ДОЛУ ЧЛЕН 1! 26 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Александър Йорданов 

5

На 14 декември 1989 г. студенти от Софийския университет излязоха на протест пред Народното събрание. Те издигнаха един лозунг: „Долу член 1!”Ставаше дума за чл.1 от комунистическата конституция, който гласеше следното:

Член 1

(1) Народна република България e социалистическа държава на трудещите се от града и селото начело с Работническата класа.

(2) Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия.

(3) Българската комунистическа партия ръководи изграждането на развито социалистическо общество в Народна република България в тясно братско сътрудничество с Българския земеделски народен съюз.

Студентите бяха осъзнали фалша на този основен конституционен текст. Народна република България не бе „социалистическа държава на трудещите се”. Никаква „работническа класа” не „ръководеше” никакво „изграждане на развито социалистическо общество”. Работническата класа бачкаше от сутрин до вечер, а заедно с нея и селяните блъскаха от ранни зори до залез слънце в ТКЗС-тата за жълти стотинки „трудоден”. Границите бяха оградени с телени мрежи, за да не могат „социалистическите граждани” да избягат от „социализма”. Лозунги за „развито социалистическо общество” вдигаха тогава само тунеядците от номенклатурата на ЦК и Политбюро на БКП, кадрите на Окръжните и Градски комитети на тази партия, партийните й секретари и пълнещите шепи с трохи от тяхната трапеза т.нар. обикновени партийни членове. Но те бяха стотици хиляди.

Picture7

Когато десет години по-рано в Полша работници и представители на интелигенцията пожелаха да участват в управлението на страната, те създадоха свой самоуправляващ се и независим профсъюз – „Солидарност”. Тогава комунистическият режим изпрати срещу тях милиционерски отряди и въведе военно положение. Започнаха  масови арести. В същото време у нас някои дисиденти бяха хвърлени в затвора, а други, които по-късно се представиха за такива, се доволстваха в компанията на висши комунистически номенклатурчици.

Въпросът, който стоеше пред младата българска опозиция през 1989 г. бе как да си отиде чл.1 от живота ни. Трябва ли да се потърси отговорност от комунистическата партия за бедите, които нейното упправление бе причинило на България – за масовите убийства и концлагерите, за унищожаването на демокрацията и ликвидирането на правата и свободите на гражданите, за стопанските катастрофи и изолацията ни от нормалния демократичен свят или да се оставят нейните функционери да осъществят подготвения от тях сценарий  – да се маскират като демократи, радетели и инициатори на „преустройството”, на „демократичните промени”, да трансформират политическата си власт в икономическа и я прехвърлят на своите деца и внуци.

Бях заедно със студентите пред Народното събрание. И аз скандирах: „Долу член първи!“.

Слушах и призивите на лидерите на СДС за въздържане от „употреба на насилие”, които те отправяха от балкона на Студентския дом. Приемах аргумента за „мирна революция”. Едва по-късно разбрахме, благодарение на направените записи от режисьора Евгений Михайлов, че новият генерален секретар на БКП и президент на страната Петър Младенов, е бил поискал да ни прогони от площада, заповядвайки „танковете да дойдат”. На покрива на днешния хотел „Радисън” имаше разположени специални милиционерски части с автомати. Милицията бе отцепила района. Лидерите на създадения само седмица по-рано Съюз на демократичните сили трябваше да вземат съдбовно решение: да призоват към ескалиране на протеста с неизбежен щурм срещу Народното събрание и така да поемат моралната отговорност за евентуални жертви или да изберат „нежната революция”. Те избраха нея.

И това не бе изненада, защото това им решение се вписваше в логиката на сходните мирни революции, които преминаха през Полша, Чехия и Унгария. Комунистическата партия трябваше да бъде отстранена от власт чрез изборната бюлетина. В трите централноевропейски страни това се случи безкомпромисно и категорично. Но у нас не се получи. Изборите за VII Велико народно събрание, проведени на 10 юни 1990 г., бяха спечелени от преименувалата се на социалистическа само няколко месеца по-рано бивша БКП. Така създателите на член първи не само оцеляха в бурята на промяната, но и се облагодетелстваха от нея. „Нежната революция” подаде ръка на Андрей Луканов и Александър Лилов, за да спасят те своята партия с цената на поредното разграбване и съсипване на държавата ни. И проблемът не е само в „червените куфарчета” и създаването на мутренските групировки. Не е само и в безспорния факт, че именно кадри на номенклатурата на БКП и ДС си напазаруваха България по време на масовата и касовата приватизации след 1995 г. Проблемът е по-дълбок и опира до това, че политическата сила, която даде гръб и подкрепи тези деструктивни за страната ни процеси, продължава да бъде основен фактор в българската политика, докато демократичните сили, които трябваше да и се противопоставят, са разбити и се намират за пореден път в състояние на конфронтация. И причината за тази тъжна картина е, че политиците, самообявили се за лидери на демократичната общност у нас, така и не разбраха, че трайното отстраняване на БСП от управлението на страната е най-важното условие за нейното успешно развитие. И че тази наша некомунистическа и антикомунистическа общност няма друг политически противник  освен Българската социалистическа партия, която благодарение на нашите конфликти и разделения продължава да бъде основен фактор в обществения ни живот.

Постоянното търсене на политически врагове извън БСП е стратегическа политическа грешка на т.нар. десница у нас. Затова и от 1997 г. до днес ние не сме спечелили избори и сме побеждавани освен от БСП, но и от редица други партии, включително и новосъздадени.

Така много привърженици някога на СДС и Обединените демократични сили гласуваха за ПП ГЕРБ, защото в тази нова партия видяха политическата сила, която може да победи на избори БСП. За тях присъствието в парламента на десетина „сини” депутати не е достатъчно. Те не смятат, че след 45 години опозиционерство при комунистическия режим трябва да бъдат вечни опозиционери и при демокрацията. Единствените опозиционери при демокрацията трябва да бъдат червените, крайно левите, а такива у нас бяха и са социалистите. И никоя демократична партия няма моралното право да застава редом до тях нито в управлението, нито като опозиция. Но това е моето разбиране и е възможно то да не среща разбиране, още повече, че не участвам в реалната политика.

Като на филмова лента през изминалите близо 26 години партиите сменяха своите лидери, политиците сменяха своите партии, младите пак протестираха, но филмът, който ни прожектират е все същият. И дори вчера ми обясниха, че проблемът не бил в „комунистите”, а в „модела „#КОЙ”.  Но нима този „#КОЙ” е безимен, непознат, безпартиен?„#КОЙ” се роди още на 14 декември 1989 г., когато победи „националното съгласие”, а не националния гняв. „#КОЙ”, без значение с каква политическа боя се е вапцал, е пъпно свързан с тези, срещу които преди 26 години протестираха студентите. Така че днес е много важно, когато някои сини политици се заиграват с БСП в парламента, но твърдят, че ще се борят срещу „модела „#КОЙ”, да не забравят, че този модел има комунистическа „пъпна връв”. Тя не бе прекъсната на 14 декември 1989 г. Оцеля през целия преход.

 

20

One thought on “ДОЛУ ЧЛЕН 1! 26 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

  • март 9, 2016 at 11:54 am
    Permalink

    „Мирен преход“ и „нежна революция“ са оксиморони.

    Reply

Вашият отговор на Капитан планета Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *