„Не удряйте човека, ако се боите от камбана!”

download (5)Божидар Кунчев 

На този ден през 1936 г.  е роден големият български поет НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ. Първата му стихосбирка „Присъствие“ излиза през 1965 г. След издаването на „Колкото синапеното зърно“ през 1968 г. дванадесет години му е наложена цензура за публикуване.  Но през този период той продължава да твори и затова появилите се в началото на 80-те години книги  „Послание от пешеходец“ (1980), „Осланям се на маранята“ (1981), „Нощен пазач на зората“ (1983) се превръщат в събитие за българската поезия. Същевременно Николай Кънчев е един от най-ярките български преводачи на творчеството на световни модерни поети. А негови поетически книги  са преведени в Полша, Холандия, Германия, Австрия, Чехия, Сърбия, Словения, Македония, Грузия, Швейцария, Италия, Испания, САЩ и Франция. През 2001 г. е избран за член на Световната Академия на Поезията. Отиде си от този живот на 11 октомври 2007 г.

Николай Кънчев очакваше през целия си живот „да се прояви доброто/ от невидимия негатив на филма, /който е заснет от промисъла вече.” Посланик на промисъла за изкуството, където „времето е преди времето”… Един поет, който ще напомня винаги, че „стремежът ни към красотата” трябва „да бъде редом с всички мигове.” Поетът, който написа и стиховете, които са се врязали в паметта ми:

Ако аз не говоря и ти не говориш,
този свят ще се пръсне надве безсловесен –
отключи ми устата с ключа си от твойта.

И още един стих на Кънчев, съвсем не последният, който често си припомням: “Не удряйте човека, ако се боите от камбана!”

 n_kunchev
БЯЛА ВРАНА

О, колко много хора, колко дни, но ти не спираш –
измъчен си от тази недостатъчност и търсиш
коя звезда е точно семето на чудото?
В какво е сигурен, се питаш, най-разсеяният,
направил си глава от вестник, шапка от главата?
Самият ти ще сториш страшен грях, ако допуснеш,
че има само плът, защото всичко не е трупове.
И полетът на мисълта те прави бяла врана!

ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО

І.

Какво ли има там в дълбочината на поета?
Вода – да плаче, лава – да избухва? Нищо не се вижда

освен изпуснатите очила: стъписан е критикът,cover
но не смее ли да слезе долу и да си ги вземе?

Догдето се напрягаш да прогониш самотата

и да дадеш на този, който духа, име „вятър“,
пелтекът може да поправя правописни грешки –
но ти наум не можеш никога да пишеш!

ІІ.

Защо страданието именно? Даже кладенец
ще изкопаем само там, където плаче мъртъв.
Дори и до звезда да стигнем, трябва
да поразим завинаги пространството.

Сега единствено усилия, а после упреци!
Горко на този, който някога ги чуе:
и в тях ще търси красота, а красотата
ще бъде вече на отсрещната позиция.

Поезията всъщност няма толкоз малко сили,
че да победим… но може да се случи!
Тогава ще говорим само със съгласни,
какво – не знам, кому – на мрака. Толкова.

И щом клон
и да е така, остава ми да кажа окончателно:
аз бих живял без стихове, но само в свят, за който те ратуват!

РАЗМИСЛИ

20071203_0057Излизането на втората ми книга, „Колкото синапеното зърно” съвпадна с прословутото нахлуване в Чехословакия, след което последва не по-малко прословутото идеологическо нахлуване по страниците на официалната преса, където бяха пресовани поставените натясно творци до пълното изчезване на техните творби от тези страници: споменаваха им се имената за мишени на желаещите или принудените да стрелят с идеологическото оръжие на кривогледата партия. Не беше лесно да се издържи дори на кьорфишеците на почти кьоравите литкритици, които дори когато поглеждаха високомерно с ъгълчето на окото си, те вземаха на прицел.

Ако езикът на поезията не е по змийски раздвоен, той сам ще се насочва по своя единен път и поетът трябва непосредствено да го следва. Така се беше изразил грузинският поет Тициан Табидзе: “Не пиша стихове, а всъщност те ме пишат…” Да, ако поетът се осланя на това движение на езикvek21а, както вярващият се осланя на Бога, той няма да държи сметка с какво заплаща изминатото разстояние от прохождането на стихотворението до неговото окрилено постигане на висота.

Дълбочината на поета може да се нарече изчерпаната до последна капка негова бездна, за да се появи първата капка на постигнатата празнота. Следва усещането, че всичко тръгва на вода, това е вдъхновението, необусловеният живот, както щете го наричайте, ако намерите думи за това: една преливаща празнота.

Преводът е общуване с чуждите литератури, за да престанат да бъдат чужди. Неслучайно първите ни преводачи побългаряваха преведените от тях книги. В това отношение нашата култура е била винаги отворена култура, нейното родословно дърво е било облагородявано, за да дава и дава, наистина, добри плодове. По едно време орехът бе станал твърде костелив и идеологическата паст си счупи в него зъбите, които все още драскат за съмнителното си право да нараняват когото и когато си поискат. Мисля, че озъбването един на друг трябва да отпадне, след което да отпадне предъвкването на едни и същи неща в литературата, за да се попадне на нови източници на духовна храна, при които тя ще престане да бъде местна или вносна, а вездесъща и насъщна, направо казано, световна в пълния непредвзет смисъл на думата.

Често, когато попадна на интересен поет или интересно стихотворение, ми идва да споделя откритието си с другите, дано това се е превърнало в приятен тик за тях. Ще споделя обаче, че публикуването на един преведен поет ми е струвало много усилия и дори неприятни напрежения понякога. Случвали са се и нелепости като тази с левоубедения френски поет Бернар Ноел, който по време на студентските вълнения в страната му ми писа: “Тук се чувства духът на Комуната!”, а аз по обясними причини нямаше как да му пиша, че в моята страна духът на Комуната ми спира книгата.

Какво ти уморено столетие, чийто край е начало на нови социални и духовни процеси като опита да се установи демокрация у нас! Умореният съм  аз от толкова преразход на енергия за какво ли не, пък и на определена вече възраст мога само да съжалявам, че не съм на двадесет и пет години, за да се разгърна по-необусловено в своята работа. Все още има смисъл да се говори кое как е било, въпреки че на терена са изтласкани съмнителни личности да разправят такива измишльотини за себе си, че на човек му се отщява да говори. Изглежда че това е целта на тези, които ги изтласкват.

Поезия е имало и ще има. Бъдещата поезия играе с палавниците по градинките или се закърмя с кърмачетата вкъщи. Аз се надявам, че тя ще донесе ново разбиране на света и, дай Боже, нова радост в този свят… Говори се за края на света, предсказанията на Нострадамус като че ли се потвърждават и все пак аз съм в очакване на добри изненади. Разгърнатите страници са вече отворени за идващата поезия.

Но каквото и да е даденото време, то ни е подарък, и би трябвало добре да го изживеем. При моралното поставяне на този въпрос, зоологическата страна отпада. Нямам зъб на никого и не би трябвало посттоталитарният човек да злоупотребява с едва поникващите зъби на демокрацията. А понеже познаваме и кътните зъби на тоталитаризма, знаем откъде идва неприятният гнил дъх в горите тилилейски. Трябва да се потърси новата поляна на свежестта, където не е “хищник на тъгата”, а “същество на поезията”. Другояче не мога да разсъждавам.

Много неща са се натрупали, много камъни трябва да бъдат отместени внимателно, защото под тях са се свили всякакви влечуги, най-вече отровни. Самите ние си тровим душите с какви ли не глупости. Не трябва да се заблуждаваме: точно с тези камъни ни е писано да си изградим общоевропейския дом, или не зная как ще го наричаме. Но не трябва да се остава в каменната пустош. Трябва нещо да се направи…

(Споделено с литературния критик проф. Божидар Кунчев и публикувано във в.”Век 21” през 1993 г.)

 

One thought on “„Не удряйте човека, ако се боите от камбана!”

  • ноември 27, 2015 at 9:36 am
    Permalink

    Какво повече да кажеш. Всичко е казано от поета, осенен свише за нещата от живота и отвъд. Трябва само да го четем, за да установим, че животът един и същ тече край нас и през нас.

    Reply

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *