Памет: Илия Минев

Александър Йорданов.

Покрай руско-турските бабаитлъци и нашенските парламентарни дандании, Ганковото кафене е отворено от сутрин до вечер. Събудиш се, разтъркаш очи и гледаш – политици вече се кокорят в сутрешните блокове на телевизиите. И така продължава цял ден. Вечер дърдоренето става нетърпимо. Но как ли биха се чувствали днешните политици и политикани, ако никой не им поднесе микрофон? Или им отнеме думата завинаги. И за по-сигурно ги вкара в затвора. Или ги прати на село, при мотиката. Ще кажете, че не е възможно. И ще сте прави, защото си мислите за Христо Бисеров. Или за ценностите на демокрацията, която не позволява арест на словото и репресии. Но Бисеров, какво да го мислим – той доказа народната мъдрост, че  мълчанието е злато.

images (14)Има обаче един българин, на който и при „народната” и при демократичната власт, се опитаха да затворят устата. Роден е той на 5 декември 1917 г. в село Саранбей. Учи във Франция, но е родолюбец, патриот и демократ. А това никак не се ценеше в оная България, в която националната телевизия си бе дала половината ефирно време на чужда телевизия.

Илия14132040 Минев е българинът, който заради патриотизма и борбата си за човешки права, излежава общо 33 години в комунистическите затвори и концлагери – повече от световно признатия борец за човешки права Нелсън Мандела. Минев не е престъпник, не е крадец, не е кредитен милионер, не е източил банка, не е взел комисионна от проект по европейски фонд, не е бил депутат, кмет или министър, сладкодумен гост на държавната трапеза. И затова при комунизма живя в затворите, а при демокрацията умря в мизерия.

В началото на 1988 година в дома си, заедно с  малка група съмишленици, Илия Минев основава Независимото дружество за защита на правата на човека. Когато на 20 януари следващата година при визитата си в София френският президент Франсоа Митеран покани на „закуска“ т.нар. „български дисиденти“ – повечето облечени с доверието на комунистическата партия,  не се намери един сред тях, който да подскаже на френското посолство, че България има своя Нелсън Мандела. На първия демократичен митинг на 18 ноември 1989 г. „видни демократи“ не го допуснаха до микрофона. „Сценаристите“ бяха запазили сцената за „актьорите“ на демокрацията. А Илия Минев не ставаше за актьор. Затова и не го допуснаха до „реалната политика”. А и той не парадираше със своя антикомунизъм. Остави да се перчат с него онези демократични дейци, на които я булката им бе бекапейка, я самите те бяха червени пейки. Много бързо му отнеха и председателството на дружеството.  Помня го как говореше на своите другари, страдалци като него, в Южния парк, далеч от жълтите павета по които вече се разхождаше новата политическа класа.

dsc01630Илия Минев имаше една идеология и една вяра – християнството, разбирано като човешка добродетел и солидарност. Съдбата му след 89-та година е доказателство, че т.нар. „преход“ бе контролиран и продължава да бъде контролиран от лица свързани в миналото с  комунистическата партия и Държавна сигурност. Посмъртно бе отличен с най-високото държавно отличие – орден Стара планина, от пimages (15)резидента Петър Стоянов. Но…посмъртно. На гроба му е поставен достоен паметник. В София също има паметник, улица носи неговото име. В родния му град вече има площад „Илия Минев“. През 2003 г. българският емигрант Иван Гаджев издаде книгата „Непримиримият Илия Минев”. Но истината е, че младите днес имат фалшиви кумири и не познават съдбата и делата на истински достойните личности на България. Непростимо е учителите да не разказват на децата за съдбата на Илия Минев. Непростимо е да не помним въпросът, който той отправи към всички нас:

„ТИ КАКВО ПОЖЕРТВА, ЗА ДА ИМА И УТРЕ БЪЛГАРИЯ?“

(Телевизия „Европа“, СЕДМИЦАТА с Александър Йорданов“ – 05.12.2015 г.)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *