За моя баща Димитър Талев

Въпросът за държавата и за комунистическата власт. Реминисценции. Свидни спомени.

Владимир Талев*

download (3)
Владимир Талев. Снимка: www.novinar.bg

Събудиха ме твърди, енергични стъпки, които ясно отекваха  по каменната мозаична настилка на коридора. Те минаха покрай затворената врата на моята спалня и заглъхнаха  в дъното на коридора. Там, в дъното, беше вратата, водеща към спалнята на моите родители.

Баща ми се бе върнал ненадейно от Бистрица, китно село в полите на Витоша, където бе летната му къща. Слезъл бе долу в софийското си жилище на улица „Паренсов” 28 – партера влево. Бързо напуснах леглото, главата ми тежеше след късата летна нощ, ние младите се бехме погрижили да я скъсиме още повече с веселото си неблагоразумие. Вмъкнах се незабавно в банята, не исках да посрещна баща си по пижама, казвал ми беше вече, че не обича да вижда „млади хора с нощно облекло в късна сутрин”. Хм, помислих си, не е толкова късно за ставане и все пак…

Акуратно облечен и сресан, зачаках баща си в хола. Татко влезе във всекидневната. И пак, както винаги, трепна сърцето ми от радост, от некакво спонтанно бликнало чувство на възторг, на гордост, на несдържана възхита. Сребристобелите му коси, гладко причесани с вода и още влажни, светлееха в утринната здрач, чисто, безкрайно чисто, беше лицето му, високото му чело, и те озарени, некак неземни. В този момент мина през ума ми определението, което той като писател често употребява:  „чист човек”.

DT
Димитър Талев

Чист човек, ще рече не само чистоплътен, а нещо повече  – тая чистота, която идва от душата, извира от най-дълбоките дълбини, там където са скрити мислите му, решенията, поведението. Беше облечен в бежаво-сивия си летен костюм, ушит по мерка, безупречен, модерен. Резидавата риза, подходящата връзка, дори продълговатият възел, стегнал в средата си една гънка, всичко това ми носеше радост, особено доволство…

„Да тръгваме, Владимире! Най-напред в Издателството.” Гласът му беше ясен, звучеше дори металически, а тонът – без заповедна нотка, но се усещаше категоричност, деловитост. Сетне добави, като ми се стори, че сега думите беха по-меки, по-сговорчиви: „След това, като си свършим работата, ще обедваме заедно.”

Татко добре знаеше, че обичам да си похапвам и затова може би неговото бащино сърце бе пожелало да ме зарадва, да внесе сега и приятна топлинка, дори нежност. Аз бех негов шофьор и изпълнявах задължението си със скрита радост, защото по време на нашите пътувания обикновено оставахме сами, а така можех да говоря с него непринудено, да го слушам и наблюдавам насаме, да изповедвам убежденията си, намеренията си, но и всички трепети или удоволствия, които един млад човек в средата на двайсетте си години преживява само веднъж…

Баща ми беше също разговорлив, а взаимната откровеност ни свързваше още повече.

1804-dteeww
Димитър Талев със съпругата си Ирина и двамата си синове – Владимир и Братислав

Често му се налагаше, особено когато излагах политическите си въжделения, очаквания и стремежи, да охлажда пламналата ми ярост или пориви за възмездие. Но жаждата да го слушам беше неутолима, тембъра на гласа му ме завладяваше, покоряваше. Да следя всяка промена на лицето му внасяше нещо празнично, нещо неизживяно. Стигнахме целта си, паркирах колата пред издателство „Български писател” на улица „6-ти септември”. Татко влезе в зданието, а аз се изтегнах на полуспуснатата седалка. Мина доста време.  Наблюдавах минаващите и най-вече момичетатата или младите жени, които в този летен ден, бяха приятно поразголени. Зърнах баща ми, когато излезе от сградата и веднага отворих вратата на колата. Забелязах едва доловимо задоволство на лицето му, което той, седайки, потвърди: – Загубих доста време, но най-важното: успех да ги убедя!

