И „кой ще назове честта и кой позора“

Александър Йорданов

Политиците забравиха, че демокрацията означава благоденствие

Младите трябва да се интересуват и да научат истината за всички най-важни събития през драматичната 1989 г. и през следващите две десетилетия. Защото, когато искат да видят своето бъдеще те трябва да разчитат и разбират вярно своето настояще. Така ние, „младите“ преди четвърт век, знаехме, че Живков ще падне или че ще бъде изпратен на „заслужен отдих”, както се казваше тогава. Знаехме, защото Европа се тресеше от антикомунистически протести. В СССР бяха изнесени потресаващи данни за престъпленията на сталинския режим. И рано или късно и циреят на БКП трябваше да се пукне. Българската интелигенция категорично застана в подкрепа на необходимостта от промяна и у нас. Цялата 1989 година бе изпълнена с протести на интелектуалци, с действия в защита на човешките права на българските мюсюлмани, репресирани от комунистическия режим, за които днес никой не говори и не припомня. Бързото възникване и разрастване тогава на първите опозиционни организации бе ясен сигнал, че ако БКП не вземе „мерки” ще бъде пометена от вълната на народното недоволство. И тогава решиха да сменят „Първия”, за да оцелеят вторите, третите и останалите ешелони на БКП и Държавна сигурност. Както днес смениха Лютви Местан, за да оцелее дълбоко ешалонираната колона за разбиване на единството на българския народ. Да оцелеят, овладеят и контролират процесите на „смяната на системата”, както казвахме тогава, а днес – да съхранят и продължат да експлоатират овладянато. Затова и младите днес не трява да се оставят да ги водят тези, които практически работеха през тези 26 години срещу България. Затова и историята на нашия преход, истината за това кой кой е и какви ги е вършил в прехода, трябва да се познава. За да не могат измамниците и мошениците да се маскират като политици, и то все „отговорни“, ако се вярва на думите им.

Повечето от първите участници в т.нар. „нежна революция“ бяхме идеалисти.

Спомням си, че едно протестно писмо от пролетта на 1989 г. срещу действията на властта, което написах и подписахме с други млади научни работници и писатели, завършваше с изречението: „А може би именно затова и става дума – за „неунищожимите криле на промяната”. Но днес бих казал, че твърде литературно си представяхме промяната. Мислехме я в морални категории.

Говорихме за честност, справедливост, за съд за виновниците за националната катастрофа, за извършителите на престъпления срещу правата на човека. И не само говорехме, но и обещавахме това на стотиците хиляди, които изпълваха площадите на големите градове в страната и изразяваха своята воля за демокрация. Но не всичко стана така, както го мечтаехме. Мнозина от „сините” предпочетоха да уредят себе си в живота и бързо разбраха, че това уреждане минава през различни форми на сътрудничество или с кадрите на БКП и БСП или с тези на ДС. През целия преход връзките между кадрите на БКП и на ДС останаха непрекъснати. И така дойде тъжният му край, когато от една страна постигнахме голямата си цел – България да стане част от семейството на нормалните европейски държави, имаме и на книга (Конституция) своята демокрация, своята „свободна” икономика, но все повече чувстваме недемократизма, несвободата. А това, че огромна част от хората в България живеят трудно, бедно, е престъплението на нашия „преход“, в който националното богатство премина в ръцете и стана притежание на бившата номенклатура на БКП (нейните наследници),  на апаратчиците и обслужващия персонал на ДС.

Тъжен е този край на прехода, защото няма и не може да има европейски граждани без европейски доходи, без свободен дух.

И до днес в обществото ни функционират старите връзки и зависимости от времето на комунизма – те са родово-фамилни и партийни, по линия на тогавашната икономическа номенклатура, но най-вече по линия на работата в Държавна сигурност или струдничеството с нея. И тези връзки и контакти, а не демократичните правила, са определящи за успеха днес в живота, в бизнеса. С огорчение и удивление наблюдавам как бързо се омешаха в едно тесто политици представящи се за известен период за демократи и „ненагледни образи“ от политиката и бизнеса, които никога не са скривали своето отвращение от европейската демокрация. Затова и много българи, които прозряха тази истина, напуснаха страната и избраха живот на емигранти в държави, в които знаят, че има ред, правила и ценности, а не „наши хора“, „връзкарство”, скрити от обществото зависимости, успех на посредствеността и мутризация на обществото.

Ние побългарихме своя преход и това е нашата историческа грешка.

Променяхме България, но оставихме и в задкулисието, и на властови позиции, крепителите на онази система, от която уж искахме да избягаме, за да изградим нова, по-добра, различна – демократична, справедлива, солидарна. Затова и мнозина чувстват и виждат,че демокрацията ни не е справедлива, че няма солидарност в българското общество, че сме държава на „подаянието“ – от европейските фондове до волята на някой местен мутробарон да отпусне някой лев повече за Коледа на своите работници.

Когато бяха протестите срещу кабинета „Орешарски” бе приятно да срещна стари приятели, съмишленици.

Всички те, независимо от годините, са запазили жив своя дух и надежда за по-добри дни. Но и видях, че на мнозина им е трудно в живота днес. Защото как се живее с пенсия от 300 лева месечно? Може ли 10 лева на ден да са достатъчни, за да живее нормално човек, да си плаща данъците, да му останат пари за все по-нужните лекарства?

Политиците у нас забравиха, че демокрацията означава благоденствие, а не мизерия.

И затова са в дълг към нашия народ. Затова и поуката от случилото се след 1989 г. е, че не трябва да чакаме „партия” да ни оправи. Защото партиите имат свои интереси и свои хранени хора, за които да се грижат. Само силното гражданско общество, неуморната гражданска воля, могат да водят реално до промени в нашия живот. В побългаряването на прехода ние вложихме много от негативните черти, които имаме като народ. На първо място – крайният индивидуализъм. Стремежът всеки да се оправи сам, а другите – кучетата ги яли. И понеже „оправянето” почти през целия преход зависеше от „старите господари”, то логично и много уж демократи се навъртаха все около тях. Това именно е побългаряването – да очакваш „добрите дни” от тези, които са ти носили само лоши дни в живота. Не ни достига и гражданска култура. Все още мнозина чакат някой „отгоре” да ги оправи. Да им постави като на тепсия „добрия живот”.

Идеята, че някой „Той” ще ни оправи е илюзия, бягство от отговорност пред себе си, пред бъдещето на България. А липсата на морал в политиката е ежедневие. Затова и ние сами се нараняваме и страдаме от самите себе си.

Преди 100 години големият български поет Яворов, който посегна сам на живота си пише:

“През трийсет години свободен живот името “народен водител” придоби в тая страна значението на  публичен  лъжец  и думата “властник” стана синоним на  п р о й д о х а . Тук поникна една “аристокрация” от угоени плъхове, минали през хамбара на държавната хазна, а реакцията срещу нея вещае “спасителните” си начала с ухо, прилепено върху търбуха на селянина. От обществено-политическо – и културно – гледище, това положение откроява твърде мрачни изгледи в бъдещето“. 

Пророчески са тези думи и сякаш сме орисани те да се повтарят и повтарят като национална съдба. Защото:

       Живот и смърт се разминават всеки час

 Но кой ще назове честта и кой позора. 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

В текста са използвани част от отговорите, които дадох на журналистката от Агенция „Фокус“ Десислава Антова.