Спомен за 14 януари 1997 година

Александър Йорданов

На 14 януари 1997 г. националното ръководство на СДС проведе изключително важно заседание в момент, в който София и страната бяха залети от масови протести срещу Българската социалистическа партия и нейното правителство довело България до икономическа и финансова катастрофа

На 28 декември 1996 на извънредно заседание  37-то Народно събрание прие оставката на правителството на Жан Виденов.  На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство имаше социалистическата партия,  отложи гласуването на предложената от СДС „Декларация за национално спасение“.  На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер Николай Добрев – министър на вътрешните работи.  На 10 януари 1997 г. президентът д-р Желю Желев (чийто мандат изтичаше на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на БСП мандат за съставяне на ново правителство. На 10 януари полицията и вътрешните войски атакуваха протестиращите граждани пред парламента.  Имаше десетки ранени.

В цялата страна гражданите настояваха за разпускане на парламента и нови парламентарни избори.

Затова и така нелогично в началото на заседанието прозвуча предложената от председателя на СДС Иван Костов точка от дневния ред: „Свикване на Национална конференция“. Пръв реагира Едвин Сугарев. Той аргументирано обоснова предложение за отпадане на тази точка, защото, според него,

най-важното е да се обсъжда въпроса за „предизвикване на предсрочни избори“

и само когато има яснота около тяхното провеждане, тогава би трябвало да се свиква национална конференция, тъй като „ще се наложат да се гласуват принципни положения в нашата предизборна програма“. Това бе логично предложение, защото в този момент гражданите скандираха „Оставка“, а не „Конференция“ и посочваха изход от катастрофата в страната: разпускане на парламента и предсрочни избори. Да се организира висш партиен форум, с делегати от цялата страна в разгара на „революцията“, бе наистина странно предложение.  Но то бе прието и включено в приетия дневен ред.  След което лидерът на СДС пристъпи към „докладване на обстановката“.

И още в началото на своето изказване Иван Костов въведе една отсъстваща дотогава от нашите позиции и дори посока на мислене, тема:

темата за „разговори с БСП“,

пояснявайки, че те трябва да се проведат след изразено „принципно съгласие“ за предсрочни парламентарни избори. Комунистите са майстори на „принципните“ обещания, на „национално съгласните“ намерения.  Затова протестиращите граждани не искаха да чуят за никакви разговори и преговори с БСП. Те настояваха за безусловна оставка, за капитулация на тази партия. Инфлацията бе достигната 300%. Доларът се разменяше за 3000 лева. Средните месечни заплати бяха под 10 долара, а пенсиите – под 5 долара. А и Изпълнителният съвет на СДС вече бе взел решение да няма такива срещи. Едва 15 години по-късно, през 2012 година, стана ясно, че Иван Костов е провеждал многократно срещи без знанието на ръководството и народните представители на СДС, с вътрешния министър Николай Добрев –  номиниран от БСП за бъдещ кандидат-премиер, с цел да състави второ социалистическо правителство в рамките на 37-то народно събрание. Една от тях става в ресторанта на „Копитото“ на Витоша и сам по себе си този факт я прави „тайна среща“. Впрочем на нея е поканен и един бъдещ „олигарх“ – Красимир Стойчев, съпругата на който  заедно със съпругата на Иван Костов по-късно създават фондация „Бъдеще за България“. За тези си срещи Иван Костов призна през 2012 г. след като информацията за тях излезе в медиите. Според Юлий Москов, за да се кандидатира за премиерски пост, Добрев е поставил три условия, едно от които е било лична среща с Иван Костов. Синият лидер се е съгласил, но също е имал изискване – вътрешният министър да бъде сам, без охрана и други политици, а срещата да бъде в 19 часа и Николай Добрев до последно да не знае къде ще се проведе. Георги Първанов, в качеството си на председател на БСП, е знаел за срещата. По-важно е следващото твърдение на Москов, което за съжаление остава и до днес непотвърдено от друг източник. А то е, че тогавашният главен редактор на в. „Стандарт“  разбира, че на тази среща на Иван Костов ще бъдат връчени ТРИ ПАПКИ С ДОКУМЕНТИ. Въпросът поради каква причина тези, които са на власт и се канят да продължат да бъдат на власт, ще връчват на своите „противници“ „три папки с документи“, остава и до днес без отговор. Няма отговор и въпросът дали са връчени тези папки и какво те са съдържали. Николай Добрев е покойник, а Иван Костов отказва да коментира този въпрос. Според Москов в ресторанта на Копитото той и Добрев били посрещнати от Иван Костов и от собственика на в. „Стандарт“ през 90-те години Красимир Стойчев, в компанията на съпругите им Елена и Слава. В началото разговаряли всички заедно. По-късно  Костов и Добрев станали от масата и се оттеглили към хотелската част на комплекса.

И ако за „разговора в хотелската част на комплекса“ няма стенограма, то стенограмата от заседанието на националното ръководство на СДС от 14 януари 1997 е съхранила думите на синия лидер:

„Да не се създава в обществеността усещането, че някак си Костов стои начело на тези протестни действия, а Първанов примерно е този, който ще стане защитник на Конституцията.“

И  допълни, че „трябва да бъдем умерени“. Самият аз не съм чужд на умереността. Но да бъдеш „умерен“, когато социалистическата партия бе сринала страната, а нейните кадри и кадри на бившата Държавна сигурност бяха ограбили банките и спестяванията на хората, това ми се видя крайно непочтено, нелогично. Не съм си променил мнението и днес.

За разлика от протестиращите, които настояваха за разпускане на парламента и избори веднага, Костов постави въпроса – избори „кога?“. Като изтъкна, че е важно да бъдат    „спечелени медиите“ и подкрепата на „чуждестранните фактори“, той поясни, че позицията: БСП да не състави ново правителство в рамките на 37-то Народно събрание означава преговори с БСП. „Декларацията за национално спасение“, според него, може да бъде приета от народното събрание „цялата“ само след преговори с БСП. („Цялата позиция означава с настояване за преговори“). Като аргумент изтъкна, че проблемите на България са не само политически, но главно икономически, и

„сами няма да се справим с една опустошена страна“.

Затова, продължи, е необходимо съгласие на основните политически сили за осъществяване на структурната реформа. И обърна внимание, че в протестите срещу правителството на БСП са се включили и много „разочаровани членове на тази партия“. Това, последното, бе повече от странно твърдение. То издаваше някаква необяснима загриженост за „разочарованите членове“ на БСП и деликатно подценяваше възможностите на „нашите членове“, на демократичната общност, да се справи с предизвикателствата пред които бе изправена несъмнено страната.

Основната му мисъл бе да се стремим към разбирателство и „консенсус върху реформата“ с Българската социалистическа партия. 

Не само тогава, но и днес, видян от дистанцията на времето, това е ключов въпрос. Гражданите тогава искаха възмездие за грабителите на България, наказание на виновните за източването на банките, за девалвацията на лева, за ограбените предприятия, кредитните милионери. На улицата вреше и кипеше, а хората ни вярваха, че няма да ги предадем, няма да ги излъжем. Гражданите вярваха, че СДС е алтернатива на БСП, че само чрез трайно отстраняване на БСП от властта, чрез лустриране на нейните управленски и свързани с ДС кадри, нещата в България могат да тръгнат към оправяне. Затова и голяма бе изненадата на повечето участници в това заседание, че в този момент лидерът на СДС предложи консенсус с партията довела страната до икономически и финансов колапс. С други думи – предлагаше ни да поделим отговорността за настоящето и бъдещето на България с БСП. Излизаше така, че виновните и жертвите, трябва да постигнат консенсус. И завърши изложението с внушението, че въпросът за преговорите е решен и остава само да се реши „с какъв мандат да се преговаря за правителство“. Тези му думи нагнетиха напрежение, което и преди това се усещаше в залата. И причината бе ясна – нашите привърженици не искаха да чуят за никакви преговори и договорки с комунистите, и скандирането „червени боклуци“ казваше всичко. А лидерът на СДС предлагаше националното ръководство да обсъди как да преговаря с БСП, включително да обсъдим и варианти на правителство.

Започваха изказванията. 

Муравей Радев – бъдещ министър на финансите,  предложи вместо тезата за „незабавни избори“, която искаха протестиращите тогава, да се приеме тезата за „избори през тази година“. А годината едва започваше. Аргументът му за избори „по-нататък“ бе свързан с необходимостта от приемане на бюджет. Но защо ли приемането на бюджет трябва да бъде грижа на опозицията?

Йордан Соколов – бъдещ председател на 38-то НС, информира, че предния ден ръководството на СДС е разговаряло с чуждестранни посланици и там е обсъждало с тях вариант за тъй нареченото експертно или програмно правителство. Той цитира тезата на Георги Първанов, според когото БСП е съгласна на нови избори, но само при условие, че има второ свое правителство, което при това трябва да бъде без срок, защото международните финансови институции нямало да преговарят с правителство, което има времева рамка и е под условие. Той описа трите, според него, конституционни възможности за изход от кризата. Първата – ново правителство на БСП. Втората – да продължи да действа правителството в оставка на Жан Виденов. Този вариант Соколов отхвърли. И третият, който явно бе съгласуван с лидера Иван Костов, бе:

„експертно правителство“, „може и в мандата на БСП“ от „едни неутрални експерти“.

Подобно правителство вече бе пробвано през 1991 г. Тогава така бе договорено с БСП правителството на Димитър Попов, в което министри от страна на СДС станаха „експертите“ Иван Костов, Димитър Луджев и Иван Пушкаров, а сред лицата на БСП изпъкваха „експертите“ Александър Томов и Емилия Масларова. Това правителство изкара няколко месеца, либерализира цените и даде възможност на БСП да проведе масова пропаганда срещу „сините“, които „вдигнаха цените“. И тази пропаганда успя. През октомври 1991 г. СДС спечели парламентарните избори, но само с 1% предимство пред БСП.

Светослав Лучников също защити тезата, че трябва да бъде гласуван бюджета в този парламент. И допълни, че парламента трябва да приеме законодателните мерки свързани с въвеждането на Валутния борд. Направи и предложение: да се „излъчи едно временно правителство…договорено между основните политически сили“.

Тогава не издържах, поисках думата за реплика и заявих, че протестирам срещу този „тон на примирение“. Думите ми бяха следните:

„като че ли ние вече сме приели, сядаме и преговаряме с тия които провалиха България“ .

Продължих: „Преговаря се със силния. Със слабия какво да се преговаря и с този, който хората не го искат. Тогава всъщност започваш да предаваш твоите хора и отново да качваш тях (имах предвид „комунистите и БСП“! – б.м.А.Й.) лека полека по стълбите нагоре към масата на преговорите.“ „Ние – допълних – не сме страна във война, за да се правят на фронта срещи и да се сключват мирни договори.“ А по въпроса за „правителството“ казах следното:

„Всяко правителство излъчено в този парламент в мандата на БСП е социалистическо правителство“.

През 2013-2014 г. в България имаше правителство с премиер Пламен Орешарски, което бе представено като кабинет от „независими експерти“, но на всички ни бе ясно, че това е правителство на БСП и ДПС, а не кабинет от някакви независими експерти. Но тогава, през 1997 година, думите ми се възприеха като възражение на казаното от ръководството. Особено когато припомних, че в конституцията няма понятие „експертно“ или „програмно“ правителство. И когато казах:

„Тактиката на социалистическата партия е…да избяга от отговорността за положението в страната. Мостът за това бягство се нарича „програмно правителство“.

Поясних, че единствено,  ако разсъждаваме тясно партийно, а не държавнически, с оглед на конкретната ситуация, то за СДС би било най-изгодно БСП да се провали окончателно чрез формирането на ново правителство „и това ще бъде окончателния срив на тази партия“. Но веднага поясних, че тази партийна стратегическа теза би била валидна само при положение, че „народът не е на улицата“.  В заключение казах:

„всяко правителство в този парламент излъчено с мандата на БСП е социалистическо правителство и ние сме против него.“

Иван Костов веднага ми възрази: „Аз долавям, че не е ясно дори на Александър Йорданов, какво става в момента“. И допълни: „Няма игра, няма политика, няма парламентарни неща. Има ултиматум от едната страна и от другата страна има защита…Ако се приеме ултиматума има парламент, има всичко. …ако не се приеме има сблъсък.“ От обяснението му се разбра, че „ултиматумът“ предполага формиране на „експертно“ или „програмно“ правителство в мандата на БСП. За мен това бе категорично неприемливо. Не приемах и страха от „сблъсъка“. Защо да няма „сблъсък“ с БСП? Последваха много изказвания.

Иван Сунгарски подкрепи моята теза като каза, че ако се „набутаме“ в такова правителство, каквото предлага „ръководството“ „утре гражданите могат да бият и нас“.

Георги Панев, един от депутатите ранени от полицията при сблъсъците пред Парламента няколко дни по-рано, също бе пределно ясен и торпилира идеята за „програмно“ правителство: „Едно е безпощадно ясно. Винаги когато се намира в непосредствена опасност комунистическата партия прибягва до отблъскване на първоначалния удар, до преговори, демагогия, размиване на нещата във времето, размиване на отговорностите в пространството“. Панев категорично отхвърли тезата за второ правителство на БСП и насочи вниманието към служебен кабинет, който да бъде излъчен от президента Петър Стоянов след като той влезе в своите правомощия, след което да се проведат избори в края на месец март. Но и на това изказване възрази Иван Костов с репликата: „Точно това няма да се приеме от външните наблюдатели…“  Георги Панев дипломатично замълча. Но само след три седмици не Костов, а Панев се оказа прав, защото благодарение на гражданския натиск и след категоричната позиция на президента Петър Стоянов,  БСП върна мандата за съставяне на ново правителство, парламентът бе разпуснат и бе формиран служебен кабинет с премиер Стефан Софиянски.

Д-р Георги Карев също възрази на опита да се превърнем в „буфер“ на икономическото недоволство на хората влизайки във варианта „програмно-експертно“ правителство. И поясни, че хората ще приемат едно наше движение в тази посока като „съглашателство“.

Валентин Василев зае позиция срещу варианта „второ правителство“ на БСП добавяйки: „Рискът от експертно правителство ние не можем да поемем“.

Д-р Васил Михайлов, направи ярко емоционално изказване:

„Мостовете за преговори са изгорени. Декларацията не е гласувана в Народното събрание. Ние сме в ситуация на остра конфронтация. …Ново правителство в този парламент не може да има….Няма какво да преговаряме с тях“.

Според него, ако се тръгне на комбинация с експертно правителство, на преговори с БСП, то в бъдеще, когато дойде ред ние да управляваме, „означава ли това, че няма да предприемем лустрация…защото, ако сега заедно теглим колата на България, утре ще трябва да ги признаем за нормална партия“.

Тези думи днес изглеждат като пророчество. С тях д-р Михайлов сложи пръст в една, днес вече гноясала, политическа рана – досиета, лустрация. Сега, от дистанцията на времето, си мисля, че точно това слово на д-р Васил Михайлов бе причината след като СДС стана партия, Иван Костов еднолично да го изхвърли от листите за народни представители. А лустрация няма и до днес. Затова пък си имаме и мафия, и олигархия, и политици на „заслужен отдих“.

Евгений Михайлов обърна внимание, че ни в клин, ни в ръкав, ние започваме да обсъждаме нещо, което е предложил нашият политически противник. Напомни също за сходната ситуация от 1990 г. и че СДС не може да излъже хората от улицата. Изложи тезата си: не на правителство в този парламент и бързи избори.

Петър Стоянов заяви, че ще изчака встъпването си в длъжност като президент, за да вземе отношение по всички въпроси, които се обсъждат.  Но същевременно се впусна в подробни разсъждения за различните варианти отвеждайки постепенно мисълта към тезата, че е възможен и кабинет с мандата на БСП, като за отделните министри в него…се преговаря с БСП. Посочи дори и евентуалните министерства – на финансите, на индустрията, за които СДС и БСП могат да преговарят. И твърде остро репликира привържениците на тезата за „бързи избори без ново правителство“  с думите: „Някои тук си правят сметките без кръчмаря“. Думите му оставиха впечатлението, че той просто прибавя аргументи към лаконично изразената теза на председателя Иван Костов. И това бе логично. В този период между Костов и Стоянов нямаше никакви личностни или политически различия. Първият предстоеше да стане премиер, а вторият – вече бе станал президент.

Филип Димитров застъпи тезата, че не сме в „пълен контрол на ситуацията“, а само такъв контрол би изключил „преговори“. За да се откаже БСП от съставяне на правителство е „възможно по пътя на някакъв вид споразумение“ и допълни, че след встъпването в длъжност на Петър Стоянов като президент трябва „да се мисли за сядане на някакви преговори“.

Красимир Момчев напомни, че не трябва да се допуска грешката от 1990 година с „експертното“, а по същество  коалиционно, правителство на Димитър Попов.

Камен Костадинов (днес политик в ръководството на ДПС) направи уговорката да „не се стига до краен антикомунизъм“, защото това „прави услуга на БСП“, явно визирайки под „краен антикомунизъм“ тезата да не се водят преговори с БСП.

Едвин Сугарев изрази учудване, че изобщо се обсъжда въпрос за някакво „програмно“ правителство и също припомни печалния резултат с правителството на Димитър Попов, в което участва Иван Костов и за което е имало споразумение с БСП, но то не е било спазено от социалистите. „Не зная – каза Сугарев – дали си давате сметка, че ще изглеждаме малко странно, ако отидем при хората и кажем: вижте какво момчета, ние се споразумяхме с комунистите, вие си вървете в къщи. Пак ще има бити депутати, но този път измежду нашите редици.“ След което продължи: „Искам да напомня, че когато Иван Костов примерно се обърна към митинга и попита: вие вярвате ли, че аз може да съм говорил с Георги Първанов, всички отговориха: Никога. И това никога е доста поучително и показателно…“ След това Сугарев предложи: да не се търси възможност за преговори с БСП и да не се приемат никакви предварителни условия, защото вероятно именно това ще поискат от БСП.

Георги Боздуганов аргументира тезата за служебно правителство след встъпването в длъжност на президента Стоянов. Иван Сотиров също изрази тревога от най-опасния вариант за СДС – програмно или експертно правителство, тъй като това ще бъде по същество „коалиционно правителство“. Дянко Марков ни призова да останем верни на исканията на хората. Васил Златаров също се обяви против преговори с комунистите.

Събитията, които последваха след това заседание на НКС на СДС са добре известни.

Но има и такива, които станаха известни едва в наши дни, а други вероятно все още остават неосветени.

На 22 януари, т.е. само една седмица след това заседание и вероятно все още с мислите които сподели пред него, Петър Стоянов встъпи в длъжността си на президент.

На 4 февруари 1997 г. БСП върна мандата за съставяне на правителство.  За това „връщане“ обаче има различни версии. Едната е на „лявата митология“, която твърди, че кандидатът за премиер Николай Добрев сам е внесъл отказ при президента за съставяне на правителство. Истината е, че след получените от това заседание на СДС информации, че основни фигури в ръководството на СДС са готови да приемат вариант „второ социалистическо правителство“,  Николай Добрев е представил на президента Петър Стоянов „папка“ със състав на Министерски съвет.  Но президентът успява да убеди Добрев, че този ход не е добър за България. И на „границата“ на конституционните си правомощия му връща „папката“. Самият Стоянов много по-късно, през 2015 г., твърди, че: „Никога е нямало две, имаше една папка и в нея бе съставът на Министерския съвет. Не е вярно, че Добрев и Първанов са искали да връщат мандата. Напротив, бяха готови с нов кабинет на БСП с премиер Николай Добрев и с имена на министри.“  Ако това твърдение на Стоянов е вярно то означава, че „подхвърленият“ за обсъждане от лидера на СДС Иван Костов на заседанието на СДС на 14 януари вариант за второ правителство на БСП е всъщност „съгласуваното“ решение, което Добрев и Първанов предлагат на президента Стоянов. На 12 февруари 1997 г. Петър Стоянов назначи служебно правителство с премиер Стефан Софиянски, разпусна 37-то Народно събрание и обяви предсрочни парламентарни избори на 19 април същата година. Първото решение на служебния кабинет на Стефан Софиянски бе за въвеждане на валутен борд в България.

А първият политически акт на 38-то Народно събрание бе предложената от лидера на СДС Иван Костов  „Декларация за национално съгласие“,

в която няма и дума за вина и отговорност, за наказание и лустрация, но затова пък има много спасителни пояси или както тогава съм казал – „мостове“ по които БСП да премине, за да оцелее. И тази партия оцеля. В словото си при откриването на 38-то Народно събрание председателят на СДС заяви, че „основното средство за лечение на страната“ е постигането на „национално съгласие по всеки конкретен въпрос„. Тази теза автоматично изключваше „съгласието“ за лустрация – нещо, за което днес мнозина задават въпрос защо не е осъществена в този период, когато Обединените демократични сили имаха „цялата власт“. Нещо повече. Заявяваше се намерение „да търсим „непрекъснато разширяване на съгласието“. Така и стана. По време на проведената „съгласно“ тотална приватизация номенклатурните кадри на БСП, както и функционери на Държавна сигурност, изкупиха за „жълти стотинки“ държавната собственост. От техните „стройни редици“ и от техния „шинел“ – Държавна сигурност, излязоха и олигарсите на България. Лустрация нямаше. Досиетата не бяха отворени веднага. Стигна се дори до там бивши членове на БКП да се доволстват като министри в правителството на ОДС. Сега разбираме, че това наше правителство е назначило и най-много дипломати агенти на ДС.  Единственият светъл лъч бе, че с много скърцане България пое по пътя към пълноправно членство в НАТО и Европейския съюз.  Друг е въпросът, че хората, които тогава със своя граждански протест и с гласовете си на изборите, ни дадоха властта, останаха в „конските вагони“  на „влака към Европа“. Местата в „първа класа“ бяха резервирани за бившата комунистическа номенклатура и нейните наследници. И това разпределение на местата остава в сила и до днес. Но все пак – България пътува. И всички са във влака.