Дори и не помислих да го попитам за сполуката му, за да не показвам ненужно любопитство. Знаех от опит, че по-късно, в кръга на семейството ни, ще доизясни нещата. Така и стана. След ден-два каза малко равнодушно:

  • За всека моя идваща книга не съм сигурен дали ще я печатат. Затова – той прогледна проницателно нас двамата с брат ми – треба да стъпите здраво на нозете си. Изобщо ние всички треба да бъдем по-пестеливи, да сме готови на всичко.”

Баща ми знаеше много добре, че комунистическите властници го отрупват с похвали и награди, но недоверието към него е все така живо, защото неговите национални идеали са им повече или по-малко чужди, неприемливи, дори за некои от тех и опасни, вредни.

99_bigКато се провирах ловко, но и доста рисковано, между коли и минувачи из лабиринта на тесните софийски улици, влезох в уличката „Добруджа” и спрех пред така наречения „Руски клуб”. Това беше най-реномирания софийски ресторант по това време, където се срещаха видните столични хора на изкуството и културата. Преминахме през неколко стаи и малки зали, слезохме по широка вътрешна стълба в обширната градина., изпълнена с маси и гости. Веднага усетих или зърнах с око как хората следяха баща ми без да скриват това, дори некои преставаха да се хранят и го наблюдаваха настойчиво. Ставаше ми безкрайно драго, гордост и себелюбие надуваха гърдите ми.

Вкусният обед мина мълчаливо, така беше винаги.

  • Към храната, към храненето, човек требва да се отнася с нужното внимание – казваше баща ми в такива случаи.

След десерта го въведох в желаната от мене тема:

– Със силна, здрава ръка требва да се води народа. За всека слабост, за всека грешка да се наказва строго, без милост!…

И за да се аргументирам още по-добре, добавих настойчиво:

– Ти сам пишеш в романа си за Самуил, че на живия човек, щом се провини, е нужен съд, нужно е наказание. Той требва да се страхува от провинение, да се бои от меча на палача… В противен случй редът в човешкия живот ще бъде разрушен.

***

1285250338_54_samuil_kniga_1По това време брат ми и аз четехме неотдавна излезлата трилогия на баща ни „Самуил, цар български” 

с големо увлечение и радост, попивахме жадно всека дума и мисъл, мъдростта на книгата ни упойваше и внасяше в душите ни необикновена сила, говорехме екзалтирани за нашата вера и планове. Ние и двамата бехме студенти. Събрали около себе си група млади хора желаехме да променим държавническото управление на тогавашна България, за да застанем начело на една нова Държава, такава, каквато беше България на цар Самуил: силна страна, устойчива и целеустремена, със здрав дух, с непобедима войска, животът на хората да бъде радостен и без страх, хубав и богат. И най-вече: Независима и Целокупна! Зад границите ѝ да се съберат всички българи, целият български народ – от Охрид до Черно море, от Дунав до Егея.

Баща ни беше усетил тези наши страмежи, ние ги споделяхме почти на всека обща среща на обедната маса на семейството ни в неделя. Той ни слушаше внимателно, но неизбежно избухваха, разгаряха се спорове, които се редуваха с парещи изблици и пожелания за сбъдване на бленове и планове. Само мама оставаше външно спокойна, но не и равнодушна, следеше ни с напрегнато лице, тя най-вече се страхуваше за здравето на милия ни татко, опасяваше се тези горещи, емоционални разговори да не го развълнуват до опасна крайност.

Баща ни бе натрупал от най-ранна младост много богат опит, горчив и вечно жив в сърцето му. Изтърпял бе най-тежки мъки, минал през преизподнята неколкократно, често заставал с лице срещу смъртта и все заради своята вера, все заради невероятно силната си обич към Македония – „тая земя българска”. Сега той искаше да ни успокои, да внесе обмисленост в действията ни, да ни предпази от лековерие или наивност, да ни спести пагубни рискове:

– Опитът на комунистите в държавническото управление е много стар – говореше ни той. –Ето…десетилетия са на власт! Те са уверени в себе си, но слепи със своята увереност. Оттук и техната безмилостност. Вие с брат ти сте стрещу тех, аз също съм срещу тех. Но вие искате с главите си да съборите стената. Ще ви унищожат, нема и следа да остане от вас. Цели системи се борят срещу комунистите, но досега без успех.  

–  Амераканците…подхвърлих аз.

