ЗА ЕДИН ОРДЕН И НЕ САМО ЗА НЕГО

Александър Йорданов 

Орден „Стара планина“ е най-високото отличие в наградната система на Република България. Връчва се от президента на политици, дипломати, общественици, спортисти, български и чужди граждани. Орденът е учреден с указ на президиума на V-то Народно събрание на 4 август 1966 г. До 1994 г. с него бяха отличавани само чуждестранни граждани.  След успеха на българския национален отбор по футбол на световното първенство в САЩ през лятото на 1994 г., в качеството ми тогава на председател на Народното събрание, предложих на президента д-р Желю Желев да награди с него за „изключително големи заслуги към Република България”  футболистите и треньорите на националния футболен отбор.

Когато се взема решение за награждаване на чужди граждани,

предложението е логично да бъде сериозно мотивирано и аргументирано.

За целта държавните институции полват различни източници на информация, включително дипломатически и разузнавателни.  Сондира се, какви са „заслугите” и тяхното обявяване е предварително и публично. И достатъчно богато на информация.  Защото наградата става обществено достояние и гражданите са в правото си да знаят например, за какво точно убитият от ДС на връх рожденния ден на Тодор Живков писател Георги Марков е получил орден „Стара планина” посмъртно, но и за какво е получил същата награда и Живковият зет Иван Славков приживе спипан по „бели гащи“ в корупционна сделка в качеството му на председател на българския олимпийски комитет.  За какво е получил награда Йордан Радичков, но и за какво и защо Леонид Керестеджиянц. За какво е награден посмъртно Илия Минев и за какво Дочо Мундров. За какво Хуан Карлос I и за какво Ахмед Доган. И тази информация не може да  бъде като сдъвкано дипломатическо клише. Време е да знаем, че

при демокрацията нещата първо се казват, изговарят, коментират публично и след това се осъществяват.

Обратното бе при тоталитарния режим – първо се действа, мести нещо, награждава се някой, „реформира” се и гражданите са поставени пред свършен факт, който научават обикновено на следващия ден от първата страница на официоза  в. „Работническо дело”.

При номинирането е важно да се познават и анализират актуалните позиции и възгледи на награждаваните и дали те не са в конфликт с основни ценности и позиции на награждаващата страна. Затова българската държава е трябвало чрез дипломатически канали да знае, какво послание може да се очаква и какво действие от страна на Вселенския патриарх  при визитата му у нас.   А това означава,  че е било необходимо да има предварителни срещи на „място” и уточняване наподробностите по визитата.  И респективно доклади на българския посланик или генерален консул в Турция,  евентуално и на българския посланик в Атина.  Респективно, трябва да има доклад и от „будното” българско разузнаване.

След като награждаването е вече факт, това означава, че с него нашата държава поставя определен акцент, който явно не се харесва на определени среди. И тъй като самата държава избягва подробните обяснения, то се налага да ползвам моята памет.

Какво ми казва паметта

Вселенският патриарх Вартоломей  смята Великата схизма от 1054 г. за „историческо недоразумение“, а богословските разногласия между православието и римокатолицизма за несъществени. Целта му винаги е била да формира ново отношение към „западните братя” сред духовенството и миряните от православната църква. Център на „духовния живот“ на патриарх Вартоломей  е икуменизма,  който той разбира като универсална „религия на бъдещето“.  И това обяснява добрите връзки между Цариградската патриаршия и Ватикана.

Когато през 1994 г. разговарях с негово Всесветейшество, аз знаех всичко това. Знаех, че неговия икуменизъм е спорен в духовните дела, но е добре дошъл в светските такива. Той бе необходим на България по пътя й към приобщаването със Западния свят. А това  означаваше постигане на равноправни отношения на първо място с Русия. А Руската православна църква имаше и продължава да има, изключително силно влияние у нас и не само защото една голяма част от висшия ни духовен клир е завършил образованието си в СССР или в Русия. Отварянето на досиетата потвърди доста нелицеприятни истини за българското духовенство. Обратният пример дава Вартоломей I, който учи в Икуменическия институт в Босе (Швейцария), и в Мюнхенския университет (Германия).  И владее 7 езика – гръцки, турски, латински, френски, английски, италиански и немски.  И не смята, че говоренето на руски език е атрибут на православието.

Някои се правят на „дръж ми шапката“

От изявленията сега на български политици стана ясно, че те са знаели за визитата още от лятото, но едва сега станаха речовити. И използват реторика от времето на „студената война”. Всъщност, още преди две години по време на визитата на българския Патриарх Неофит в Истанбул, Вартоломей I е изразил несъгласието си, че Българската патриаршия е единствената, която не дава и бави становища и не участва активно в диалога между православните и католиците. И настоява, че е време да се свика

Велик събор на православната църква,

какъвто не е свикван от половин век. Като при това идеята на Вселенския патриарх е съборът да не взема решения с единодушие, което блокира работата му, а с обикновено мнозинство, нещо, което би дало възможност за рефомиране и по-голяма динамика в поведението на православната общност. Вселенският патриарх е настоял още тогава нашата църква да се включи в богословския диалог с Римокатолическата църква. На отговора, че Светият синод има решение да не участва в този диалог, “заради липсата на напредък в него от римокатолическа страна”, Вартоломей I обръща внимание, че това не е вярно и много решения на католически синоди все повече ги доближават до православните.

И тук е важно да припомня, че точно Вартоломей I има заслуга след дълго упорство българският патриарх Максим най-после през 2002 г. да склони да приеме папа Йоан-Павел Втори у нас.  В същото време наши духовни йерарси, любители на скъпите коли и марковите часовници, и на свързаните с Русия бизнесмени и политици, смятат католиците за еретици. И премълчават всички руски грехове към православния български народ. Затова не може да се отрече, че Вартоломей I  е последователен в позициите, които застъпва. Той ги е изложил още преди две години пред патриарх Неофит. За съжаление това изложение се отминава без сериозен анализ.  Никой не си задава и тогава и сега въпроса:

къде е мястото на светите мощи, на църковните реликви и утвар– в музей или в църквата, от която са отнети.

И е любопитно не какво ще отговори Божидар Димитров, а какво ще отговорят на този въпрос вярващите християни. Какво ще отговорят самите духовници. Да се гледа на мощи и реликви като на „военни трофеи” е средновековие. Или простащина от 21 век. Поискал е тогава Вселенският патриарх от Патриарх Неофит да разреши богослужения на гръцки език поне веднъж месечно там, където живеят етнически гърци, основно по българското южно Черноморие. В същото време сам той е благословил редовно отслужвано богослужение на български или на църковнославянски език, за българи, живеещи в диоцеза на Вселенската патриаршия – Крит и Родос. А позицията му, че „не трябва да съществува паметник на йерарх, който е разрушил каноничните връзки между двете църкви” пренася спора за паметника на патриарх Антим I в двора на българската църква в Одрин, в друга плоскост, където  са важни не само национално-патриотичните чувства. Това означава идеята за сближаване на православните църкви да се обсъжда, дискутира, защото наистина не сме в ХIХ век, когато най-важно е било народностно-националното обособяване и пътя към него чрез самостоятелна българска православна църква. Нека не забравяме, че след като още в средата на XIX век източноправославните патриаршии получават по-голяма независимост в Османската империя,  това отслабва руските позиции. И тогава Русия прави опит да забие клин между „славянската“ и „елинската“ православност. Славянофилите възраждат идеята за Третия Рим, където Москва играе ролята на обединител на всички славянски народи. И тази идея, както разбираме от съчиненията на големия руски философ Николай Бердяев, е изцяло с антизападен характер.

Предизвикателствата на съвременния свят, предизвикателствата на агресивния ислям, на които сме свидетели и вече потърпевши, поставят по друг начин и въпросът за единството на православните църкви, за тяхното разбирателство с католическата и останалите христови църкви. Но за всичко това трябва да се мисли. А не да се „стреля“ безмислено в грешната посока.

Да се мисли и да се парират мераците на Москва да се прави на трети Рим, „последно убежище за чистото православие“, нещо което не заслужава нито с историята си, нито със съвременната си политика, довела до агресия срещу съседна православна държава. Да се мисли в посока на равноправния диалог, а не на конфронтацията, както вътре в православната църковна общност, така и в контактите й с католическата църква. Да се мисли в категориите на сътрудничеството, разбирателството, интеграцията.

Убеден съм, че това е искал да каже и вероятно е казал в разговор, президентът Росен Плевнелиев, когато е връчил високото държавно отличие на Вселенския патриарх Вартоломей I. Убеден съм, че негово Всесветейшество и Негово Светейшество българският патриарх, имат отлични взаимоотношения. За това говори обръщението „любим”, с който Вартоломей I се обръща по време на визитата към патриарх Неофит. Всъщност в патриаршеската катедрала в София негово Всесветейшество произнася слово, в което говори с езика на 21 век. И е откровен, казвайки истини, които у нас се премълчават по традиция от времето на комунизма. И понеже много българи са  „православни ” само на „книга” или по статистика,  то думите на Вселенския патриарх им прозвучаха като скандал. А не са никакъв скандал, защото:

„Вселенската патриаршия винаги е поддържала наднационален и надетнически характер”.

Затова и тя отхвърля „неудържимия национализъм като враг на единството и на мира на Православната църква.”  И като забравяме за „спасителния принос” на Константинопол за България, за това, че именно от Константинопол идва за нас светлината на православната вяра, ние всъщност забравяме, че в далечния IX век това е било политика на българските държавници. Политика, която е спасила България от загубване в дебрите на езичеството и варварството. Това е политика на интеграция в цивилизацията. И затова и въпроса за костите на Самуил не е въпрос на търговия между България и Гърция, от типа: вие ни дайте костите, а ние ще ви върнем реликвите и църковната утвар, както си го представят някои български „православни”, но с петолъчки в сърцето.

Опитът да се произведе „скандал” от награждаването на Вселенския патриарх  не успя.

Защото не разколеба вярата ни в избрания път на сближаване на всички християни – източни и западни, православни и католици, в равноправието на църквите, в предоляването на фалшивите, родени в друго историческо време, разделения. Но същевременно този опит успя единствено като политическа игра, като сценарий за влизане в поредната изборна, президентска, политическа надпревара. Атаката срещу българския президент ще продължи. Защото идва от среди, за които „православието“ е брошка на ревера заменила „неудобната“ за кариерата им червена петолъчна звезда.(Снимки: novini.bg; btvnovinite.bg; megali-ekklisio.blogspot.gr; novinar.bg; Глеб Щелкунов/Коммерсантъ; АНСА, monitor.bg; личен архив.  Основно изображение: БГНЕС )