знаме, на което ще пише – свята и чиста република“.
Васил Левски обединява, а не разделя, свързва и създава националната спойка, не прахосва народните усилия по чужди блянове и чужди кроежи. От „рейтинг“ за самочувствие той няма нужда. Лидери и партийни водачи – наспорил Господ след него. Левски е самотата, която е във всеки от нас. Самотата българска, онази вътрешна неудовлетвореност и недосегаемост на душата, която ни преследва от първия до последния миг на земното ни битие. Той носи в себе си и закона на революцията и закона на държавата, закона на морала и закона на народната душа. Той е неназовимото в нас. Какво ли му е било на душата, когато е вървял към бесилото. За какво е мислил, за какво е молил Бога. Нека не бързаме с отговора. И да помълчим. Защото Васил Левски е от тези личности в световната история, които налагат мълчание.