– Да, американците. И не само те. Техната стопанска и финансова мощ е огромна. Но това не е достатъчно!…Знае се, комунистите приемат само своята правда и верую. Всека друга мисъл, изповедването на друго едно верую за тех е ерес, веднага я унищожават с огън и меч. Те не позволяват дори да се кръстиш на други икони, само на техните икони требва да се кръстиш и кланяш. Насилието е най-важният лост в техната държава, те се използват винаги и непрестанно в името на техната правда. Вие двамата искате да ги отстраните. Но всеки разумен човек знае, че една крепост, особено, когато нейните стени са здрави и дебели, не бива, не требва и не може да се превземе с щурм. Тя може да падне в наши ръце без страшни кръвопролития, без лекомислени жертви…И най-устойчивата крепост, със страшните си зъбери и бойни кули може да се превземе отвътре, со ум и разум, с добре обмислено търпение или като заблудиш врага си – тук се вижда също големата човешка сила – сила, която носи жадуваната победа…

***

Обедът в Клуба на улица „Добруджа” приключи, ние посръбвахме в приятен унес ароматното кафе.  И тогава чух гласа на баща ми, некак си строг, далечен, усетих в него сугестивна сила:

– Комунизмът ще си отиде, но разрухата, духовната разруха, която нанесе той е тежка. Ще треба да минат много поколения, за да бъде преболедувана…

Наведох глава замислен, думите отзвучаха ясно в мен, некаква слабост натежа върху раменете ми. Зърнах като че ли в последния момент фигурата на нашия келнер, изправен наблизо до масата ни и така ми се стори, видимо напрегнат, наострил уши. Погледнах татко многозначително, насочих с очи вниманието му. Той улови погледа ми, усмихна се горчиво и каза още по-високо, с крепък глас:

– Видех. Нека и той да чуе. Нека да знае тези неща. Те се отнасят и за него…

***

Нахлуе ли в сърцето ми некакъв смут, долетят ли черни мисли, по-черни от гарваново ято,  тревожни мисли за бъдещето на България, веднага посегам към романа за държавата на цар Самуил от Димитър Талев. Тук намирам отговор, разяснение, черпя сила и смелост, легналата мъгла се дига, стопява се без следа…Несравнимият му талант, неговата Божа дарба е лечителна,оздравителна, всека болка се уталожава от чудотворната магия на словото. Ето Самуил – градиDimitar-Talev-2[1] своето царство, нищо не може да го спре. Убедителната му сила повлича, покорява, човек поема пътя зад него и с него, с радост и вяра. Чуйте го:

„…Яки трябва да бъдат стените на царството ни. Те пазят и нас людете, пазят и всичките ни богатства. Врагове ни дебнат от всички страни, а най-здрава стена за царството е войската.”

И по-нататък:

„Когато в царството е спокойно, ще върви по-добре всяка работа. И търговията на първо място .Помогнете и вие купците да умирим царството. После ще търгувате и вие по-добре.”

За да се създаде едно силно Царство, една здрава Държава, която да устои во веки веков на унищожителния натиск на могъща Византия,

цар Самуил се нуждае от един Рун.

Този Рун е яростен преследвач на всеки предател, със своята фанатична верност към Царя и Царството той не проявява никаква човешка слабост, не знае що е милост. На пръв поглед царят и неговият безкомпромисен пазител са антиподи. Самуил е в ума и душата на народа си, от него струи обаяние, неговата обич се връща там, откъдето извира, строгото му, но добро сърце, неимоверно силната воля, приницателният ум, всевиждащите очи притеглят, обвързват към него поданиците, войниците. А от Рун всеки се бои, вески го отбегва. Но този мъчител на провинилите се и губител на предателите, е необходим на Царя – да пази царския ред и закон, да бди зорко над вътрешната сигурност на царството, да пази здравите устои на държавата. Водителят му нарежда, заповедва му най-строго, далековидно: „Ти намери видими знаци, улови най-напред прека следа на враг. Аз нема да се спра пред нищо тогава. И тебе няма да спирам. Но всяко твое несправедливо обвинение ще бъде оръжие обърнато против мене! Пази се от лоши грешки!…”

Изграждането на една държава без справедливост е немислима за цар Самуил.

