Русофобии

Александър Йорданов 

Русофобии или защо държавите си мереят величието по стандарта на живот на своите граждани, а не по перченето с въоръжения, бомби и кагебистка реторика.

Говоря за Русия. Затова и обичам да давам примера с Великото херцогство Люксембург, където хората живеят несравнимо по-добре от руснаците. Някои казват, че десет пъти по-добре. Не знам, в Люксембург не съм бил, а в Русия днес е по-зле отколкото в България.   Затова и Люксембург има право да се нарича велика държава, а Русия – не. Но едно е това аз да го кажа, защото винаги ще се намери някой, който да ми отвърне по нашенски: ти ли бе, нали те знаем! А друго е да си го признаят самите руснаци. Признава си го руският журналист  Семьон Новопрудский, който в популярния сайт Газета. Ru  пише черно на бяло статия с показателното заглавие „Русофобии”. В нея четем:

„В края на миналата година в борбата с Ислямска държава се случи историческо събитие: Великото Херцогство Люксемург удвои числеността на своя военен контингент в Близкия изток. Сега вече там ще воюват не един, а цели двама люксембургски войника. Страната с население по-малко от  това на Ярославл  или Махачкала,  участва в световната политика (ние наричаме това с отдавна лишеното от всякакъв практически смисъл понятие „геополитика”).  Нарича се сама Велико Херцогство. Както и ние се наричаме „велика страна”.  Но само само че годишния брутен вътрешен продук на глава от населението у нас е по-малко от 12 хиляди щ.д., докато в Люксембург той е повече от 100 хиляди щатски долара.”

И сякаш, виждайки от далечна Москва невярващите очи на българските русофили, авторът пояснява защо дава този пример. Защото казва,

„е интересно да се разбере, защо руснаците през последните две години толкова радостно и дори понякога неистово се радват на нашата външна политика. Защо на нашата нация така се хареса реалната дестабилизация у нас, рухването на икономиката, на рублата, на доходите, двуцифрената инфлация, невъзможността да почиваш, където искаш, само заради придобиването на един неголям полуостров,който и преди това не беше „недостъпен полюс” за нас, руските граждани.”

И руският „русофоб” продължава:

„Един от възможните отговори аз виждам в две фундаментали, исторически, възпроизвеждащи се от поколение на поколение национални страхове. В две „русофобии”, пречещи ни да мислим за Русия като свой дом, който трябва да направим уютен и пригоден за живот, а не като оръдие за плашене на другите”.

Първият отговор е СТРАХЪТ НА РУСИЯ ДА СТАНЕ „НОРМАЛНА СТРАНА”.

Тя иска, пише Семьон Новопрудский,  „непременно да бъде велика държава, а величието си разбира като Робин Бобин от знаменитата английска детска песен: да изядем четиридесет души или всичко, което ни попадне под ръка”.  Но проблемът на Русия е, че „във всички времена на нас ни се струва, че „великата държава” е нещо повече от добруването на човека.”

Вторият отговор е ПАНИЧЕСКИЯТ СТРАХ ОТ ПРОМЕНИ.

Затова и според руския журналист, руснаците се страхуват от началниците си, не могат да ги сменят, каквито и дивотии и глупости те да правят:

 „Затова и в Русия никога няма нормално еволюционно развитие, т.е. баланс на стабилност и промяна, а нещата се променят все радикално. От време на време се случва това от което се боим най-много.  Революцията възниква при нас като панически страх от промените, а не като от горещо желание за промени.”

Тези два страха обединяват в едно цяло живеещите в съвършено различни светове власт и общество.

И на народа и на властта,  държавата им се струва велика, ако успее да заграби чужда територия.

С ирония, а може би и с болка руският журналист пише: „Да бъдеш нормална страна с най-добро в света образование, болници или магистрали с отопление, това за нас е скучно и безинтересно. Но да решаваме съдбата на света или да изправяме света на нокти –това вече е друга работа.”

Заради този безмислен и разрушителен за живота на обикновените хора, начин на съществуване, руснаците отбелязва Новопрудский, са готови да търпят всякакви лишения.

„Когато не искаш да се занимаваш със своя дом и се страхуваш да смениш началството, търпението изведнъж се превръща в много важно национално качество. Трябва да търпим неоправеният си живот и идиотизмът на властта, и обработката на мозъците за някакви митологични дела, които ще покажат на света, че сме велики.”

През 2016 г. ще се навършат 25 години от разпадането на СССР и появата на политическата карта на света на независима Русия. Това е четвърт век. За това време децата порастват и стават мъже.  „Ние  – с ирония пише руският журналист – много обичаме да критикуваме нашите политически противници за „инфантилизъм”: ”Обама е слабак…”, „Европа няма своя политика…”.  И отбелязва, че това са пълни глупости, а истината е, че:

„Русия така и не можа да стане независима от Съветския съюз – нито в мисленето си, нито икономически. Ние непрестанно се обиждаме и обиждаме другите. Ние не можем да намерим своето място в света. Ние не създадохме никаква пълноценна национална икономика. Нашите доходи – дори и на милиардерите ни, и на семействата – и до сега се формират от продажбата в чужбина на петрол и газ от откритите още в СССР и разработвани в съветски времена находища. Ние продължаваме да мислим как „да нахраним своите селяни” и че началството е „най-важно”. Ние продължаваме да мислим за „ние”, а не за „аз”.

Изключително силни и верни думи. Това са думи – жива вода, отварят очи, ако разбира се този, който ги прочете,  иска да си отвори очите.  И Новопрудский завършва:

„ДА БЪДЕМ НОРМАЛНА, А НЕ „ВЕЛИКА ДЪРЖАВА”, където човекът и неговият живот са по-важни от държавата и нейните „интереси” – това съвсем не е страшно и недостойно. А ако някому е толкова важно обезателно да изпитва гордост със своята държава, то тогава трябва да знае, че способността  да се отнема чуждото или точно да се стреля в някого, съвсем не е основание за такава гордост.“

Цитирах пространно тази статия, за да споделя това, което неведнъж съм казвал. И то е, че на умните руснаци им е ясно всичко от игла до конец – и за Путиновия режим, и за спящия руски народ, и за това, за което ние българите казваме: „на гол тумбак, чифте пищови”.

Затова и Великото Херцогство Люксембург ще продължи да бъде велико, защото първо мисли за доброто на своите граждани. А Русия с цялата си огромна армия, с агресивните си мераци спрямо Украйна, Сирия и къде ли не, с  простотиите на нейните лакеи в България,  ще продължи да духа кашата, както би трябвало да се преведе на руски език популярният израз на един наш ритнитопковец.