Той строи държавническите структури върху гранитната основа на социалните реформи. Но без огненият меч на пазителя, на губителя, всичко може да загине, да се срути и изгори – такава е прокълнатата сила на слабодушните, на предателите. И в последният си час, в часа на изповед и най-съкровенна равносметка, Царят се обръща към наследника си, търсейки своя Рун:

„Ах, сине мой…Да беше жив поне Рун. Яков Рун. Оставям ти разбито царство, разбита войска”. 

Цар Самуил е обичан от хората си, от войниците. Техното доверие към него е чисто, искрено, те вярват на думите и стремежите му, следват го без съмнение или колебание, жертват без корист сили и живот в безкрайните му походи. Тази връзка между цар и войник, между държава и народ, е яка, нема сили способни да я прекъснат, такова е царското сърце и мисъл, такава е верността на хората, вървящи след него:

„Царят вървеше с войниците си. Той слезе от коня си, за да върви като тях по тия тесни, каменисти пътеки, под огъня на слънцето. Той не беше млад като тях, нозете му премаляваха, често се препъваше. Той се задъхваше от умора, пот течеше по лицето му, но вървеше с войниците си. Те се бяха струпали около него, бяха излезли вън от пътеката, за да бъдат около него, по-близо до него. Сега те чакаха отговор. Те вярваха в своя цар, очакваха добро от него. Той мълча дълго, докато намери по-правдиви думи, и каза:

– Врагът е в земята ни. Трябва да го прогоним и да го затрием. Това е било винаги най-голямата ми грижа. Говорил съм много пъти за царство българско, което да е добро и справедливо за всички негови люде. Но не може да се направи всичко, да се направи повече за общото добро, докато стои такъв враг срещу нас. Помнете ми думата, аз съм ваш цар: един ден ще се върна при болярина и ще го принудя да бъде по-справедлив към людете си, към по-долните от него.

Той не каза нищо повече, но си мислеше: „С надежда ли вървят  те с мене или от страх? Дано да ги води добрата надежда…” 

Разнесла се бе вест надалеко по войнишката върволица, че царят слязъл от коня и върви редом с най-последния войник”.

Ето я най-голямата сила на Царството, на Държавата: обичта между Водител и водени – най-дълбока обич, идват с нея и доверието, и верността. И обичта и верността са тук, на тяхната последна среща.

На раздялата на царя от своя народ.

samuil-tsar-balgarski-komplekt-3-toma„Не бяха го изоставили те. А техният дял винаги е бил най-горък. Ето и сега. Очите си бяха дали, светлината си. И пак при него бяха дошли, него да потърсят, а как ще им помогне той, техният цар, накъде ще ги поведе отново? Ето докъде ги бе довел той…

– Деца мои, синове мои…Войници мои добри, войници мои храбри, народе мой…

Не каза нищо повече. Нямаше повече и по-ясни думи за неговата мъка.”

Цар Самуил не се разкайва за нищо. В последния си час прави безпощадна равносметка на себе си, на живота си:

„Пролях аз много кръв. Убих и брат си. Мъчи ме мисъл и за тия слепи люде вън…това е, което искам да спомена в тоя мой час.” И отново припламва погледът на Самуил: „Всичко върших за царството и за людете му. Друго няма да кажа дори и пред лицето на бога. Царството и людете му. Това слагам в другото блюдо на везните.”

Царството и людете му, пише авторът.  Държавата и нейните хора, мисли Димитър Талев.

***

Още с раждането на идеята за този роман  и после, при преката подготовка за създаването му и по-нататък, в самата сърцевина на творческия процес, на написването на текста върху страшния бел лист, авторът не изпуска от погледа си три начала, три принципа или да ги нарека три най-важни формулировки, които определят същината на неговото дело. Цитирам ги тук, няма да прибавя нито дума на възхита или одобрение, всичко би било съвсем ненужно, излишно. Това са думите на Димитър Талев:

• „За своя роман „Самауил, цар български” аз използвах почти всички факти, които са установени от историческата наука. Исках моя роман да има познавателно значение, да бъде щит на историческата правда и съкрушително оръжие срещу някои лъжеисторици в Скопие, които се опитват да фалшифицират историята.”

• „В този роман е поставен един голям за нас, българите, въпрос – въпросът за държавата. Там са вложени много от ония неща, които са валидни и днес за отношението на нашия човек към държавата и отношението на държавата към човека.”

• „Романът е наситен с много от големите и малки въпроси за човека и за неговия живот, за човешките страсти  и падения, за душевната мощ в човека, за неговите благородни пориви, за все още неосъществените му блянове и копнежи.”

С особена сила ме привлече този път „големият за нас, българите, въпрос–въпросът за държавата”. Този въпрос се среща на много места в тритомния роман, той е като яка, златна нишка, прокарана в тъканта на книгата му. Засегнати са много аспекти и взаимовръзки, нарисувани са колоритни и живи сцени, споделени са проникновени мисли, които отварят и насочват погледа, пропъждат колебание или дори малодушие, укрепват ръка и дух, изясняват мислите за народ и държава. Затова и споделяйки тези редове се спрях умишлено само на две взаимовръзки, които тежат като клетва или свещено задължение:

обич и верност на Водителя към водени, но и обич и верност на доверилите му се към него, Избрания.

И второто задължение, грозно, но необходимо, за да не трепне десницата, за да не се уплаши сърцето, ако требва предателя да се накаже, да се обезсили и отстрани. В противен случай Делото, нашето Дело и Държава, може да бъдат погубени.

***

Dimitar-Talev-3
Погребението на Димитър Талев, 1966 г. София. Поклонение в Народния театър.

Препоръчвам горещо романът „Самуил, цар български” от Димитър Талев да се изучава в училище.

DIGITAL CAMERA
Синът Владимир Талев и внукът Андреас Талев възстановиха паметната плоча на гроба на Димитър Талев в Централните софийски гробища.

Нека идващото поколение млади хора да бъде така обладано от идеята за силна и справедлива държава. Нека да се замислят всички за достойнствата на Самуиловата държава, за нейните най-здрави опори – народ и войска. Да разберат защо едно такова царство пази интересите и живота на своята нация. Да следват своя призван водител с храбри сърца и чисти мисли, също с дарба и умение. Да са горди със Самуил – честен и умен водач, надарен с далновидност и справедлива ръка, с нестихваща енергия и реформаторски замах. Затова неговите войници след дълги изтощителни походи и кръвопролитни битки търсят опора при стария си цар, когато са загубили светлината на очите си.

Нека знаят те, младите хора, че Самуил е един от най-достойните български царе, че е владетелят на Българското царство със столица Охрид. Ние всички обичаме България.  Нека доизградим нашата държава, всеки според сили и способности – силна, справедлива, социална – тогава нашата българска дума ще тежи още повече, ще се чува по-ясно из цяла Обединена Европа. Всеки градивен процес е съпроводен с мъки и терзания, с опасност да се загуби вярната посока или да не се намери веднага истинския отговор, правилното решение. В тези моменти разтварям страниците на „Самуил, цар български” от Димитър Талев. Тук намирам лек и сила, пътят напред се очертава, хоризонтът блести насреща.

            Такава е мъдростта на тази книга.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Владимир Талев е син на големия български писател Димитър Талев. Той също е писател. Първата му книга „Вепри срещу вълци” излиза през 1971 г. От дълги години живее в Берлин, но не престава да се вълнува от всичко случващо се в България.  И често търси отговор за проблемите пред които България е изправена в книгите на своя велик баща. И в спомените си за него. При публикацията сме запазили някои характерни езикови форми на македонския диалект на българския език, които авторът Владимир Талев използва.

 

 

One thought on “За моя баща Димитър Талев

  • декември 31, 2015 at 11:41 pm
    Permalink

    През миналия век имаше много далновидни и прозорливи българи.Някои бяха завършили своето образование в Европа и работеха тук ,като добри специалисти и носители на Европейската култура!И моят баща беше един от тях.Той предрече,че комунистическия строй,ще бъде икономически ликвидиран!Работеше като агроном всред селяните,всред народа,контактуваше и с големи комунисти и с членове на БКП,като отказваше да бъде такъв,но не пропускаше приятелски да ги поучава!Тълкуването му,че Комунизма,ще се подкопава икономически беше още преди 1972г.,когато почина на 69г.

    Reply

Вашият отговор на Райна Ст.Томова Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *